Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Вярно е — каза тя, — закъсняхме. Но има време да се напечата едно възпоминание… Нека прочетат и си припомнят хората!
Той дори не разбра, че е обронил глава на гърдите си в някакво глухо, безименно отчаяние. Какво знаеше сестра му за неговия минал живот? Нищо не знаеше, може би дори и не подозираше. Без да бъде груба или неделикатна, Наталия много умело го бе държала настрана от всичките му роднини. И сега беше ли възможно със собствената си ръка да напише на белия лист: „Измина една година от смъртта на моята скъпа другарка и нелрежалима съпруга Наталия Урумова, по баща Логофетова.“ И след това да го напечата.
— Няма смисъл, Ангелино! — каза той тихо. — И без това Урумовци не я обичаха. А Логофетовци са до един мъртъвци.
Това беше вярно наистина. Най-влиятелният от тях бе загинал, осъден на смърт от Народния съд. И природените след това издънки навреме се бяха кръстили с други имена.
— Ще те приказват — измънка неохотно Ангелина.
— Кой ще ме приказва?
— Най-малко — съседите.
Не искаше да му каже, че проклетата гърбава Логофетка, която нямаше никакво намерение да умира, ще го разнесе из цяла София.
— Все едно — каза намръщено брат й.
Кой знае защо, Ангелина някак особено си отдъхна.
— Ти си знаеш работите — каза тя. — Аз исках само да те подсетя.
Урумов влезе в кабинета си, обезсилено се отпусна на стария стол с вити дървени крака. Наистина точно така ли трябваше да се случи? Тоя същия ден, в който безутешно бе ридал на гроба й. В който се чувствуваше разрушен и свършен завинаги. В който като че бе спрял завинаги едва-едва биещият часовник на живота. В тоя същия ден те щяха да се срещнат — ей тъй, без нищо, без да има някаква новина около историята, която така неочаквано ги бе свързала. Дали наистина няма съдба, която си прави добре обмислени, вразумителни шеги с хората, за да им разкрие истинския смисъл на своите действия? Той чу как външната врата скръцна, сестра му си отиде.
И след всичко, което се бе случило, само щеше да лъже себе си, че нещо работи. И той автоматично затвори бюлетина на асоциацията. На сестра си не е длъжен да каже всичко, но поне пред себе си трябва да е наясно. Както винаги, както през целия си живот. Тъжен помен!… Непрежалима съпруга!… Това щеше да бъде лъжа, разбира се. Но не лъжата го спираше, не тя беше причина да не излезе утре тоя нещастен помен. Понякога хората имат нужда и от лъжа, за да бъде съвестта им спокойна. Но сега той разбираше, че никаква сила няма да го принуди да напечата лъжата. Тя не биваше да прочете тая дума — непрежалима! — върху вратата на собствения му дом. Тя не биваше да види лицето й, още по-бяло върху луксозната бяла хартия на нещастното възпоминание. Защо?… Не можеше да си обясни… Но не биваше, дори ако той нямаше да бъде жив утре. В никакъв случай нямаше право да прибави дори капка горчивина към всичко, което бе преживяла. Макар че навярно нямаше да прибави нищо.
Мъчно заспа тая нощ. Лежеше, без да мисли, макар че имаше за какво да мисли. Чувствуваше се тъжен, макар че би трябвало да се чувствува облекчен. Нима само една година бе минала от оня страшен миг, когато за пръв път бе докоснал студеното като кост гладко лице. Спомняше си как се взираше в мрака към леглото й, където на слабата виделина на нощта едва личеше нейният профил, изрязан с най-тънък резец върху леглото от птичи явор. Тогава дори не си бе помислил, че е мъртва, толкова му се виждаше невъзможно, даже абсурдно. А тая нощ бе много по-тъмна и все пак много по-жива. Едва се виждаха слаби ивици от светлинки по ръба на мебелите, по стъклата на полилея, по настолните лампи. Празното легло вече не му напомняше за нищо. Но светлинките като че ли му напомняха — започнаха бавно да се събират, да се смесват в полусенките си, с едва видимите искрици, докато образуваха едно-единствено грамадно лице — бяло и страшно, със здраво стиснати устни.
