Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Беше ли наистина организирана? — усмихна сетя.
— Това е пример, моля ви се. Той не се коментира, той се взима като основа на задачата, И тъй, на вечерята ще присъствува и една дама, разведена или вдовица, все едно, в умерена възраст, внимателно предупредена от сестра ми. Поканени са и още няколко души за камуфлаж. Сготвят се яребици задушени, да речем, купува се хубаво вино. Сестра ми много добре знае, че когато коремът е пълен, а главата леко зашеметена, всички цели стават много достъпни.
— И в тоя момент пристигате вие! — каза тя.
— Да, точно така, със сивото английско бомбе, нищо неподозиращ. Другите вече са изпили по две-три чаши евксиноградска гроздова, така че настроението е вече леко повишено. И веднага разбирам, че съм попаднал в чужда или неподходяща за мене среда. Фамилиарниченето ме дразни, ласкателствата — ядосват. Сядам, хапвам няколко залъка и изведнъж се досещам, че трябва да присъствувам на някакво гласуване в академичния съвет. И съм забравил, това всички могат да очакват от мене. Взимам си сивото бомбе и си заминавам дори без да разбера каква опасност е минала през главата ми!… Според вас какво ще направи непознатата дама?
— Амиии… ще се огорчи!
— Добре, След това?
— След това ще се наяде хубавичко с яребицата или със задушеното телешко, зависи колко са блюдата…
— …и ще изпие няколко чашки вино. И едва тогава ще забележи, че господинът срещу нея не е съвсем за изхвърляне. Макар че е порядъчно плешив, в крайна сметка той има същите външни белези, каквито имам и аз, т.е. и той е мъж като мене. И веднага отправя към него своите прояснени взори. Увлечена, тя не забелязва нито намиганията, нито гримасите на сестра ми. Не забелязва дори, че на вечерята присъствува и съпругата на въпросния господин. Така че вместо ускорена реакция се получава първокачествен гаф… Разбрахте ли нещо от цялата история?
— Да, разбира се, че сестра ви е намислила да ви жени.
— Тъй е по женската логика. А но научната нещата стоят малко по-иначе. Катализаторът пристига в клетката. А в самата клетка поради неизяснени причини той намира силно изменена биохимическа среда, която не отговаря на целта, за която е пристигнал. И своевременно се оттегля. Тогава клетката решава все пак да свърши своята работа, без която нейното съществуване не е възможно. Погледът й попада на друг господин, който очевидно има същата структура като капризния катализатор. Тоя господин се нарича за съжаление Канцерогенно Вещество. Или вирус, все едно какъв! Гафът, който се получава, се нарича рак.
Мария дълго мълча, лицето й бе потънало в размисъл.
— Наистина интересно! — каза тя. — Ами ако вие харесате самотната дама? Тогава какво ще стане?
— Може и нищо да не стане — усмихна се той.
— Хайде, хайде, пак скромност… Ами унгарката?
— Коя унгарка?
— Тая същата — полубългарка-иолуунгарка. С четирилистната детелина.
— Тя беше клетка от съвършено друг организъм — отвърна той. — Там действуват други катализатори.
Точно в тоя момент пред тях изникна милиционерски сержант. Беше облечен в новичка, добре изгладена униформа, само обувките му бяха доста вехти и очукани. Имаше такъв вид, сякаш ги е спипал на местопрестъплението, лицето му издаваше едва спотайван гняв.
— Дайте си документите? — каза той вежливо, макар че гласът му неуловимо потреперваше.
— За какво да си дам документите? — погледна го учудено Урумов.
— Вие не знаете ли, че това е вододайна зона! — избухва внезапно милиционерът. — И че влизането на коли и хора е строго забранено?
— Откъде мога да знам? — отвърна невъзмутимо Урумов.
— Как откъде? — брадичката му яростно потрепера. — Ами що надписи има край пътя — на всички езици. По нарушителите се стреля без предупреждение — излъга той като разтърси сърдито ютията си.
— Ами стреляйте тогава!
— Стреляйте, стреляйте! Засрамете се, възрастни хора сте… А сте се кукнали като два гълъба… Точно в най-забраненото! Ами не видяхте ли, че край черния път има толчав надпис — влизането на външни лица строго забранено.
