Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— За Криста ли се отнася? — запита той леко изплашен.
— Защо за Криста, за нашата работа.
— Вашата работа навярно можеше да почака още половин час — отвърна Урумов с безупречно възпитан глас.
— Вуйчо, новината е изключително интересна! — каза едва ли не умолително младежът. — Обаждам ти се от кабинета на шефа.
— Добре, тръгвайте тогава! — отвърна академикът. Пристигнаха след десет минути, с кола навярно.
Урумов излезе да им отвори, изглеждаха много възбудени и двамата, особено Аврамов. Беше облечен в сако от шантунг с пожълтели пешове, в окъсял, негладен панталон и ремъчни сандали, приличаше в тоя си вид на провинциален келнер или пътуващ оркестрант. Но нямаше лошо самочувствие през последната седмица, особено след като бе разбрал за сполучливата операция на дъщеря си. Урумов ги въведе в кабинета, изглеждаха настръхнали от своята новина, така че и сам той усети леки тръпки по гърба си. Току-тъй няма да го безпокоят по никое време, изглежда, че наистина Са постигнали нещо. Аврамов се поокашля и като събра дъх, заяви с някаква особена, лаеща тържественост:
— Вие излязохте прав, другарю Урумов!… Току-що разбрахме, че сме успели да заразим с рак в белите дробове една от белите мишки, инжектирани с ензима!
Урумов усети как дъхът му поспря за миг, макар че очакваше новината.
— От кои точно? — запита той тихо.
— Група „С“… Пореден номер 646. Женска бяла мишка, вече раждала.
— Тъй трябваше и да се очаква! — отвърна Урумов.
— Просто не можех да го допусна в себе си! — каза възбудено Аврамов и несъзнателно изтри с длан изпотеното си чело. — Рак, предизвикан от естествени съставки на организма! Това е нечувано! Ако публикуваме такова научно съобщение, ние просто ще потресем световната биологична мисъл.
— Да, разбира се! — отвърна спокойно Урумов. — Но ние няма да напечатаме такова научно съобщение.
Двамата го погледнаха поразени. Ако самолетна бомба бе пробила внезапно покрива, надали щеше да им направи по-силно впечатление.
— Защо? — запита Аврамов.
Гласът му звучеше глухо и като че ли малко враждебно.
— Как така защо?… Ами не си ли давате сметка, че вашите опити не са достатъчно чисти. Във вашия материал при всички положения има примеси.
Това беше напълно вярно и те много добре го знаеха.
— Но, другарю Урумов — възкликна Аврамов тоя път едва ли не умолително. — Нашият материал е чист поне до деветдесет и седем и половина процента. А това означава, че горе-долу в такава степен е верен и нашият резултат.
— Не, Аврамов, това в никой случай не е здрава научна логика! — каза доста хладно академикът.
Той видя с края на окото си как Сашо рязко се дръпна назад. Тази малка обида се отнасяше и до него, разбира се. Но в тоя миг той никак не приличаше на обиден, по-скоро на засрамен.
— И не си ли давате сметка коя мишка успяхте да заразите? Шестотин и някоя си! А иначе бихте постигнали резултат още при първата серия. И във всички групи при това. Законът не може да се състои от изключения.
Сега и Аврамов се дръпна назад, макар и в себе си.
— Значи, според вас ние не сме постигнали нищо? — запита Аврамов отчаяно.
— Как не разбирате, Аврамов!… Съвсем обратното! Вие постигнахте точно това, което очаквах от вас. Макар че опитът далече не е приключен.
— Наистина не ви разбирам! — промълви объркано Аврамов.
— Колега, това е толкова просто! — обади се внезапно младежът. — Вуйчо иска да каже, че и тук става дума за взаимното заместване на структурите. А ние все още не знаем структурата на ензима, с който работим!
Сашо проговаряше за пръв път, откакто бяха влезли в дома на академика. Сега видът му бе съвсем разкаян. Аврамов отново погледна с надежда към двамата.
— Така е — кимна академикът. — Фактически нито катализаторът причинява рак, нито примесите ускоряват биохимичните реакции. И все пак се заместват. Сега вие трябва да разберете при какви условия техният организъм е склонен да прави тая фатална грешка.
