Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Карлие и Кайер спаха лошо. И на двамата им се бяха счули изстрели през нощта, но не можаха да постигнат съгласие относно посоката им. На сутринта Макола беше изчезнал нанякъде. Върна се към обяд, придружен от един от вчерашните посетители, и отбягваше всички опити на Кайер да се доближи до него — беше като оглушал. Кайер недоумяваше. Карлие, който беше отишъл за риба, се върна и отбеляза, докато показваше улова си:

— Черните са дяволски неспокойни; чудя се какво става. Видях около петнадесет канута да прекосяват реката за двата часа, през които лових риба.

Разтревожен, Кайер попита:

— Този Макола не се ли държи малко странно днес?

Карлие каза:

— Нека всичките ни хора да са заедно, в случай че се появи някаква опасност.

II

В станцията имаше още десет души, които директорът беше оставил там. Тези хора, наети от Компанията за шест месеца (без да имат понятие за продължителността на един месец, а само смътна представа за времето изобщо, служеха на делото на прогреса вече повече от две години. Тъй като принадлежаха към племе от един много отдалечен край на земята на мрака и тъгата, те не бягаха, защото беше съвсем естествено да предполагат, че като чужденци в тази част на страната ще бъдат убити от местните жители; в това отношение предположенията им бяха напълно основателни. Обитаваха сламени колиби, накацали по един от обраслите с тръстикоподобна растителност склонове на клисурата; той се издигаше зад самите постройки на станцията. Не бяха щастливи, защото тъгуваха за празничните напеви, магьосничеството и човешките жертвоприношения на родния си край; там бяха и родителите им, техните братя и сестри, почитаните от тях вождове, магьосниците, вдъхващи респект, любимите им приятели и много други неща, които ги теглеха към родината и което те считаха за проява на човешкото в себе си. Освен това и порциите ориз, с които Компанията ги хранеше, не срещаха одобрението на стомасите им, тъй като оризът беше непозната за тях храна, към която не можеха да привикнат. Вследствие на това те бяха нещастни и болнави. Ако бяха от някое друго племе, щяха да изберат смъртта — за някои диви племена няма нищо по-лесно от самоубийството — и по този начин да се отърват от мизерното си съществуване. Но те бяха войнствени люде с изпилени и наточени зъби, притежаваха воля и издръжливост и продължаваха с глупаво упорство да живеят сред болести и мъка. Вършеха съвсем малко работа и бяха загубили прекрасната си физика. Карлие и Кайер старателно се грижеха за тях, без да успеят да ги върнат към първоначалното им състояние. Двамата бели ги събираха всяка сутрин и им поставяха задачи — да косят трева, да секат дървета и т.н., и т.н., но на земята не съществуваше сила, която да ги накара да вършат работата си със старание. Всъщност агентите нямаха почти никаква власт над тях.

Следобед Макола дойде до дома на белите и ги намери вперили поглед в три стълба гъст дим, извисяващи се над гората.

— Какво е това? — попита Кайер.

— Там гори села — отвърна Макола, който като че ли се беше отърсил от своето вцепенение. След това внезапно добави: — Ние има много малко слонова кост, малко търговия за шест месеца. Вие иска още слонова кост?

— Разбира се — въодушевено каза Кайер.

Той си мислеше за процентите, които не бяха много високи.

— Онези хора, кои бяха тук вчера, те търговци от Луанда и има повече слонова кост, отколкото може да носи у дома си. Да купува ли от тях? Аз знае техен лагер.

— Отлично — каза Кайер. — Какви са тези търговци?

— Лоши хора — каза Макола с безразличие. — Обича много да се бие и отвлича жени и деца. Те лоши и има пушки. Голяма тревога в страната. Вие иска слонова кост?

— Да — каза Кайер.

Макола помълча известно време. След това рече:

— Наши работници нищо не струва. Станция в много лош вид, господине. Директор ще се сърди. По-добре сега да купува още слонова кост, тогава той няма да казва лошо.

— Нищо не мога да направя; те просто не искат да работят — каза Кайер. — Кога ще купиш слоновата кост?

