Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Имаме нещо подобно… Бял станимашки мавруд. Но не ви обещавам.
Когато келнерът си отиде, Мария каза:
— Имайте предвид, че аз не пия вино.
— И аз не пия — усмихна се академикът. — Но белият мавруд се среща по-рядко от бялата врана. Почти колкото бялата лястовица.
— Да, бива ви за рекламен агент — каза тя. — Но ще ви призная, че не съм пила капка вино от сватбата си. И не просто от добродетелност. Алкохолът ме прави тъжна, винаги се разплаквам. Като между впрочем на сватбата.
— Това е било само лошо предчувствие — пошегува се академикът. — Но ще трябва все пак малко да ми помогнете. Ще се изложа пред Трифон, ако изпия тая бутилка сам.
И Мария наистина изпълни заканата си. Като изпи как да е една чашка от силното бяло вино, ароматно и малко сладко на вкус, очите й веднага се напълниха със сълзи. Тя ги изтри едва ли не уплашено, опита се да се засмее.
— Ето, виждате ли!
— Няма нищо страшно — отвърна академикът. — Тука е доста тъмно, можете спокойно да си поплачете.
И в тоя миг се случи нещо съвсем неочаквано — над тях внезапно се изсипа порой от звуци, толкова чисти и ясни, че и двамата трепнаха. Без да погледне, Урумов знаеше, че цимбалистът опитва инструмента си. И наистина циганите оркестранти бяха вече заели местата си. Паетите на диригента блестяха меко на слабата светлина, косите им лъщяха като намазани. Точно в тоя миг пуснаха разноцветните рефлектори, сега белите им ръкави изведнъж станаха фосфорнозеленикави. Урумов внезапно си припомни отдавна забравеното ресторантче в Буда, високия мършав цимбалист, влюбената двойка на съседната маса, която му се бе видяла толкова жалка в своята закъсняла нежност. Той усети, че изтръпва, хвърли бърз поглед около себе си. Не, никой не ги гледаше — ни насмешливо, ни дори подозрително. А при това оня унил унгарец, с кривия нос, е бил навярно с пет-шест години по-млад от него. Защо му се е видял толкова безпомощен и смешен? Защо сега не можеше да се познае, дори да си представи себе си в оня вид?
— Какво ви стана? — попита Мария учудено. — Като че ли ви мина нещо много неприятно през ума.
— Да, има такова нещо… Макар че не се отнася до вас.
Оркестърът гръмна някак изведнъж, дружно, с всичките си инструменти, които му се сториха много повече, отколкото бяха в действителност. Свиреха хора на циганите от „Трубадур“ — силно, тържествено, почти ликуващо. И изведнъж усети как напрегнатите му нерви бавно омекнаха, светлината на заведението като че ли стана златиста от свещите, цялото му същество се изпълни с тиха радост. Когато келнерът най-сетне донесе рибата, той тихо запита:
— А мога ли да поръчам на оркестъра една песен? В тоя миг не подозираше, че това е най-лошото, което може да стори през тая вечер. Но просто се поддаде на някакъв импулс, който сам не разбираше.
— Ами естествено! — отвърна с готовност келнерът. — Стига да не е „Лили Марлен“.
— Не е — отвърна Урумов. — Доста по-стара, „Солвейг“.
— „Солвейг“?… Да, знаят я, много хубава песен — съгласи се охотно келнерът.
„Свирят я! — помисли той тъжно. — Винаги ще я свирят. И след хиляди години навярно, ако все още има хора на тоя свят.“
— Някакъв спомен? — попита шеговито Мария.
— Почти! — отвърна той неохотно.
— Като ви гледам — надали е много приятен.
Той я погледна учуден — отново бе улучила много точно. Винаги улучваше, сякаш имаше някакво прозорче на челото си, през което виждаше само тя.
— Как да ви обясня!… Може така да се каже. Но може да се каже и точно обратното.
— Много ви моля!
Урумов я погледна колебливо — всъщност как да й го разкаже? Може би ще бъде неделикатно и глупаво. Да, сигурно ще е така.
— Много ви моля! — повтори тя.
За пръв път го молеше. И навярно най-безсъвестно би я излъгал, ако имаше някаква лъжа на ума си. И тръгна като сляп по фаталната наклонена плоскост.
— Знаете ли — започна той неохотно, — точно преди една година стоех сам в един ресторант… В Унгария, в старата Буда. Много хубав ресторант, по-точно локал, с токайско и задушени фазани.
