Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Най-сетне един ден леля й не се стърпя.
— Слушай, Тинче, трябва да се движиш, да се разхождаш! — посъветва я тя кротичко. — Особено ако ще раждаш това дете!
— Няма да го раждам, лельо! — каза строго момичето.
— Ами ако той размисли… И го поиска?
— Все едно!
— Как тъй — все едно?
— Ами все едно. Аз него ли да гледам, или себе си?… Притрябвал ми е най-после, на една истинска съвременна жена за какво й е съпруг?… Главно да му слугува, мъжете са станали мързеливи като махараджи…
— Вие с Мимето… — започна недоволно Юлияна.
— Защо ние с Мимето?… Ами ти?… Зер ти е лошо така?… Пък мен ме чакат и сесии, и държавен изпит, да не говорим, че ще ходя учителка на село. Ами гледай поне да ме нагласиш тук някъде наблизо, че както не зная да готвя — тъй и ще си умра от глад.
— Майка ти е наистина за пребиване! — каза строго леля й. — И все пак помисли си… Без съпруг може, без дете не може, ако нямаш дете, все ще си мислиш, че си пропуснала всички влакове на света.
— Не, не ми трябва дете! — отвърна Криста. Говореше спокойно и някак лекомислено, но усети как сърцето й се сви. И не от страх пред отвратителния аборт, за аборта тя вече се бе прежалила. И не за туй, дето в главата й наистина можеше да се забие идиотската мисъл, че е пропуснала всички влакове на света. Изведнъж просто й стана мъчно за това лешниче, дето още си няма капка мозък в нещастната гола главичка. Ще се затрие от света, без дори да знае какво се е случило. Животът изведнъж й се стори тъжен и безсмислен, а глупавата игра в романите — някаква съвсем бездарна измишльотина. Да прощава тая Уедсли, ама навярно не са я просвали на операционната маса и не са я стригали, иначе нямаше да вади чак от петите си толкова страшни любовни въздишки.
Два-три дий беше много тъжна, дори загуби апетита си. На третия ден Мимето я заведе насила в своята изба, в своята непревземаема крепост, както казваше тя. Имаше си хубав кабинет в приземния етаж, под прозореца й се разхождаше пиян петел, който като пристав преплиташе шпорите си след кокошките, нагълтали се с винце от някоя повредена бъчва. В градината цъфтяха пияни божури, големи колкото детски глави, огнени, уханни, побеснели от жизненост като запалени. В кабинета й имаше голяма библиотека, по рафтовете й бяха наредени бутилки вино, бутилка до бутилка, от единия край до другия. Всички бяха налепени с бели етикети, изрязани от тетрадки по смятане, след това написани на ръка с всякакви имена и цифри. Имаше и много епруветки, пълни с вино или химикали, всички запушени със светли коркови тапи. За да се изфука, Мимето започна да опитва вината, правеше нещо с езиче по небцето, тъй че дори големите й уши старателно се размърдваха. И през цялото време умислено гледаше в тавана, сякаш там бе написано някакво заклинание. Всъщност като че ли само в това се състоеше цялата й работа, за която бе следвала в Агрономическия не знам колко години.
После дойде някакъв секретар от Окръжния комитет, съвсем млад човек с възбледо, анемично лице, съвършено кьосав. Криста се ококори — само кьосав партиен секретар не бе виждала през живота си. Но тоя беше много симпатичен, тръсна на бюрото пакет шунка, съвсем топла и прясна, увита в няколко пласта хартия, най-долната от които бе станала прозрачна от мазнината. Братовчедка й разгъна всичко това на бюрото си, за какво им са разни глупави вилици и ножове, като човешките пръсти са толкова ловки. След това разгледа библиотеката, извади оттам някаква бутилка с етикет от тетрадка по смятане, написан на ръка, погледна я колебливо и с въздишка изтегли тапата.
— Това е моят шедьовър! — каза тя. — Цецо, правя го заради Тинчето, ще прощаваш, ама за пръв път ми идва на гости, не искам да се изложа…
Криста изпи две чашки от шедьовъра. Не беше чак „Пармският манастир“, но въпреки това си беше шедьовър, макар и от местен мащаб. После изтича до клозета и повърна всичко, до последната капчица. Когато влезе отново в кабинета, по лицето й течаха сълзи — боляло я зъб.