— Много скоро — рече Макола. — Може довечера. Вие оставя това на мен и да стои вътре в къща, господине. Аз мисли вие да дава палмово вино на наши хора да се весели и танцува тази вечер. Тогава утре работи по-добре. Има много палмово вино — дори става вече малко кисело.

Кайер даде съгласието си и Макола сам изнесе няколко големи кратуни пред вратата на колибата си. Те останаха там до вечерта, а госпожа Макола ги прегледа една по една. Работниците ги взеха при залез-слънце. Когато Кайер и Карлие се прибираха в стаите си, пред колибите на работниците се виеха пламъците на голям огън. Чуваха се крясъци и тътен на барабани. Хора от селото на Гобила се бяха присъединили към работниците от станцията и веселбата имаше голям успех.

Посред нощ Карлие се събуди внезапно и чу човешки вик; след него прокънтя изстрел. Само един. Карлие изтича навън и се сблъска с Кайер на верандата. И двамата бяха изплашени. Когато прекосяваха двора, за да извикат Макола, видяха движещи се сенки в тъмнината на нощта. Една от тях извика:

— Не стреляй! Това аз, Прайс!

След това Макола изникна край тях.

— Вие се прибира бързо вътре, моля — с настойчив глас изрече той, — вие разваля всичко.

— Наоколо има чужди хора — каза Карлие.

— Няма страшно, аз знае това — отвърна Макола. Сетне прошушна: — Всичко добре. Те носи слонова кост. Вие нищо няма да казва! Аз знае моя работа.

Двамата бели неохотно се отправиха обратно към голямата къща, но не можаха да заспят. Чуваха стъпки, шепот, тежко дишане. Струваше им се, че много хора пристигаха в двора, тупваха тежки неща на земята, препираха се дълго време, а сетне си отиваха. Лежаха на твърдите си легла и мислеха: „Този Макола цена няма.“ Сутринта Карлие излезе сънливо навън и задърпа въжето на голямата камбана. Всяка сутрин нейният звън събираше работниците. Тази сутрин не се яви никой. Кайер също излезе, като се прозяваше. В далечния край на двора видяха Макола да излиза от колибата си, понесъл в ръце тенекиен леген със сапунена вода. Макола, цивилизован негър, беше много чистоплътен. Той ловко плисна сапунената вода върху злочестото си жълтеникаво кученце и като изви глава към дома на агентите, извика отдалеч:

— Всички хора си отишло снощи.

Те го чуха съвсем ясно, но в изненадата си и двамата викнаха в един глас:

— Какво!

След това се спогледаха.

— Сега съвсем я загазихме! — изръмжа Карлие.

— Невероятно! — мърмореше — Кайер.

— Ще отида до колибите да проверя тази работа — каза Карлие, като се отдалечи.

Макола се приближи и видя Кайер да стои сам.

— Не мога да повярвам — изрече Кайер със сълзлив глас. — Ние се грижехме за тях като за собствени деца.

— Те тръгна с хора от крайбрежие — каза Макола след моментно колебание.

— Какво ме интересува с кого са тръгнали, неблагодарниците им с неблагодарници! — извика агентът.

След това, обзет от внезапно подозрение, той погледна Макола и гневно добави:

— Какво знаеш за цялата тази работа?

Макола вдигна рамене, като не отделяше очи от земята.

— Какво да знае? Аз само мисли. Вие ще идва да види слонова кост, която има там? Слонова кост много хубава. Вие никога не виждали такава.

Той се запъти към склада. Кайер го последва механично, като продължаваше да мисли за непонятното изчезване на хората. На земята, пред вратата на фетиша, лежаха шест прекрасни бивника.

— Какво даде в замяна? — попита Кайер, след като огледа стоката със задоволство.

— Не обикновена търговия — каза Макола. — Те донесе слонова кост и го дава на мен. Аз казва да вземе какво най-много иска от станция. Слонова кост много хубав. Друга станция няма такива бивник. Онези хора много иска носачи, а наши хора нищо не прави в станция. Няма сделка, нищо не пише в книга; сега всичко добре.

Кайер почервеня от възмущение.

— Как?! — извика той. — Искаш да кажеш, че си разменил нашите хора за слонова кост!