Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Най-после агонията свърши, те пристигнаха. За десетина минути я прегледаха двамата лекари, като че ли повече развеселени от нейния окаян вид, отколкото разтревожени. Беше съвсем невредима, сякаш се бе търкаляла по шосето в някаква подплатена сфера. Повечко контузии имаше Юлияна. Само неврологът, много мършав млад човек, съставен главно от вежди и сухи лицеви кости, я задържа по-дълго. Като провери всичките й реакции, той каза тихо на Юлияна:
— Типична психастения!… В никой случай не бива да напуска болницата до утре сутринта… Ще я сложим в отделна стая, ще назнача лечение, психотропни, фенамин най-добре… Трябва да се съвземе най-напред, иначе може да припадне на първия ъгъл.
Заведоха я в голяма бяла стая само с две легла, донесоха й пижама. Криста се бе поуспокоила, макар че менеше всяка минута настроенията си — ту оживена и възбудена, ту отпаднала и покорна. И тъкмо когато се опитваше да нахлузи съвсем на голо дългите крачоли на пижамата, се случи най-страшното. Внезапно като из продран ръкав от нея се изсипа цял потоп от кръв и съсиреци, оплеска слабичките и бледи крака, потече по линолеума. Криста си остана тъй — без да помръдне — все още разкрачена и безмълвна. Пред нея пихтиестата кървава маса потрепваше като жива, Но тя дори не я поглеждаше, вцепенена на мястото си, онемяла тоя път като че ли завинаги. Веднага я пренесоха в операционната. За нейно щастие в болницата по това време имаше много добър екип, който веднага извърши кюртажа. Но тя продължаваше упорито да кърви, тъй че се наложи да я тампонират. И отново я пренесоха в нейната стая. Докато продължи цялата тая история, леля й хубаво се наплака в преддверието. И именно тогава Криста помоли с плах глас да повикат Сашо. Това бяха най-свързаните думи, които бе произнесла след катастрофата. И Юлияна веднага се затича към телефона.
Към осем и половина часа Сашо вече наближаваше Карлово. Още не беше се стъмнило съвсем, той караше без фарове. Не беше ни най-малко уморен от лудото надбягване с минутите, чувствуваше се така бодър, както и преди да тръгне. В града едно момченце се настани до него, за да го заведе до болницата. Не беше никак далече. Когато влезе в двора, целият потънал в здрач и хладина, една светулчица премина пред очите му. „Светулчица — хубав знак!“ — помисли той с надежда. Да, всичко ще свърши добре, самият той е роден навярно под добра звезда, макар да не вярваше в звездите. Дори в тая тиха вечер, пред прага на толкова неизвестности, той вярваше преди всичко в своя разум, с известно примирение наистина, но в разума.
На пропуска го спряха. Възрастна жена с очила в евтини алуминиеви рамки го попита как се казва Сашо каза името си и кого търси, жената го стрелна недоволно.
— Знам, знам — каза тя. — Почакай малко.
Тя изчезна и се върна след малко с Юлияна — в чиста бяла манта и някаква книга в ръка. Беше се успокоила съвсем, но като го видя, лицето й светна.
— Много се радвам, че дойдохте! — каза тя искрено. — И да ви кажа направо, не очаквах, че сте толкова млад.
— Пък не съм и чак толкова млад — отвърна той учудено.
— Сега ще ви заведа при нея — продължи тя. — Трябва да бъдете ужасно внимателен!… Няколко часа тя просто не беше на себе си.
Младежът замълча. Разбира се, имаше само съвсем бледа представа за това, което се беше случило.
— Друг път ще ви разкажа подробно всичко — прибави Юлияна. — А сега да вървим!
Тя не изпълни своето обещание. И никога не му разказа какво точно се беше случило. Тая страница се затвори завинаги пред очите му и повече не се отвори. Защото всичко, което бяха преживели двете жени, след това се плашеха дори да си го спомнят, та камо ли да го разказват.
Сашо влезе в болничната стая и спря поразен на прага. В разредената светлина на лампата сякаш зърна някакво съвсем друго момиче. Преди всичко му се стори съвсем дребничка в тоя миг. Особено се бе смалило и избледняло лицето й, от него като че ли бяха останали само едните очи. И в тия очи имаше всичко — и надежда, и любов, и очакване. Имаше милост и прошка, имаше няма молба. И повече от всичко друго имаше страх — той ли е наистина, защо е дошъл, обича ли я още, няма ли да си отиде подтиснат и отвратен?