— А защо да гледам край пътя, аз си гледам в пътя, за да не сгазя някого. Една яребица мина например.
— Добре де, ако вие гледате все в пътя, другарката къде гледа? Вие не видяхте ли надписа?
— Видях го — призна си смутено Мария. — Но си помислих, че професорът не е външно лице.
— Може и да не съм — измърмори Урумов.
— Я си дайде документите! — каза отново припряно сержантът.
Урумов му пъхна своята внушителна карта от Националния съвет за мир. Милиционерът дълго я чете, образът му съвсем се смекчи.
— Ами добре — каза той. — Можете да останете още малко.
Козирува и си отиде. Но двата гълъба вече се чувствуваха неудобно, сигурно онзи няма да се успокои, докато не си отидат. Поседяха все пак малко, колкото да не го обидят, после отидоха при колата. Урумов трябваше да я върне малко на заден ход, за да излезе на пътя. Но къде беше задният ход? Малко назад и встрани! Но всички опити да включи излязоха безуспешни. Като пъшка тъй пет-шест минути, най-сетне, без сам да разбере как, успя да я намери, колата нервно подскочи назад и угасна. Запали отново и как да е излезе на черния път.
— Измъчихте се! — каза Мария съчувствено.
— Не разбирам защо! — отвърна той смутено. — Скоростта си беше съвсем на място. Но нещо заяжда може би.
— Сигурно! — каза тя. — Откога не сте я карали?
Академикът се усмихна неловко:
— Ами трябва да има десетина години… Защо, личеше ли?
— Само в началото! — излъга тя хладнокръвно.
Урумов благоразумно премълча, че дори и документи нямаше. Оставаше само да ги спрат някъде — и край. Скоро излязоха па шосето, тоя път се огледа внимателно и сви вляво. Спомняше си, че някъде наблизо има ресторант, макар че никога не бе спирал в него. Беше на мястото си, слава богу, но отпред бяха паркирани толкова много коли, че той веднага разбра — няма да я бъде тая работа. Наистина партерното помещение бе заето до последно място. Управителят ги упъти към нещо, което нарече бирхале. Слязоха в доста тясно, задимено помещение, като се изправиха на прага, всички се обърнаха да ги погледнат. Не знаеха, разбира се, че точно тука се събираха всички грешни души, които естествено се страхуваха от изненади. На една от масите наистина имаше две-три свободни места, но Мария усети как грешниците просто се наежиха под погледа им.
— Много ви моля да отидем другаде — каза тя тихо.
Побързаха да се измъкнат. Качиха се отново на колата и потеглиха напред, докато стигнаха павилиона при „Мечката“. Там имаше достатъчно свободни маси, всички на слънце, разбира се, но павилионът беше па самообслужване и пред бюфетчика се бе наредила дълга опашка. Почти всички бяха автотуристи, няколко месести жени, няколко нетърпеливи деца, космати мъже в смешни къси панталони, които отсега преглъщаха. Миришеше вкусно на скара, а така, както бяха огладнели, и две скари нямаше да им стигнат. Урумов покорно се запъти към опашката.
— Не вие! — каза решително Мария.
— Защо не аз?
— Не може академик да се реди на опашката! Хората ви познават!
— И какво от това?… Няма нищо обидно.
Но Мария беше непреклонна. Настани го на една току-що освободена маса, в сянката на самия павилион, и кротко се нареди на опашката. От мястото се виждаше как седи невъзмутимо, заливан от време на време от синкави облачета, вмирисан на кюфтенца дим. Поне да имаше как да му отнесе една студеничка лимонада. Но изстудена нямаше, затова пък кюфтетата така пареха през хартията, че едва ги отнесе. Намери го доста омърлушен, дори апетитната миризма не можа да ги съживи. И едва сега разбра, че е сбъркала. Урумов неохотно захапа първото кюфте, дори не усети вкуса му.
— Чудесни са! — каза тя искрено, като опита своето.
— Вярно е…
— Павилионът е самоковски… Бюфетчикът каза, че специално си подготвяли месото.
Едва сега Урумов му обърна внимание. Стори му се малко по-кисело и по-жилаво от обикновените софийски кюфтета. Навярно бе забравил, че доброто прясно месо трябва да изглежда точно така.
