Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Не е. И все пак налага се да замина… Та ми трябва колата на вуйчо.
— Да, разбирам ви, без вуйчо накъде? — усмихна се благоразположено Азманов. — Но вие сте умен и ловък младеж. Бихте могли да се справите и без него.
Сашо замълча. Ама пък идиотски рефлекс — да се набута точно в колата му. По принцип той не правеше такива грешки, вниманието му бе винаги будно. Навярно Криста го бе извела от равновесие или тая — третата мишка. Някаква карфица проблясваше върху връзката на Азманов, много старомодно, разбира се. Всички кариеристи са малко старомодни — колко по-лесно е да вървиш напред със собствените си сили. Особено в тоя доста бездарен свят, в който живееха. Защото, за да бъдеш добър кариерист, се искат талант и способности, както за всяка друга работа. Азманов връхлетя с колата си върху някакви гълъби, които едва се разлетяха изпод гумите му, И да бъдеш безскрупулен не е модерно, най-модерна е сега мимикрпята на хамелеона.
Азманов го изтърси съвсем безпогрешно пред входа на вуйчо му. Естествено — един заговорник трябва да знае всичко. Със своите старомодни маниери, кой го знае, можеше да опре до плаща и до кинжала. Сашо благодари набързо и литна нагоре по стълбите. Но скоро трябваше да намали хода, за да размисли. Не е учтиво, разбира се, да почне с Криста, трябва да му спомене преди това за белите мишки. Внимателно, разбира се, без никакъв коментар, И главното — да не издаде страховете им. И наистина вуйчо му прие много спокойно новината, в тона му не се чувствуваше никаква загриженост.
— Ами така е — усмихна се той. — Научните опити приличат на лов на пъдпъдъци, Макар че много знаете вие какво е лов и какво са пъдпъдъци. Пъдпъдъкът или го улучваш с десет сачми, или с нито една.
Й Сашо се усмихна, макар и малко насила.
— Вуйчо, нищо ли не те безпокои в тая история?
— В смисъл?
— Ами ако измрат изведнъж всички мишки? Какво ще означава това? Навярно, че катализаторът е канцерогенен. Или ти изключваш тая възможност?
— Не я изключвам. Но и не вярвам в нея… Природата наистина не е безпогрешна, мойто момче. Й въпреки това е съвършена.
— Макар че не разполага със собствен ум? — Младежът се засмя.
— Имено поради това. Ум е нужен само на тоя, който не притежава всички възможности. Нужен му е, за да подбере една от вероятностите като най-възможна истина… А защо е нужно това на природата?… Тя си проверява всички възможности и тогава взима решение.
Младежът се почеса притеснено.
— Да, сигурно е така — каза той. — Но на събранието май друго говореше.
— Нямам тия навици! — каза обидено академикът. — На събранието казах, че нарушавайки законите на природата, човек рискува собственото си съществуване. То е вече съвсем друга работа.
Вуйчо му много повече се развълнува от новината за катастрофата. Той я изслуша с такова напрежение, сякаш се бе случило нещо съдбоносно, Младежът сериозно се озадачи. Защо наистина взимаше така сериозно цялата тая история, която с нищо не го засягаше? В края на краищата това глупаво момиче не му беше никаква дъщеря.
— Но леля и беше категорична! — каза младежът. — Катастрофата не е била нищо особено… А що се отнася до аборта…
— Чакай! — прекъсна го вуйчо му.
Той взе телефона на някакъв познат гинеколог и му разказа доста подробно какво се бе случило. Слуша дълго, после благодари и затвори телефона.
— Май че няма нищо опасно! — каза Урумов неуверено. — Зависи, разбира се, и от лекаря, който е извършил кюртажа. Но мога да ти кажа по принцип, че мълчаливите лекари са по-добри от бъбривите. Твоят дядо например беше един от най-гордите мълчаливци в града. И в същото време — отличен лекар.
— Значи, всичко е наред! — каза младежът. — Ако случайно се обади майка й — нито дума!… Лелята специално ме предупреди. Изглежда, че в това семейство само тя е човек намясто — всички други са със заешки сърца.
Урумов се понамръщи.
— Майка й просто много я обича! — каза той сдържано. — Това е всичко. Хайде, тръгвай тогава, щом си решил! Имаш ли пари?
— Мисля, че имам…
— Мислиш!… Вземи повече за всеки случай, всичко става на тоя свят.
И той му наброи пет нови десетачки, от тия — академичните.
