Името на розата

Присъстващите не се осмелиха да спорят върху това научно доказателство.

— И така — заключи Уилям, — става ясно, че законодателстването за нещата на тази земя, а следователно и за нещата в градовете и кралствата, няма нищо общо със съхраняването и разпореждането със словото Божие — неотменими привилегии на църковната йерархия. Нещастни са неверниците — рече Уилям, — загдето нямат подобна авторитетна власт, която да им тълкува Божието слово (и всички съжалиха неверниците). Но дали това ни дава основание да твърдим, че неверниците не проявяват стремеж да съставят закони и да ръководят своите дела посредством правителства, крале, императори или разните им там султани или халифи? Би ли могло да се отрече, че мнозина римски императори — нека си припомним Траян — са упражнявали мъдро светската си власт? А кой е дал и на езичниците, и на неверниците тази природна способност да творят закони и да живеят в политически общности? Дали техните лъжовни божества, които неизбежно не съществуват (или не съществуват неизбежно, както и да речем да тълкуваме тази модалност)? Разбира се, че не. Тази способност им е дадена само от Бога на войнствата, от Бога на Израел, отец на нашия Бог Иисус Христос… Чудесно доказателство за милостта Божия, дарила със способността да съди за политическите неща и тогова, който не признава властта на римския папа и не изповядва същите свети, сладостни и страшни тайнства на християнството! Но какво по-добро доказателство от това, че светската власт и светското законодателство нямат нищо общо с църквата и закона на Иисуса Христа, че те са били утвърдени от Бога, без да бъдат потвърдени от църквата, още преди появата на светата ни религия?

И отново се изкашля, но сега се прокашляха и други. Мнозина от присъстващите започнаха да се въртят на креслата си и да се прокашлят. Видях как кардиналът облиза устни и прикани Уилям с настойчив, но любезен жест, да говори по същество. Уилям пристъпи към заключителната част от неопровержимото си слово, заключения, които вече всички — дори тези, които не ги споделяха — сметнаха за най-неприятната част от това слово. И така, Уилям каза, че според него изводите му били подкрепяни от самия пример, даден ни от Христос, който не бил дошъл на този свят, за да командва, а за да се подчинява съобразно с условията, които е заварил на този свят, поне що се отнася до законите на Цезар. Христос не е искал апостолите да командват и властват, затова било разумно наследниците на апостолите да бъдат освободени от всякаква светска власт, свързана с принуда. Ако папата, епископите и свещениците не бъдат подчинени на светската, упражняваща принуда власт на княза, това ще подрони авторитета на княза, а с това и реда, който, както бе доказано преди малко, е установен от Бога. Разбира се, продължи Уилям, трябва да имаме предвид и много деликатни случаи, като случая с еретиците, защото по тяхната ерес може да се произнася само църквата, която е пазителка на истината, но все пак светската власт е единствената, която е властна да предприема действия. Когато църквата открие еретици, тя трябва да уведоми княза, защото той трябва да знае какво вършат неговите поданици. Но как ще трябва да постъпи князът с един еретик? Да го съди в името на Божията правда, на която не е пазител? Князът може и трябва да осъди еретика, ако това, което той върши, вреди на всеобщото съжителство, сиреч, ако еретикът утвърждава ереста си, като избива или потиска тези, които не я споделят. Но властта на княза стига дотук, защото никой човек на тази земя не може да бъде принуждаван с изтезания да следва напътствията на Евангелието; в противен случай какво ще стане с тази свобода на волята, съобразно чиито прояви после всеки от нас ще бъде преценяван на онзи свят? Църквата може и трябва да предупреждава еретика, че той излиза от общността на вярващите, но не може да го съди тук, на земята, и да го принуждава да върши нещо против собственото му желание. Ако Христос е искал неговите свещенослужители да имат принудителна власт, той е щял да даде ясни указания, както е постъпил Мойсей 244със стария закон. Но не го е сторил. Значи не е искал. Или може би някой иска да каже, че той е желаел това, но през трите години на проповеди или не е имал време, или не е могъл да го каже? Правилно е, дето не е пожелал това, защото, ако би го пожелал, тогава папата щеше да може да налага волята си на краля, а християнството нямаше да бъде закон на свободата, а непоносимо робство.