Сашо направи опит да се усмихне окуражително, но се получи само някаква неудачна гримаса. Опита се да каже нещо, но думите тъй си заседнаха на гърлото му. Разбираше, че в тоя миг всяка дума ще бъде неистинска. Може би и самата тя не беше истинска в това положение, може би представляваше едно до смърт уплашено, ранено животинче. Да, така е, онова, малкото коте навярно, което бе хвърлил някога от балкона. Когато отвори вратата, то стоеше пред него ужасено и нещастно, без никакъв друг изход, освен отново да се върне при своя убиец. И сега просто му показваше раненото си краче, та дано предизвика в него поне мъничко милост.
Той приближи мълчаливо и седна на ниския бял стол без облегало. После взе обезкръвената й ръка в своята. Беше студена, слаба ръчичка с изтънели пръстчета. Той ги галеше с другата си ръка, усещаше как устните му леко треперят. Като че ли никога в душата му не бяха напирали толкова много чувства наведнъж, вече го задушаваха. И все пак сякаш имаше някаква преграда пред тях, която ги спираше, някакъв яз от мокри зеленясали камъни. Сам я бе издигнал в себе си, за да се предпази от грозното чувство на вина — през ония месеци, когато уплашено се криеше от Сузи, и преградата бе останала в него, без да съзнава, бе се затлачила от корени и жълти кални наноси, които течението носеше. Сега между тях бликаше малко вода, това бе всичко.
— Мислех, че няма да дойдеш, мишенце мое! — каза тя едва чуто. — Че може да ти се случи нещо.
— Как тъй няма да дойда! — отвърна младежът удивен.
Тя го разбра. Тя взе ръката му и я сложи на хладната си буза. После целуна тая силна мъжка ръка и заплака, щастлива и успокоена. Плачеше и все още стискаше ръката му до бузата си, мокреше я с горещите си сълзи. Той все още мълчеше трогнат. Дълбоко в себе си съзнаваше, че това е неговата неотменима присъда. Справедлива и предопределена присъда навярно. Може би хубава и приятна присъда, срещу която не протестираше и не роптаеше. И все пак присъда.
13
Всичко бе се развило така бързо, че Урумов не успя да го осъзнае. С мъка запази спокойствие, докато Сашо му обясняваше как се правят етюди. След това младежът излетя, като остави зад себе си нещо, което приличаше на напрежение пред електрическа буря. Както винаги, когато беше смутен или разстроен, академикът се изправи пред прозореца. Слънцето бе климнало силно на запад, по неравния гръб на Витоша едва забележимо проблясваха прозорците на планинските хижи. Само една-единствена мисъл го занимаваше сега — какво всъщност крие в себе си неочакваното събитие? Нещо много важно се бе случило, детето вече не съществуваше. При всички положения това означаваше край на нещо. Или начало на нещо, може би съвсем непредвидено. Но каквото и да беше то, чувствуваше, че още не е готов да го приеме.
А вчерашният ден бе все още толкова щастлив и спокоен. Просто я виждаше как идва срещу него с печурки в ръка, усмихната и ужасно горда от успеха си. После седнаха под рядката сянка на калината, която бе наронила по стръмния бряг белите си мъртви цветчета. Виждаха всичко като на длан — вира, младите тополи, водните лехи на рибарниците отсреща. Какъв хубав, безкраен ден, уморен да крачи задъхан в жегата. Сякаш бе приседнал до брега, водата, която идваше направо от върховете, миеше прашните му крака. Много му се искаше да задреме там, да заспи завинаги под ромона на реката. Да си остане един и същ във вечността. Наистина калината никога няма да върже своите червени гроздове и никога няма да узреят дребните ягодки. Но затова пък неговият ден ще бъде безкраен. Нямаше да има никакъв залез, никакво утре. Той се плашеше от всеки утрешен ден, от всяка стъпка в неизвестното. Не искаше нищо да се променя, всяка промяна му се струваше страшна.
Телефонът иззвъня, той трепна и се упъти към хола. Беше намразил тая черна слушалка, направена така, че да се държи колкото е възможно по-удобно и леко. Защо хората така глупаво се стремят да направят по-удобна всяка лоша вест, всяко нещастие, всяка смърт дори — електрическия стол или луксозното подземно скривалище. Все едно, нито лошата новина ще се разхубави, нито смъртта ще стане по-милостива. В мембраната бръмна малко дрезгав мъжки глас, той си отдъхна.
