Името на розата

Намеси се и Бернар Ги, който до този момент не бе проронил нито дума:

— Много ще се радвам, ако брат Уилям, който излага така умело и красноречиво мислите си, дойде и ги подложи на обсъждане от папата…

— Убедихте ме, господин Бернар — отвърна Уилям. — Няма да дойда. — После се обърна към кардинала, сякаш да се извини: — Какво да ви кажа, това възпаление на гърдите ме кара да се откажа от подобно продължително пътешествие през този сезон…

— Защо тогава говорихте толкова продължително? — запита го кардиналът.

— За да удостоверя истината — отвърна смирено Уилям. — Истината ще ни направи свободни.

— Не, не! — избухна Джовани Далбена. — Тук не става дума за истината, която ни прави свободни, а за прекалената истина, която иска да се утвърди!

— И това е възможно — съгласи се кротко Уилям.

Изведнъж си рекох — аха, сега ще избухне буря, ще се развихрят страсти и спорове, още по-яростни отпреди. Но не стана нищо. Още докато Далбена говореше, капитанът на стрелците се приближи и прошепна нещо на ухото на Бернар. А той се изправи рязко и поиска думата.

— Братя — рече той, — може би ще успеем да подновим нашата плодотворна дискусия, но сега, с позволение на абата, едно извънредно сериозно събитие ни задължава да прекратим нашата работа. Може би неволно съм изпреварил очакванията на абата, който се надяваше да разкрие виновника за престъпленията, станали в предните дни. Този човек е в ръцете ми. Но уви, той бе заловен много късно… Нещо се е случило там… — И посочи навън. Прекоси бързо залата и излезе, последван от мнозина; един от първите бе Уилям, с него бях и аз.

Моят учител ме погледна и рече:

— Боя се, че нещо е станало със Северин.

Ден пети

ШЕСТИ ЧАС

Когато намират убития Северин, но не успяват да намерят намерената от него книга

Закрачихме по платото — бързо, тревожно. Капитанът на стрелците ни водеше към болницата: като приближихме, видяхме как в гъстата сива мъгла се мятат сенки — бяха стичащите се монаси и ратаи и стрелците, застанали пред вратата и непозволяващи никому да влиза.

— Бях изпратил тези стрелци да търсят един човек, който можеше да ни разясни многото тайни — рече Бернар.

— Кого? Да не би брата билкар? — запита изумен абатът.

— Не, сега ще видите — отвърна Бернар и влезе.

Влязохме в лабораторията на Северин; пред очите ни се откри мъчителна гледка. Клетият билкар лежеше мъртъв сред локва кръв с разцепена глава. А шкафовете бяха като пометени от буря — навсякъде бяха разхвърляни изпотрошени ампули, шишета, книги и документи. Край трупа лежеше армилярна сфера, най-малко два пъти по-голяма от човешка глава; беше изящно изработена от метал, над нея стърчеше златен кръст, а тя се опираше на малък, осеян с украшения триножник, Бях я виждал и преди — стоеше на масата вляво от входа.

На другия край на стаята двамина стрелци бяха хванали здраво ключаря, който се опитваше да се освободи, викаше, че е невинен; а като видя абата, се развика още по-силно.

— Господине! — викаше той. — Нещастно съвпадение! Когато влязох, Северин беше вече мъртъв, завариха ме как наблюдавам безмълвно тази страхотия!

Капитанът на стрелците се приближи до Бернар и след като получи разрешение, започна да му докладва пред всички. Стрелците имали нареждане да намерят ключаря и да го задържат; търсили го повече от два часа из целия манастир. Сигурно, рекох си аз, това бе нареждането, което даде Бернар, преди да влезе в заседателната зала, а войниците, които не познаваха това място, са почнали да търсят там, където не трябва, без да си дават сметка, че ключарят, който не е знаел какво го очаква, е бил заедно с други монаси в нартиката, пък и мъглата сигурно бе затруднила още повече търсенето. Така или иначе от думите на капитана стана ясно, че Ремиджо, след като се разделихме, тръгнал към кухнята, някой го видял и уведомил стрелците; но те стигнали в Зданието, след като Ремиджо малко преди това излязъл нанякъде — в кухнята се намирал Хорхе, който твърдял, че току-що разговарял с него. Тогава стрелците тръгнали из платото към зеленчуковите градини; тук пред тях из мъглата изникнал като призрак старият Алинардо, който се бил изгубил. Именно Алинардо им казал, че малко преди това видял ключаря да влиза в болницата. Стрелците отишли там, вратата била отворена. Влезли, заварили мъртвия Северин и ключаря, който тършувал като луд из шкафовете и хвърлял всичко, каквото му попадне, на пода, сякаш търсел нещо. Не е трудно да се досетим какво е станало, заключи капитанът. Ремиджо е влязъл, нахвърлил се е върху билкаря, убил го и после започнал да търси това, заради което го убил.