Всичко това, добави с грейнало лице Уилям, не означава ограничаване властта на папата; напротив — това извисява неговата мисия, защото слугата на слугите Господни идва на тази земя да служи, а не да му служат. А от друга страна, ще бъде много странно, ако властта на папата се простира само върху империята, но не и над другите кралства на тази земя. Както знаем, това, което папата казва за Божиите дела, важи и за поданиците на френския крал, и за поданиците на краля на Англия, но би трябвало да важи и за поданиците на великия хан или за султана на неверниците, които наричаме неверници именно защото не са верни последователи на тази чудесна истина. Следователно, ако папата рече да поеме и светската власт върху делата на империята, това може да породи съмнението, че отъждествявайки светската власт с духовната, той няма да има духовна власт не само над сарацините или татарите, но и над французите и англичаните — нещо, което ще бъде престъпно богохулство. Ето причината, каза в заключение моят учител, поради която според него било правилно да се каже, че Авиньонската църква обижда цялото човечество с твърдението, че именно на нея се пада правото да одобрява или сваля от власт тогова, който е избран за глава на римската империя. Правата на папата върху империята не са по-големи от тези, които има над другите кралства, и тъй като нито френският крал, нито султанът зависят от одобрението на папата, няма основателна причина да му бъде подчинен императорът на германците и италианците. Това подчинение не се обуславя от Божието право, тъй като за него не става дума в Светото писание. Това подчинение не е предвидено и от гражданското право поради гореспоменатите причини. А колкото до дискусията за бедността, каза накрая Уилям, неговото скромно мнение, изразено в ясни предложения и от него, и от други като Марсилий Падуански и Жан Жанден, се свежда до следното: ако францисканците желаят да си останат бедни, папата не може и не бива да се противопоставя на толкова добродетелно желание. Разбира се, ако хипотезата за бедността на Христа би била доказана, това не само би помогнало на миноритите, но би затвърдило и идеята, че Иисус не е искал да притежава никаква земна власт. Ала тази сутрин той чул люде, при това твърде мъдри, да твърдят, че било невъзможно да се докаже, че Христос бил беден. Затова според него щяло да бъде изгодно това да бъде доказано по обратен път. Тъй като никой не твърдял — нито би могъл да твърди, — че Христос е искал за себе си и за своите хора някаква земна власт, това разграничаване на Христа от светските дела му се струвало достатъчно убедителен повод да ни кара да мислим, при това без да сторим грях, че Иисус наистина е предпочитал бедността. Уилям говори толкова смирено, изрази увереността си по толкова неуверен начин, че никой от присъстващите не се осмели да стане и да го опровергае. Това, разбира се, не означаваше, че всички бяха убедени от думите му. Развълнуваха се не само авиньонците, които се въртяха ту на една, ту на друга страна и разговаряха шепнешком, но като че ли казаното бе направило неблагоприятно впечатление и на самия абат, който очевидно си мислеше, че не си е представял така отношенията между неговия орден и империята. А колкото до миноритите, Микеле Чезена изглеждаше объркан, Джироламо — смаян, а Убертино — загрижен.

Мълчанието бе нарушено от кардинал Поджето; усмихнат, спокоен, той запита учтиво Уилям дали би се съгласил да отиде в Авиньон и да каже същото на папата. Уилям се обърна към кардинала и го запита какво мисли по този въпрос; кардиналът отвърна, че откакто е на този свят, папата бил изслушвал какви ли не съмнителни становища и се бил отнасял винаги прелюбезно с всички свои чада, но тези съждения сигурно щели да го наскърбят, и то много.