Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Аз съм, професоре — Трифон. Обаждам ти се от уличния телефон.
Трифон се наричаше неговият стар, пенсионирай шофьор. Сега той бе дошъл със служебната кола на института.
— Добре, Трифоне, не си ли дошъл малко раничко?
— По-рано — по-сигурно… Докато прочета вестника, и…
Наистина, докато го прочете, може да съмне. Макар че четеше само „Новини“ и само малките обявления — от първото до последното. Особено покупко-продажбите — те най-живо го интересуваха. И над всяко от тях размишляваше дълго и с удоволствие — сякаш беше еднакво готов да купи и магнетофона, и рояла, и детската количка.
— А как са бъбреците? — попита за всеки случай Урумов.
— Кои бъбреци? А, бъбреците ли, болят ме малко.
Тая сутрин му се бе оплакал, че имал бъбречна криза в неделя, та затова не дошъл. Сега вече му стана съвсем ясно, че го беше излъгал. Нищо — хубава, благословена лъжа. Навярно беше препил предната нощ, какво друго. И какъвто си беше окаян самотник и вдовец, сигурно не е имало кой да го събуди сутринта. Снаха му никога не си правеше тоя труд, макар че живееха даром в апартамента му, построен с безброй дребни, шофьорски лъжи. Пък и защо да го буди, само да кашля и хърка в тоалетната.
— Добре, чакай ме, докато дойда — каза Урумов.
— Като топ съм! — отвърна усърдно Трифон.
Урумов затвори телефона и отново се върна при прозореца, Видът на близката планина винаги му действуваше успокоително, помагаше му да забрави времето. Но днес не особено. Много му се искаше да мисли за мъртвите бели мишки, но не успяваше. Да се разтревожи за тях, а нямаше сили. Днес всичко, което се отнасяше за утрешния ден, не го интересуваше.
Той не знаеше, че е осъден. Всеки човек е осъден, но името на неговата смърт бе точно определено. Той сам я бе срещнал преди повече от четиридесет години, без да я различи и познае. Беше я срещнал в същия тоя „Алказар“ с руските балалайки, с певачките, с овехтялото кадифе, с книжните фенери, с гирляндите, които скриваха опушения таван; в същия тоя ден, в който бе влязъл там, за да вечеря набързо; пред очите й, в самите й очи, в самата нея; там на масата с рубинените отражения на виното; с роклята от имитация на змийска кожа, с чревцата, с отровата. Отровата, която бе изпил с чаша шампанско. Никой не знае кога всъщност я вижда за пръв път — толкова много са лицата й и толкова невинни нейните страшни преображения.
Най-важното сега е да не мисли и спокойно да чака. Но това страшно чакане като че ли похабяваше нервите му, изпълваше с полумрак дългите слънчеви дни. Цялата сутрин бе прекарал в някаква тъжна унесеност. Не искаше да мисли за утрешния ден, макар че с радост си спомняше за вчерашния. Защо? Той знаеше много добре, че това, което свързва човека с миналото, по нищо не се различава от това, което го свързва с бъдещето. И двете връзки са еднакво яки и сигурни и най-важното — еднакво реални. Само слепият вярва, че истински ден е само днешният. Нека се успокои и отпусне. И той наистина се отпусна, отново го обхвана тая сънлива нежност, с която неотлъчно живееше през последните дни; с усещане за края на пръсти, които едва докосват лицето; с безсънни утрини в часовете, когато изгрява зеленикавата звезда. Не, не бялата, която се ражда от пяната на морето — неговата собствена, на бледия ален фон.
Кога го часовникът удари седем и половина, той седна зад бюрото си. Но напразно се опита да прелисти бюлетините, тънките брошурки на оризова хартия, известията. Чисто и просто нищо не виждаше — ни думи, но дори букви. Сега идваха най-трудните минути — тия, които се мъкнеха бавно и пълзешком като същински стоножки, колкото и да се стараеха с многобройните си крачета. Тя трябваше да дойде в седем и половина, обикновено закъсняваше няколко минути, не повече. Но сега изминаха десет, и тя все още не идваше. Изведнъж го обзе луда момчешка паника — да не се е случило нещо? Дали някой не се е обадил у тях за катастрофата на Криста? И тя да е полетяла като луда към Карлово? Но като помисли малко, той разбра, ч е това надали е възможно. Жена с нейното възпитание няма да тръгне, без да му се обади. Тя го уважаваше много повече, отколкото му се искаше. Защото все пак всяко уважение е известна дистанция.
