Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Едва сега академикът забеляза, че ресторантът е пълен — не само с хора, но и с цигарен дим, който свещите бяха безпомощни да изгълтат. Приличаше горе-долу на това, което Сашо му бе подсказал: някакви мъже с набити вратове и тлъсти плешки, някакви западни кастрати, които го отвращаваха с меките си подпухнали лица; най-притеснени му се виждаха преводачките, които се чудеха как да смекчават грубите шеги и двусмислици на шефовете си. Той вдигна малко отвратен погледа си от тая гледка. Келнерът им донесе наденичките. Като събра в шепа всичките си налични сили, Урумов отново проговори:
— Знаете ли какво ще ви кажа?… Нарежете наденичките на по-дребни парчета. След това аз ще ги завия във вестника и ще ги пъхна в джоба си.
— Защо, куче ли имате?
Гласът я издаваше, че е съвършено разстроена много повече от самия него.
— Нямам куче… Но не искам да ставаме за смях пред келнера с нашето недокоснато ядене.
— Добре, ще се помъча да го изям — каза тя тихо.
Наистина се насили. Яденето й вървеше много трудно, едва преглъщаше хапките с пресъхналото си гърло. Размениха много малко думи до края на вечерта. Накрая Урумов щедро се разплати с келнера и оркестъра и те излязоха. Навън бе излязъл слаб, доста хладничък вятър, който изведнъж бе обърнал времето. Въздухът му се стори кристален, планината сякаш бе наедряла пред очите им, гирляндите от светлини в нейното подножие сега блестяха като съзвездия. Трифон бе дошъл и ги чакаше. И по пътя не проговориха нищо освен безлични, нищо не означаващи думи. Урумов нито ги чакаше, нито ги искаше. Защото му бяха съвсем достатъчни тия, които му бе казала в ресторанта: „Защото съм човек! Защото искам!“ Тая вечер нищо повече не му бе нужно. А утре или след месец, или след година и другите неща може би щяха да се поправят. Защото той знаеше това, което тя не знаеше. И което нямаше право да й каже: детето, което ги свързваше, и разделяше, нероденото дете бе мъртво.
14
На другата сутрин академикът се насили да поработи. Не заради самата работа, разбира се, а просто да убие времето, докато чака. А той чакаше да му се обади Сашо, смътно чувствуваше, че всяка новина оттам може да има съдбоносно значение. Но Сашо мълчеше, телефонът не се обаждаше.
До обед изобщо не позвъня, сякаш хората го бяха забравили. Само сестра му шумолеше из апартамента. Макар че се срещнаха няколко пъти в кухнята и из хола, те не си проговориха, дори не се погледнаха. На Урумов му тежеше техния последен разговор, чувствуваше се гузен може би. Пък и Ангелина имаше свои грижи, които с никой не можеше да сподели. Тя виждаше много добре, че нейният брат се е запътил нанякъде — и се бе запътил като момче, така несвястно бе потънал в тая история. Тъй беше, усещаше го дълбоко в сърцето си. Тя се радваше донякъде, но повече се тревожеше. И за него се тревожеше, пък и за себе си. Сякаш се бе родила отново след смъртта на жена му. Имаше за кого да се грижи, тичаше по покупки, готвеше. Наистина и преди това се грижеше за сина си. Но като че ли малко бе изстинал от сърцето й този неблагодарник.
И тя си мислеше — какво ще стане, ако нейният брат се прибере? С нея какво ще стане? Навярно ще трябва да се напъха отново в опустелия дом, да започне, както преди това, своя невесел вдовишки живот. Не можеше да живее на тоя свят, без никой да има нужда от нея. Но от двамата неблагодарници тя все пак предпочиташе брат си. Неговото поведение й се струваше много по-естествено и човешко. В края на краищата от него нищо не бе очаквала, той не влизаше в нейните сметки… Но от сина си, разбира се, бе очаквала.
Ангелина видя много добре, че брат й се наобядва едва-едва, но тоя път не посмя да се обади. И навярно нямаше смисъл. Тя усещаше смътно, че се е случило нещо непредвидено, че има някаква тъмна и нерадостна грижа. Но разбираше, че не бива да пита, и тактично мълчеше. В края на краищата какви недоразумения могат да станат между двама възрастни и разумни хора? Какви пречки могат да срещнат? Никакви, разбира се.
След като се нахрани, Урумов по навик легна да си почине. И тъкмо тогава се обади Сашо. Гласът му беше спокоен, макар и малко забързан.
