Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
На края на малката уличка Урумов трябваше да свие надясно, по посока на движението, да мине по първия мост вляво и тогава т обратна посока да поеме към пловдивското шосе. Реката делеше техния булевард на две еднопосочни платна. Но той веднага сви наляво, забеляза грешката си, но беше вече късно.
Срещу него се зададе открит спортен фиат, зелен като гущер, младият човек в бяло поло караше право срещу него. Урумов успя да му свирне, оня се облещи и завъртя пръсти около сляпото си око. Академикът даде вдясно до първия мост, след това вляво и благополучно излезе на вярната посока. Ръцете му леко трепереха от преживяното вълнение, но бързо се съвзе. Днешният ден е негов, през днешния ден нищо няма да му се случи, та ако ще да управлява и самолет. И все му се струваше, че кормилото му не е съвсем наред, че го тегли наляво. След това се усети, че нищо не го тегли наляво, а просто инстинктивно се плаши от високия бордюр. На широкото централно шосе това усещане бавно изчезна. Сега се чувствуваше много по-сигурен, колата се носеше като бясна с четиридесет километра в час.
— Всичко в ред ли е? — запита най-сетне Мария.
Гласът и му се стори малко глух и далечен — може би от шума на мотора. Дали бе забелязала неговото невероятно приключение? Едва ли?
— Напълно! — отвърна той с леко пресъхнало гърло. — Просто летим към целта.
Скоро свиха по отклонението за Самоков. И двамата никога не бяха ходили на язовир „Искър“. Но Урумов поне бе минавал с кола край него, Мария изобщо не го бе виждала. Сега всеки изминат километър той се чувствуваше все по-уверен в себе си. Завоите се увеличаваха, ставаха все по-остри, дефилето все по-тясно, но това не го плашеше. Неспокойната зелена стрелка на спидометъра отскачаше и до шейсетте километра. Но дори на тая шеметна скорост успяваше да размени по някоя дума със съседката си.
— Вие май не обичате да пътувате?
— Зависи — отвърна тя. — Наистина не обичам нови градове и хора. Може би не съм любопитна.
— Да, жените изобщо не са пътешественици — съгласи се Урумов. — Най-много да ги съблазниш с Париж или по-точно с парижките моди.
— Не съм и по модите.
— Имате напълно съвременен вид — каза той и заобиколи някакъв камък, паднал от стръмнините.
— Не говоря за дрехите, те не са най-важното. Но много обичам природата например. Стига да не е набъкана с хора естествено, хората развалят всичко. Когато Криста беше малка, всяка неделя я водех на Витоша. И зиме, и лете. И тя се научи да обича природата, може би повече и от мен.
— И досега ли ходите?
— Сега скучае с мен, разбира се. А не мога да тръгна сама. Тъй че доста отдавна не съм ходила. Днес за мен е един хубав празник.
— И за мен — каза той.
Можеше да си спести това глупаво откровение. Макар да не я гледаше, стори му се, че някаква сянка падна на лицето й. И побърза да каже:
— Изобщо имам слабост към реки и езера. Още от дете за мен езеро е била една от най-красивите думи… Може би защото нямаме езера около София.
— Да, наистина хубава дума — кимна тя. — „Видение край синьото езеро“. Как съм плакала на тоя блудкав филм.
— Значи, сте били малко сантиментална?
— Едва ли.
— И след тия видения да не дойдете нито веднъж на язовира — учуди се той. — Не е никак далече от София, някакви си четиридесет километра.
— Само заради автобусите — каза тя. — Никога не се качвам на трамваи и автобуси. Прилошава ми от теснотията, идва ми да закрещя. На Витоша винаги ходехме пеша — на отиване и на връщане. Христина просто е плакала в ръцете ми.
„Ето значи на кого прилича момичето. И защо е избягала панически от операционната зала. Просто не е имала нерви.“
— Аз знам какво си помислихте — каза тя.
— Какво? — запита той.
— Ами туй, че Тинка прилича на мене.
За пръв път, откакто бяха тръгнали, Урумов отмести поглед от пътя и я погледна учудено.
— Точно тъй! — призна си той. — Поразен съм наистина.
— А сега ще си помислите, че съм чувствителна като нея.
— Вече си го помислих!