Мария дойде в осем без четвърт. Изведнъж кабинетът сякаш се озари, всичко стана обикновено и просто. Беше много добре облечена, но му се стори малко умислена и тъжна. Защо пък, това не беше толкова лошо, при истинската радост човек винаги отива малко тъжен. Ако не за друго, поне от страх, че може да я загуби. Тя седна на далечното кресло и веднага му се усмихна.
— Знаете ли — каза Мария, — вчера толкова малко ходихме, а се чувствувам цялата разглобена.
— Тъй ли? — учуди се той. — Мене ми няма нищо!
— Ето видите ли? — каза тя зарадвана, сякаш очакваше точно това да чуе.
— И това не е от ходенето, разбира се. А дето висяхте половин час на опашката.
Тя се засмя, тоя път съвсем непринудено.
— Да, но пък кюфтетата бяха много хубави. И днеска си мислех за тях. И просто се чувствувам сита, честна дума ви казвам.
— Да не сте вечеряли? — попита той подозрително.
— Как тъй — като сте ме поканили на вечеря.
— Може да сте забравили.
Тя го погледна някак особено.
— Никога нищо не забравям. Може би това ми е най-лошото.
Да, трябваше да му го каже, беше си го заслужил. Най-добре да се промени веднага темата.
— Всъщност вие къде се храните? На стол ли?
— Как така на стол, нали трябва да готвя и на Христина.
— Ами например днеска какво си сготвихте? За обед, искам да кажа?
Тя се усмихна.
— Картофи на фурна.
Може би трябваше да каже — постни картофи на фурна. И да добави, че ги е отнесла сама на кварталната фурничка, тъй като нямаха електрическа печка.
— Надявам се, че всичко това се е смляло порядъчно — усмихна се за пръв път академикът.
— Защо? Къде ще ме водите?
— В едно хубаво ханче. Но не е много далече, почти в София.
Лицето й внезапно потъмня, ситни бръчици покриха челото, което досега бе виждал винаги гладко.
— Не биваше — каза тя. — Прекалено е.
— Защо да е прекалено?
— Сам разбирате защо?
— Но там наистина по-малко рискувате! — каза той убедено. — Там ходят главно разни директори със секретарките си. И някой и друг чужденец за камуфлаж.
— Толкова по-лошо! — каза тя. — Предпочитам някъде другаде. Където всъщност ходят по-скромни хора.
— Но аз съм ангажирал масата!
Мария се замисли за миг.
— Е, по дяволите — каза тя с някакъв нов глас, неочакван и чужд, сякаш не беше нейният. — Ами да вървим тогава.
И стана веднага, лека и пъргава, в малко клошираната си корава синя рокля. Колата ги чакаше, разбира се. Зад прашното стъкло Трифон все още сричаше полугласно своите малки обявления. И тъкмо размишляваше за някакъв сешоар — за какво всъщност би могъл да му послужи, като имаше само няколко косъма по плоската си като дъно на тиган професорска глава. Когато двамата наближиха, Трифон доста нахално се зазяпа в дамата му. По всичко изглеждаше, че напълно я одобри. Те се настаниха отзад, Урумов каза:
— В ханчето!
Там бяха още по светло. Урумов освободи колата до единайсет часа, после влязоха в прочутото ханче на грешниците. Стори им се, че вътре е по-тъмно, отколкото вън, макар че бяха запалили светлините си, повечето цветни и засенчени. Както се следва, бяха запазили за академика добра маса, доста уединена. Цялото заведение бе в битов стил, неизвестно какъв, грамадни свещи ронеха мътни стеаринови сълзи по железните свещници. Веднага пристигна келнерът, препоръча им морски лефер, печен на керемида. Урумов го погледна недоверчиво.
— Истински, пресен лефер? — попита той.
— Господин професоре, нямаме точни сведения кога е починал — пошегува се доста успешно келнерът. — Но вие знаете, леферът е царят на рибите… Не го сервираме всякога и всекиму.
— А имате ли и някакво подобно вино?… Дето не всякога и всекиму?
Келнерът го погледна колебливо, явно се страхуваше да обещае.