— Вуйчо, много извинявай, че по това време… Нали знаеш какво са пощите? Докато ми вземат поръчката, докато ми дадат линия…
— Криста как е? — прекъсна го нетърпеливо Урумов.
— Много добре! Всичко мина, тя е здрава, кажи-речи!… Само малко психически, ноо… това няма значение. Следобед ще бъде изписана, ще я закарам, как-да е, с колата до Казанлък.
— Трябваше да ми се обадиш сутринта… А не да чакам тук и да ви мисля.
— Прощавай, вуйчо! — каза засрамен младежът. — Ама бях зает до гуша с какво ли не… — Първо трябваше да прибера колата. Ама нямаш представа, заприличала е на настъпена жаба. След това в КАТ, в ДЗИ — един милион формалности и разправии… И докато се усетя…
— Кога ще се върнете?
— Кога ще се върнем ли? — Изглежда, че не беше съвсем наясно. — Аз — утре сигурно. Но тя ще остане някой и друг ден. В края на краищата майка й… — Той се запъна.
— И какво? Ще скриете от нея, че е претърпяла аборт?
— Е, не това, разбира се!… Но те искат да премълчат за катастрофата. Не бивало да я тревожим, макар че според мене каква тревога е това — след дъжд качулка. Пък и Криста иска да се завърне с влака. Сега само като види камион или лека кола, започва да я тресе.
— Мога да си представя — отвърна вуйчо му.
— Аврамов обади ли се?
— Да, звънна ми да пита за тебе… Но по въпроса — пълно мълчание.
— Страшен е! — каза със задоволство младежът. — Удоволствие е да работиш с такъв солиден човек.
— Ще ми се обадиш ли още веднъж, преди да тръгнеш?
— Защо?… Просто ще си тръгна, и това е. Вуйчо, колата нещо запиня на задния ход. Твоят пенсионер хептен го е хванала склерозата, повредил е скоростите.
— Няма значение — отвърна вуйчо му, — ще се оправят. Довиждане — прибави той и затвори телефона.
Така и трябваше да се очаква, разбира се. В съвременния свят една потрошена кола струва много повече от един стар вуйчо. В хола влезе сестра му и го погледна подозрително.
— Сашо ли беше? — попита тя кратко.
— Сашо.
— И какво прави тоя хаймана чак в Карлово?
— Нали ти казах какво — отвърна брат й с лека досада.
— Каза ми ти, ама знам ли… За какъв аборт спомена?
Той се намръщи — непоносимо му бе да лъже сестра си.
— По-добре аборт — измърмори той неохотно. — Отколкото направо раждане.
Урумов забеляза, че сестра му се стресна. Тя мълча известно време, после се обади враждебно:
— От него човек всичко може да чака.
— Нищо му няма на момчето, добро е — отвърна брат й.
Неговият глас й се стори така искрен, че тя само махна с ръка и си отиде. Академикът отново се протегна на кушетката. И веднага разбра, че няма нито за минута да заспи. Трудно е да се спи лятно време. На човек му се струва, че лежи в нещо задушно, потно и пихтиесто, което сякаш излъчва от себе си. Той се надигна от кушетката така бързо, че отново усети как сърцето му прескочи няколко удара. Трябва да се щади все пак това сърце, което през целия живот не му бе сторило ни най-малката неприятност.
Работи, докато се мръкна и стаята се напълни с вечерен здрач. Сега беше много по-хладно, но затова пък се чувствуваше уморен. Беше написал редове, които никой преди него не бе писал на тоя свят; неща, които само той знаеше; навярно скоро щеше да ги види с очите си. Но стига за днес. Утре трябва да препише всичко на стария „Ремингтон“ и да го прибере в папката. Когато дойде Уитлоу, всичките му материали трябва да бъдат съвсем готови.
Но вечерта той усети как мъката започна отново да се събира в сърцето му. Нещата като че ли не бяха съвсем такива, каквито ги виждаше снощи. Има разлика между съществуване и присъствие и тая разлика се нарича със старата безвкусна дума копнеж. Като че ли белите коне го подтикваха натам — тоя, който бе вдигнал към небето живите си изящни ноздри. И другият, който бе обърнал глава, може би защото бе уплашен или не му стигаха сили. Но все пак те бяха заедно. А той бе сам. И това никак не бе случайно. Той бе останал сам от оная страшна вечер, когато баща му го бе извикал в кабинета си. Макар и не съвсем, макар и с капка надежда. Ето от тая нищожна малка капчица никога не може да се избави. Защото тя съдържаше в себе си и неговият живот, и неговата присъда.