И той притаи дъх и затвори очи, за да го погуби в своята вътрешна тъмнина. Може би бе обичал тая нещастница през последните десет или петнайсет години от живота си. Беше я обичал, разбира се, дори без да съзнава, въпреки всичкото зло, което му беше сторила. Навярно всички съпрузи се обичат, дори най-нещастните, в печалния заник на живота си, когато всичко външно избледнява и става едва видимо. Едва се забелязваха и едва се докосваха, но винаги се чувствуваха един до друг, може би един в друг, като в изстиваща пред смъртта си утроба. Само смъртта може да ги раздели или погуби. Само тя може да ги възроди за някакъв нов, измамен живот.
А дали и тя го бе обичала? Не, едва ли. Може ли да обича хищникът? Не може. Но той не може и да мрази. Хищникът е винаги невинен, когато разкъсва топлата човешка плът, когато облизва с език кървавата си муцуна. Той се храни, както кравата пасе, както врабчето пие вода след дъжд от блесналата на слънцето локва. Но и хищникът може да се привърже към човека, който болезнено го удря с камшика си по върха на носа. Спи, спи, нещастнице, прощавай, че събудих паметта ти, аз съм те обичал все пак.
10
На другата сутрин Урумов се събуди в неочаквано хубаво настроение. Чувствуваше някаква необикновена вътрешна лекота и нито петънце върху съвестта си. Животът му изглеждаше точно такъв, какъвто трябваше да бъде може би преди двайсетина години. А навън бе прохладно утро, розово като разцепен нар, защото все още не бе изгряло слънцето. И в тая прозирна розовина, зеленикава като тюркоаз, блестеше зорницата. Той я гледаше с притаен дъх — като знамение. Не знаеше, никога не бе чул, че може да бъде и зеленикава тая блестяща красавица, най-бялата на всяко нощно небе. Гледа я ненаситно, докато го заболяха очите и розовината избледня до синкаво. Тогава звездата отново стана бяла и руса като Венера. Краката й бяха руси, коремът й беше рус, а най-руси бяха гърдите й, току-що родени от чистата морска пяна. Той се усмихна и се отдръпна назад. Трябваше може би да закуси, макар че се чувствуваше сит. И се упъти към кухнята, откъдето не идваше никакъв шум, защото в неделя Ангелина си оставаше у дома. От години не беше се чувствувал така спокоен и уверен в себе си.
Но към девет и половина часа започна да става неспокоен. Беше се уговорил със свой стар, пенсиониран шофьор да ги вземе тая сутрин и да ги отведе до язовира. В десет без четвърт все още го нямаше. В десет часа разбра, че изобщо няма да дойде. Но в замяна на това всеки миг можеше да пристигне Мария. И изведнъж го обзе истинска паника, нещо повече от паника — ужас, че това прекрасно утро може да се разруши и изчезне. Не, не бива да го допусне, трябва да се измисли нещо. Но нямаше много време за мислене, защото Мария дойде точно в десет — като на урок по английски, съвсем обикновена, дори малко делова и забързана. Беше облечена в спортна пола и жълтата австрийска блузка, която толкова й приличаше. И тя изглеждаше в добро настроение, с удоволствие огледа от прозореца цялата улица.
— Днеска ще имаме много хубаво време — каза тя. — И през целия ден.
— И аз тъй мисля — отвърна той и окончателно взе решение.
Докато слизаха по стълбите, той се мъчеше да си припомни как се палеше колата. И когато пъхна ключа точно на мястото му, трябваше да помисли как се включват скоростите. Не, не бива да се мисли, така непременно ще се обърка. Трябва да се действува по принципите на Уелч — по интуиция. И той включи като някакъв медиум, с отпуснато съзнание, и ужасно се изненада, когато колата бавно потегли напред. Тя вървеше, ами да, тя много хубаво си вървеше.
Но в залисията Урумов не забеляза как една жена на тротоара го гледа втрещено, даже уплашено. От нейното място и той изглеждаше не по-малко втрещен и уплашен, така здраво стискаше кормилото, сякаш беше единствената брънчица, която все още го свързваше с живота. Дори се беше опулил от напрежение. Луди ли бяха, къде се бяха запътили? Ако той е луд, тя си е напълно нормална, защо се е оставила на някакъв невменяем да я утрепе? Минаха край нея, искаше й се да им кресне, но в последния миг се опомни. Беше Ангелина, разбира се, с букет свежи цветя в ръцете. Отиваше на гробищата и се беше сетила, че трябва да вземе малко пари от брат си, за да сложи в ред изоставения самотен гроб. В края на краищата не може гробът на една Урумова да изглежда изоставен, та макар да е бивша Логофетова.