— Не приличам на Христина — каза тя. — Нито съм толкова чувствителна, нито толкова слаба… Нито пък тя има моя — как да го нарека — моя усет за хората. Навярно тя никога не се замисля дълбоко за тях.
— А как си обяснявате това?
— Не знам, трудно е… Но аз малко съм общувала с хора, почти винаги съм живяла сама… И просто съм свикнала да се питам — какво мислят сега за мен?… От страх да не мислят нещо неприятно, разбира се. Сигурно съм била доста мнителна. Или честолюбива.
— Не приличате нито на едното, нито на другото.
— Може би. Жените от нашето поколение са възпитани в свободолюбив дух. Като момиче четях Стриндберг, Ибсен, Зудерман… Чели ли сте „Котешката пътека“?
— Не, наистина.
— Няма значение… Не че е някакъв особен роман. Исках да ви кажа, че съм обичала силни и свободни женски образи. Тогава такава беше модата…
Тя млъкна уплашена, че е прекалила. Навярно през целил си живот само на него бе разказвала за себе си, дори не и на своя избягал мъж. И все още не знаеше, че това е най-голямата и дълбока радост на всяка дружба — да можеш да говориш свободно за себе си и да обсъждаш себе си. Пред друг. Най-хубавият начин да осъзнаеш себе си. Защото съвсем не е все едно да мислиш нещо и да го кажеш.
След малко излязоха на високото плато при язовирната стена. Пред тях спокоен и гладък се простираше язовирът, до най-далечните брегове, които едва се синееха е ранната лятна омара. По чистата му повърхност с пределна яснота се отразяваха небето, стръмните брегове, облаците, всяко дърво поотделно. Дори чайките летяха я два образа и когато се докосваха до водната повърхност, сякаш се целуваха. След това колата отмина и навлезе в рядка, белоствола гора, така свежо зелена, сякаш листата се разтваряха пред очите им. Урумов, очарован, намали хода. Една яребица прекоси пред очите им шосето, сподирена от своите пухкави бебета. Внезапно Урумов видя някакъв черен път, който свиваше вляво, и Тръгна по него. Сега пътуваха през ниска борова горичка, толкова гъста, че дари една коза трудно би се провряла. Когато и тя оредя, пъхна колата в някакво зелено тунелче и спря.
След десетина крачки излязоха съвсем на открито. Тук езерото не беше много широко и отново в гладката му повърхност се оглеждаха брегове и облаци. Струваше им се, че се намират в самата сърцевина на някакъв фантастичен свят, който се състоеше от две съвършено еднакви половини. Те приседнаха, Тревата бе суха, брегът много стръмен, така че не се виждаше дори водната линия. Дълго мълчаха, без да се чувствуват неудобно. Най-сетне Мария първа се обади:
— Както чух, били сте пред прага на много голямо откритие… На велико откритие, както скромно се изрази моята дъщеря.
— Не е вярно, за съжаление — каза Урумов. — Може да има недописани книги или недовършени симфонии. Но не може да има недооткрити открития. Или има откритие, или няма — средни положения в науката не се зачитат.
— Прекалено сте скромен.
— Надали… Пък и според моя племенник прекалената скромност в науката е порок.
— Предполагам, че не страда от такива пороци — каза Мария.
— Не, наистина… Като всеки прекалено здравомислещ човек. И трябва да ви кажа откровено, че той направи в тая област първата сериозна крачка.
Мария го изгледа недоверчиво.
— На тая възраст?
— Тъкмо сега идеите кипят най бурно! — отвърна той.
— Идеите са хубаво нещо! — каза тя. — А в какво се състоят вашите идеи? Ако не е някаква тайна, разбира се.
Урумов се замисли.
— Не е толкова лесно да се обясни с няколко думи — каза той. — Знаете ли какво е катализатор?
— Има си хас! — тя се засмя. — Ами аз съм била учителка. Катализаторите са химически вещества, които вземат участие в ускоряването и забавянето на химическите процеси, без да участвуват активно в тях.
— Е, това е вече друга работа! каза Урумов доволен. — И все пак по-добре е да си послужа с пример. Аз съм възрастен човек, живея сам. Моята сестра, да речем, си наумява, че тая работа не бива да продължава така. Сам човек трудно живее, пък защо трябва да ми слугува, като друг може да свърши тая работа. И решава да организира вечеря?
