Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Да, вкусно е! — излъга той.
— Вие май още ми се сърдите?
— Ни най-малко… И все пак като му отнемете на един мъж правото да бъде кавалер — тогава какво му остава?
— А защо да ми се отнема моето женско право?
— Защото не е женско, а мъжко.
— Слушайте, професоре, вие знаете, че съм от средногорски род… Много стар и известен на всичко отгоре. Ние тъй сме възпитани — от най-далечните прабаби, та досега. Мъж не може да шета на жена — това е противно и на бога, и на хората! — Тя се засмя.
— И аз съм от средногорски род — каза Урумов.
— Ами тогава?… Да сте виждал дядо ви да е принасял нещо на софрата? Или баща ви?
— Сигурно е така! — измърмори той. — Ние, възрастните хора, изглежда, че сме прекалено чувствителни.
— И не сте възрастен! — добави тя ядосано. — Човек, който работи поне колкото двеста млади научни негодници, не може да бъде възрастен, той е точно в разцвета на силите си. Нали знаете, на шейсетгодишна възраст Сократ е казал, че се намира по средата на жизнения си път.
Не го знаеше, но не биваше и да му вярва. Данте доста по-рано се бе оплакал по същия повод.
— Кюфтетата са наистина хубави — каза той след малко. — Просто си имат вкус на месо.
— Нали ви казах? — кимна Мария зарадвана, сякаш ги бе приготвила самата тя.
И изобщо обедът излезе доста сполучлив, независимо че коминът на скарата все тъй бълваше от време на време миризлив дим върху тях. Но лекият ветрец го подемаше и отново им докарваше дъх на полски цветя. Дори притоплената лимонада им се стори много по-вкусна от софийската. И нямаше никаква опасност да преядат, така че с леки стъпки се отправиха към реката, където се носеше човешка глъч и ек на тупалки. Но дори и тая нещастна разходчица не можа да им развали съвсем настроението. Човешката врява стана непоносима, крещяха деца, жени тупаха черги в бистрите струи на реката — тая същата софийска вода, която по-долу милиционерът така ревниво пазеше. Някакъв дебелак със запретнати крачоли дори се опита да поизмие в нея колата си, но тук рибарите се намесиха с викове и ругатни, размениха се обиди и закани, докато най-сетне прогониха нахалника. Някакъв жълтокос старик унило въртеше шишове, очите му бяха станали кървави от дима. Двамата му сина, с две големи черни волги, които шляпаха белот край него, от време на време нервно му подвикваха да върти. Бабичката, седнала върху износеното ковьорче, гледаше с пусти очи човешката суетня около себе си. И на всичко отгоре в цялото това човешко стълпотворение Мария намери три великолепни печурки.
— Подарявам ви ги! — каза тя. — Вярно е, че не са четирилистни. Но затова пък са ужасно вкусни.
Урумов измърмори, че ще му бъде доста трудно да ги пъхне в тефтерчето си.
— Защо в тефтерчето? Професоре, прекалявате с женските сувенири. Тия ще ги посолите, може да им сложите съвсем малко масълце в чашките — и във фурната!… Ще си изядете пръстите!
Седнаха и те под едно усамотено дърво, но към четири часа Мария първа предложи:
— Време е да си вървим!
— Защо? — каза той със свито сърце. — Още е съвсем рано.
Наистина беше рано, реката пред тях блестеше като разплавена под яркото слънце. Но поречието бе доста утихнало, рибарите бяха прибрали отчаяни пръчките си, пияните шофьори изтрезняваха под дебелите сенки.
— Криста обикновено се обажда към шест часа… Ще се разтревожи, ако не ме намери.
Пътят до София премина като някакъв сън. Вече караше съвсем спокойно колата. Облегнат назад, сухите му ръце небрежно държаха волана. Много му се искаше да си подаде левия лакът навън, както бе виждал, че правят някои млади фукни, но усещаше, че ще прекали. Тясното дефиле бе усойничаво и прохладно, но от време на време в очите му блясваше силното следобедно слънце, той намаляваше малко скоростта, докато отново се гмурне в прохладната сянка. В София отведе Мария до дома и, после се прибра с колата. Но като се опита да паркира до самия бордюр, джантата н капакът иззвънтяха злокобно. Той излезе загрижен навън, всъщност белегът бе съвсем незначителен. Така или иначе никой няма да разбере, че колата е местена, Чувствуваше се като момче, което е откраднало за половин час велосипеда на баща си, без никой да го разбере. С това лукаво чувство той се изкачи съвсем неусетно до своя етаж. И с някаква тъга затвори вратата зад себе си, сякаш бе прехвърлил най-увлекателната страница в книгата на своя живот. Наближаваше шест часът, слънцето бе огряло силно източната стена на кабинета му, белите коне светеха като живи. Това беше неговият истински ден и тоя ден трябваше да остане вечен.