Един стрелец вдигна от пода армилярната сфера и я подаде на Бернар. Изящната конструкция от медни и сребърни кръгове, скрепени от една по-яка конструкция от бронзови пръстени, явно е била хваната за дръжката на триножника и стоварена с все сила върху черепа на жертвата, защото от удара много от по-тънките пръстени се бяха счупили или огънали откъм едната страна. А че сферата е била стоварена именно откъм тази страна върху главата на Северин, личеше по петната от кръв, по снопчетата коса и ужасните късчета от мозъка на жертвата.

Уилям се наведе над Северин, за да се увери, че е мъртъв. Очите на този клетник, залети от кръвта, шурнала от главата, бяха широко разтворени и аз се запитах дали наистина — както разказват, че е ставало при други случаи — в застиналата зеница може да се различи ликът на убиеца — последното нещо, което са доловили сетивата на жертвата. Видях как Уилям оглежда ръцете на мъртвеца, за да провери дали няма черни петна по пръстите, макар че в този случай причината за смъртта бе повече от очевидна; но Северин бе със същите кожени ръкавици, с които понякога го бях виждал да работи с опасни билки, с жаби и неизвестни нему насекоми.

В това време Бернар Ги се обърна към ключаря:

— Ти си Ремиджо от Вараджине, нали? Бях наредил на моите хора да те търсят заради други обвинения, за да потвърдя други неща, в които си заподозрян. Сега виждам, че съм действал правилно, макар и с голямо закъснение, за което съжалявам. Господине — обърна се тон към абата, — смятам, че май аз нося отговорността за последното престъпление, защото още от тази сутрин, след като изслушах признанията на оня нещастник, задържан нощес, знаех, че този човек трябва да попадне в ръцете на правосъдието. Но и вие сте свидетел — сутринта имах други задължения, а и моите хора се постараха…

Докато той говореше високо, та всички присъстващи да чуят (през това време стаята се беше изпълнила с хора, които се завираха навсякъде, оглеждаха разхвърляните и унищожени вещи, сочеха трупа и коментираха шепнешком голямото престъпление), в навалицата зърнах Малахий, който наблюдаваше мрачно това, което ставаше. Забеляза го и ключарят — тъкмо се канеха да го изведат. Той се отскубна от стрелците и се втурна към своя събрат, хвана го за расото, доближи лице до неговото и му заговори задъхано, докато стрелците отново го сграбчиха. Те го помъкнаха със себе си, а той отново се обърна към Малахий и му викна:

— Закълни се, кълна се и аз!

Малахий не отговори веднага, сякаш търсеше най-подходящите слова. Най-сетне, докато ключарят насила прекрачваше прага, му рече:

— Не ще сторя нищо в твоя вреда.

Спогледахме се с Уилям и се питахме какво ли може да означава всичко това. И Бернар бе забелязал всичко, но това сякаш не му направи впечатление; нещо повече — усмихна се на Малахий, сякаш да одобри думите му и да сключи с него някакво зловещо съглашение. После оповести, че веднага след обяда съдът ще се събере в заседателната зала, за да води публично следствие. Излезе, заповяда да отведат ключаря в ковачницата и да не му разрешават да разговаря със Салваторе.

В същия миг зад нас чухме гласа на Бенций:

— Аз влязох веднага след вас — прошепна той, — в стаята още нямаше много хора, а Малахий го нямаше.