На другия ден леля й насила я заведе на Шипка — да видела паметника. Горе имаше облаци, които летяха бързо и сякаш забърсваха със сивите си валма голите върхове. Величественият паметник ту изплавваше за мигове, огрят от слънцето, ту отново потъваше в сивата летяща маса на облаците. Паметникът не я впечатли особено, тъй като го бе виждала безброй пъти на разни снимки. Но играта на облаците й се видя много красива, струваше й се, че лети заедно с тях над скалистите урви, дори зъзнеше от страх, като си го представяше. На връщане, като минаваха през село Шипка, се отбиха да видят старата руска църквица-паметник, потънала сред околната зеленина. Вътре беше здрачно и тихо, толкова тихо, че чуваха даже дишането си, отразено от чувствителното като мембрана ехо. Нямаше никакъв друг човек в църквата, на потъмнелия пиринчен свещник горяха само две тънки свещици с блед, обезцветен пламък. И все пак някой преди малко бе минал оттук, за да остави тъжната си молба — за здраве може би, за гаснещ живот. Криста дълго време гледа тия бледи светлинни, които трептяха по лицето и разширените й зеници, сякаш й шепнеха нещо на своя мигащ език. Тя слушаше мълчаливо, лицето й ставаше все по-тъжно и по-тъжно. Когато леля и най-сетне я погледна, то и се стори измъчено и напрегнато. Криста трепна и я погледна плахо.
— Лельо, къде продават свещи?
— В притвора — отвърна тя.
— Ами там нямаше никой.
— Няма значение. Хората остават пари и си взимат свещите.
Криста излезе и скоро се върна с хубава, бяла свещ, която стискаше нервно в изпотената си ръка. Леля й притаи дъх от изненада — в тяхното семейство нямаше религиозни хора — ни дядо им, ни майка им, никой. И самата Юлияна запалваше свещ от дъжд на вятър, на някое погребение, за да не наскърби опечалените. Криста запали своята свещ и внимателно я залепи на свещника близо до другите. Сега и трите трепкаха в здрача на църквата, но светлината на нейната свещ бе много бяла и силна. Под тая светлина чертите на лицето й постепенно се отпуснаха, то отново стана добро и спокойно.
Като излязоха след малко вън, на ярката дневна светлина, Юлияна шеговито се обади:
— Защо запали тая свещ?… Невярващите не бива да предизвикват бога. Защото той може да ги накаже.
— Аз не запалих свещ на бога! — отвърна сухо момичето.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм! — отвърна тя, но гласът й неуловимо трепна. — Тук свещи се палят в памет на загиналите.
И тръгна бавно по сенчестата пътека. Юлияна не бързаше да я настигне — нека се успокои момичето. Във всеки случай доста неловко излъга. Какви загинали?… Едва ли би се сетила за тях при бедите, които я бяха сполетели напоследък. Някоя своя молба навярно бе вложила в тая бяла мигаща свещ или някоя своя надеждица. Права е майка й, наистина е слабичка, няма да може да мине през тоя живот без чужда подкрепа.
През целия следобед Криста бе неспокойна и омърлушена. Дали Юлияна не бе я изплашила с тая глупава шега, че бог наказва невярващите? Де да го знаеш, тоя благодушен старец може наистина да е мнителен. Изобщо слабият човешки род не бива да се пъха лекомислено между неведомите сили на вселената.
Привечер тя каза:
— Искам да видя моята баба.
— Ами ще отидем — отвърна Юлияна с престорено равнодушие. — Като си тръгнеш за София, ще се отбием.
— Не, искам утре! — заяви решително момичето.
Навярно искаше да се откупи с някакво добро дело от греха, който бе сторила. Но на Юлияна само това й трябваше — някакъв предлог, за да полети с колата. И на другата сутрин наистина се понесоха. Криста изглеждаше много спокойна, шегуваше се нещо с леля си, като всяка жена все още не съзнаваше какво я чака. Пък и не мислеше за това. Бедите в живота винаги настигат жените неподготвени, винаги ги изненадват със своята неочакваност. За да развлече племенницата си, Юлияна караше много бързо. И не усетиха как се изкачиха на калоферските височини. От другия им край пред тях се показа карловското поле, доста замъглено от пушеци над града. Дори тая благословена, единствена на света долина на розите не бе пощадена от пристъпите на цивилизацията.