— Ами, разбира се! — възкликна Аврамов. — Трябва постепенно да стегнем обръча! Докато получим оптималния резултат.
Той стана от мястото си и развълнувано тръгна из кабинета. Академикът усещаше как след временната задръжка трескаво работеше мисълта му.
— Трябва да съм бил малко смахнат! — въздъхна, горчиво Аврамов. Но това наистина беше изумително — да видиш как организмът погубва себе си.
— Фактически пак е така! — каза Урумов. — Аз не съм философ, но струва ми се, че Спиноза пръв го е формулирал: „Това, което е отвън, е и отвътре.“ А в своята статия Сашо е успял да намери само по-съвременния израз — „Тук формата е само другото лице на същността.“
— Но това не беше ли във вашата статия? — погледна го учудено Аврамов.
Младежът едва доловимо трепна. Но академикът се усети навреме.
— Тъй ли беше? — измърмори той. — Вече се обърках от толкова много приказки.
Стори му се, че външната врата се отвори, някой влезе в апартамента. Навярно и Сашо бе чул, защото попита:
— Има ли някой тук?
— Кой, освен майка ти?
И наистина Ангелина отвори процепа на вратата, погледна вътре и каза смутено:
— А, вие ли сте?… Нищо, нищо, аз само погледнах.
Гостите останаха близо час — тоя път в съвсем делова обстановка. Тяхното откритие несъмнено поставяше в нова светлина цялото посещение на Уитлоу. Имаше с какво да го изненадат. Оставаше и той да ги изненада с нещо, особено с новата свръхцентрофуга. Това щеше да улесни в огромна степен тяхната изследователска работа. Най-сетне гостите разбраха, че са прекалили, и станаха от местата си. Лицето на Аврамов бе възстановило съвсем стария си цвят, който и без това не се отличаваше с особена свежест.
— Едва сега започва интересното! — каза той, като се усмихваше.
— Най-интересното! — съгласи се Урумов.
— И науката е като футбола! — пошегува се Сашо. — Искахме да вкараме гол от офсайд… А все си е друго, като го вкараш с хубава и красива комбинация.
Като затвори вратата зад гърба си, на Урумов се стори, че чува някакъв разговор в хола. Наистина нещо бръщолевеха, но по телевизията. Ангелина се бе настанила в креслото му и гледаше разсеяно програмата. Беше съботен ден, хората гълтаха, каквото им подадеш. Урумов приседна на канапето.
— Никога не съм те питал — вие имате ли телевизор у дома?
— Разбира се, че си имаме — погледна го учудено Ангелина. — Не че ми е притрябвал, но без него моя хаймана изобщо няма да се прибира в къщи.
И понеже брат й стана и се запъти към кабинета си, тя го погледна със съжаление. В такива моменти винаги й приличаше на някакъв кротък и послушен вол, който сам навежда ожуления си врат към ярема. — Чакай, за теб съм дошла.
— Имаш нужда от нещо? — попита с надежда той.
— Не, искам да поговоря с тебе.
Имаше нещо в гласа й, което го накара да трепне. Дали пък нещо не е надушила? Мария идваше обикновено сутрин и на него му се струваше, че сестра му като някаква стара котка преприда около праговете. И напразно се въртеше, разбира се, той спокойно би могъл да остави вратата отворена. Всичко, което бяха си казали, можеше да стигне и до нейните уши. А което не бяха си казали?
Той седна отново на канапето и я погледна очаквателно. Ангелина наистина му се струваше някак особено неспокойна, като пред някакъв деликатен разговор. И неговият баща веднъж го бе изненадал така.
— Не знам, Михаиле, може да си забравил… И сигурно си забравил. Но утре е година от смъртта на жена ти.
Урумов усети как изтръпна и сякаш се вледени.
— Каква дата е утре?
— Не, няма грешка, аз точно съм проверила. Та рекох да ти кажа, ако решиш да направиш нещо.
Стори му се, че стаята изведнъж притъмня — толкова тая неочаквана новина бе нахлула като кръв в главата му.
— Какво се прави е такива случаи?
— Ами че помен на гроба.
Тя се поколеба за миг и прибави с глас, който го изненада:
— Човешко е.
— Да, разбирам — кимна той. — Но късно е вече; няма как да се разгласи.