— Не започва лошо — усмихна се тя.
— Имаше цигански оркестър, свиреха „Солвейг“. На съседната маса седяха двама възрастни хора, явно не съпрузи. Бяха много влюбени и навярно много нещастни… Но тогава не разбрах това, тогава ми се видяха просто смешни. Да не кажа — абсурдни.
— И сега искате да провокирате спомена?
Той едва не заекна — толкова бе смутен вътрешно:
— Да, нещо подобно. Просто исках да разбера дали песента не е причина. Или пък самият аз някак поразително съм се изменил.
Мария мълчеше, лицето й бе в сянка, съвсем слабо осветена от една виолетова крушка точно над главата й.
— Песента не е виновна! — каза тя глухо. Изпи нервно глътка вино и добави: — Това, което сте видели, наистина е било абсурдно. Както и сега ние двамата с вас.
— Та вие съвсем не ме разбрахте! — каза той със свито сърце. — Не може да става и дума за някакво сравнение, вие сте толкова млада.
— О, не говоря за това! — възкликна Мария и сълзи бликнаха от очите й. — По-скоро за самата ситуация.
— Каква ситуация? — каза той. — Какво, толкова — двама души да вечерят заедно.
Тя изтри едва забележимо със сгъвката на малкия пръст сълзите от очите си. И гласът й изведнъж прозвуча съвсем хладно:
— Вие много добре знаете какво. Кажете, за какво се срещнахме ние двамата. Срещнахме се просто като родители, макар че самата аз съм в много по-неизгодно положение. Искахме да оправим двама глупави младежи, които не разбират себе си… Да им дадем уж някаква надежда и някакъв път в живота. Така ли е, господин професоре?
— Нищо, продължавайте! — измърмори той.
— А какво направихме ние? Просто забравихме с каква цел се бяхме събрали. И ето, екскурзии до язовири, ханчета… Това се нарича на прост език срещи, господин професоре. И не само, че е абсурдно… Нещо повече — то е безнравствено!…
— Тогава защо идвате? — запита той.
— Защото съм човек! — възкликна тя. — Защото искам!
И внезапно заплака. Навярно сълзите бяха облели лицето й, но той не ги виждаше, тъй като веднага бе обърнала глава към стената. Само раменете й едва забележимо потрепваха.
— Успокойте се! — помоли я той тихичко.
— Прощавайте, аз не обвинявам вас — заговори тя отново, след като избърса сълзите си. — Преди всичко Сашо е момче. И в края на краищата не ви е син. Но аз съм майка! Разбирате ли какво значи майка?
— Разбирам — отвърна той, макар че не разбираше.
— Тъй че много ви моля, не бива да ме търсите повече… В никакъв случай. Защото, ако ме поканите — навярно аз пак ще дойда… Не ме карайте да се чувствувам престъпница… Трябва истински да ме разберете.
Урумов не отвърна. Не знаеше какво да отвърне. Чувствуваше се безпомощен и объркан, чувствуваше се слаб. Знаеше само, че нищо не трябва да обещава, не биваше. Помогна му и келнерът, който точно в тоя момент се изправи край тях.
— Не ви ли хареса рибата?
Леферите наистина едва бяха докоснати.
— Оказа се, че и двамата не сме рибари — отвърна той и се учуди колко естествено прозвуча гласът му. — Донесете ни нещо по-простичко.
— Домашни наденички, например?… Тука си ги приготвяме.
— Добре — кимна той.
Не, не приличаше на оня нещастен унгарец, колкото и да се чувствуваше безпомощен в тоя миг. Безпомощен, но не безнадежден. Слаб, но не и безсилен. В края на краищата като че ли победата беше много по-голяма от поражението. Той бе погледнал в нея — за пръв път, откакто се познаваха. И бе видял там достатъчно.
И точно в тоя миг засвириха „Солвейг“. Диригентът се бе обърнал към него и му се поклони заедно с цигулката си. Сега лицето му бе зелено и паетите просветваха като зелени звезди. И веднага след това видя стреснат певицата. Беше едра, малко кокалеста, по нещо неуловимо напомняше покойната му жена. Може би по очите си, гримирани и неподвижни като очи от паунова опашка — кръгли и атлазенозеленикави. Може би поради отражението на рефлектора, който бе направил лицето й почти мъртвешко. Тя изчака такта, после отвори красивите си устни и запя. Кога го свърши, само те двамата не ръкопляскаха, макар че именно той бе поръчал песента.