11
Може би само в провинциалните градове се намират все още такива смешни и натруфени къщи. И трогателни в същото време в желанието си да предложат на своите обитатели всичко, което имат и богатите домове. Наследствената къща на Обретенови беше жълта като дюля, с фалшиви розови конзоли и две назъбени кулички от двете страни на покрива, в които сега мътеха гълъби. Имаше освен това изронени гипсови фронтони над прозорците, малко балконче под централната арка на покрива, ветропоказател, който отдавна не показваше ни ветрове, ни посоки. Но иначе беше удобна къща. Освен майката и дъщерята на втория етаж живееха две ученички, дошли от селата. Юлияна ги държеше не толкова за наема, колкото за това, че го плащаха в натура — някое агънце или пък истински градински приткар фасул.
И Криста живееше на втория етаж в малка стая, украсена с два гоблена и безброй стари семейни снимки в черни лакирани рамки. Живееше при това спокойно, дори малко лекомислено, много рядко се ослушваше в тихите провинциални нощи дали „онова“ няма да се обади. Но то, разбира се, си мълчеше и спотайваше, здраво сраснало с нея. Криста изобщо не го усещаше, само дето бе прибавила и неговия глад към своя, тъй че добре си похапваше. Иначе се чувствуваше превъзходно, усещаше някакъв дълбок прилив на сили и жизненост. Веднъж леля й я завари да скача в двора на въже като момиченце.
— Ще го изтърсиш мари! — каза тя укорно.
— Няма такава опасност! — засмя се момичето. — Какво носиш в мрежата?
Леля й носеше пиленца, кокошчици, понякога тлъсти свински пържоли, заради които ругаеше с пяна на уста местните снабдителни власти. Те наистина никак не се престараваха, пък и защо да се престарават като всеки му намираше колая, особено пролетариатът. Какъв пролетариат, като дядо и баба си живееха на село, работеха в стопанствата, а освен това гледаха в задния двор всякакви животинки, така че почти не оставаха без месце.
И изобщо само една грижа имаше Криста през тия дни — да не мисли за нищо и за нищо да не се тревожи. И тя не мислеше ни за него, ни за детето му, упорито ги пъдеше от ума си. Но като минаха няколко дни и се успокои съвсем, започна да чувствува някаква непонятна нежност към онова — малкото, — към свитото на кълбо нещастно лешниче, което не знаеше, че е осъдено на смърт. Или пък не е осъдено? Може ли човек да вярва на лекомислени млади момичета — на техните обещания и закани?
По цели дни не излизаше никъде, четеше като бясна романи. И съвсем истински романи при това, не като ония скучни трактати, които четяха и изучаваха в университета факултативно. Нейната леля ги бе изрязвала от жълтите вестници през трийсетте години, бе ги подвързвала с яки насмолени канапи с помощта на шило и обущарска игла. За толкова десетилетия лошата вестникарска хартия вече се ронеше, но си оставаше все тъй здраво подвързана. Бяха всички до един любовни романи. И правилно! — мислеше тя — има ли смисъл да се пише за друго, всичко друго е скучно, както и любовта, разбира се, макар че в тая любов има поне мъничко гъдел. И тя се лееше като ведро от пожълтелите страници, случваха се всякакви чудесии, главно изневери, бягства с непознати мъже, мистериозни удавяния, убийства. Тя ги гълташе по два на ден, на края съвсем обърка и герои, и заглавия, и случки. Но поне душата и се насити на любов, особено на изневери. И наистина какво друго заслужават тия противни и глупави мъже, освен да ги кичиш с рога, стига да можеш, разбира се. Но тя не можеше и не й оставаше нищо друго, освен да се удовлетворява с романите. Старото време е било доста трудничко наистина, освен кризите е имало безброй мухи и дървеници, охтика, полици и фалити. Но е имало и рахат-локум, боза, шарденчета и шоколади с премии. Имало любов и любовни романи. Как само са въздишали момичетата в ония години, как са плакали! Сега ако видиш, че някакво момиче плаче на улицата, сигурно е от зъбобол, от какво друго може да бъде, като и двойките в университета си ги гълтат като бонбончета. А да не говорим за момчетата, които съвсем са се разглезили и дори не смеят да отидат в лятната къпалия, за да не срещнат случайно някоя гола жена. На обяд Криста се нагълтваше с хубавите домашни гозби на леля си, после бързаше да се качи в своята тиха стаичка. Макар да беше и тук доста горещо, тя се завиваше в своя розов юрган от любовни мечти и надежди и пипваше здраво следния роман. Оставаха й още двайсетина, трябваше да ги прочете всичките, преди да си тръгне. Отде да знаеш, последният може да се окаже най-хубав. Тая Дафна де Морие, пък и Оливия Уедсли — как да не знае досега, че е имало такива славни писателки на света.