— Вуйчо, много те моля да не ме издадеш пред Аврамов. Все едно че от него си чул. Колко му е — един съвсем дребен етюд!…
— Дребен, дребен, но трябва опит в тия неща!… И да ми се обадиш още сутринта. Най-лошото е да стои човек в неизвестност!
След четвърт час старият таунус вече препускаше по магистралата. Отдавна не беше карал кола, скоростта му бе приятна и го увличаше. Просто през ум не му минаваше, че ще я намери бледа, обезкръвена, измъчена. Не искаше дори да мисли за това. Никога не се бе отличавал с някакво особено въображение, И изобщо има ли смисъл да си съчиняваш разни глупости, когато можеш да видиш истината с очите си, Дори не бе попитал каква е катастрофата. Женска работа — лавнало е куче срещу колата, тя е отклонила кормилото и хайде в канавката. Обикновено така се получават леки контузии.
Навярно ужасно би се смаял, ако можеше да погледне през очите на момичето от „Петрол“, То дори не успя да гъкне, така светкавично се развиха събитията. Самосвалът просто прегази задника на колата и я понесе със себе си. Но на завойчето ладата излетя вдясно, превъртя се около себе си, после като по чудо отново застана върху четирите си колела. Някакъв мотоциклетист, който по това време си помпаше гумата, изобщо не разбра какво е станало. Само чу страхотния трясък и когато се престраши да погледне, двете се бяха спрели една срещу друга, сякаш и те не вярваха в това, което току-що се беше случило.
Първа се съвзе, разбира се, Юлияна. Докато колата се премяташе, тя мислеше, че лети срещу смъртта. Беше така изненадана, че дори не успя да се изплаши като хората. И ето че отново стоеше неподвижна на колелата си, светът около нея бе спокоен, светъл и ясен, както винаги. Не усещаше никаква болка. Дори страх не усещаше, страхът още не бе проникнал в нея. Първата й мисъл бе да погледне момичето. Криста все тъй си седеше до нея, дори драскотинка нямаше по лицето й, макар че предното стъкло се бе разсипало едва ли не на прах. Тя втренчено гледаше пред себе си, лицето й бе смъртно бледо.
— Какво ти е? — запита Юлияна дрезгаво, — Здрава ли си?
Ама пък въпрос — как нямаше да бъде здрава, като си седеше преспокойно на задника. Но не беше на себе си, макар че се обърна и я погледна право в лицето. Юлияна никога през живота си не бе виждала такъв обезумял поглед. В него като че ли нямаше ни капчица свяст.
— Какво ти е, Криста? — тоя път съвсем уплашено се обади леля й. — Кажи нещо, мойто момиче?
Но Криста като че ли нито я виждаше, нито я чуваше, сякаш внезапно бе загубила сетивата си. А дали наистина не ги бе загубила? Юлияна едва не припадна при тая мисъл. Започна да я опипва трескаво — не, цяло си беше момичето. Защо не й отговаряше? Защо я гледаше все тъй с подивели очи? Първата думичка, която с мъка успя да произнесе, беше „не“. Юлияна я прегръщаше, целуваше бледото й лице и питаше: „Какво ти е, мойто момиче? Боли ли те нещо?“ Най-после Криста успя да каже: „не“.
Първа пристигна една служебна волга от Казанлък. С нея пътуваше някакъв заводски директор, неин далечен роднина, с когото се познаваха, И той се изплаши не на шега, с мъка успя да изтръгне Криста от ужасената й прегръдка.
— Момичето е получило шок! — говореше той. — А може би има и мозъчно сътресение. Трябва да ви отведа веднага в болницата.
— В коя болница? — попита Юлияна несвястно.
— В карловската, тя е по-близо.
Той ги взе във волгата, шофьорът остро потегли. Криста затваряше очи от ужас, когато срещу тях се задаваше камион или кола, И просто не смееше да ги отвори, докато не чуеше как насрещната кола префучава край тях. Все още не можеше да приказва съвсем свързано, произнасяше с малко писклив глас отделни думички или объркани фрази, но, общо взето, разбраха, че нищо не я боли, освен тук-там по малко, а по главата — изглежда — никак. Юлияна се окуражи, може би няма никакво мозъчно сътресение, само се е изплашило малко повече. Та какво може да се очаква от момиче, което получава сетивни контузии дори от гюловите градини. Криста ужасено затваряше очи, тъй силно, че дори клепките й побеляваха. Някъде в далечината се задаваше насрещна кола.
