Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— А вашите какви са? — измърмори академикът.
— За кое става дума?
— Ами за картите… Които досега така успешно сте крили.
Но Спасов не се смути ни най-малко.
— Виждам, че още ми имате зъб. Но не сте прав. Въпросът е да се уверя веднъж, че работата е перспективна. И тогава й давам пълен ход.
Лицето му изведнъж се натъжи, съвсем искрено и непристорено, като на момченце, което не са пуснали да отиде на кино.
— И знаете ли как ме злепоставяте? Като не искате да си поемете директорския пост в института.
— Това вече не ми е достатъчно! — каза сериозно Урумов. — Сега поглеждам към вашия.
Спасов се опули срещу него от недоумение. Но мигновено се съвзе и оживено възкликна:
— Веднага! С удоволствие!
След като уговориха всички подробности, академикът бавно се прибра у дома си. Денят бе много горещ, слънцето немилостиво препичаше. Ако върви все тъй, следобед не е чудно отново да се разрази някоя буря. Дано поне дойде навреме, макар че по небето не се виждаше никакво облаче. Току виж, че дъждът се изсипал точно към седем часа. Не, не е толкова страшно, никой не може да спре една майка, когато дъщеря й се намира в бедствено положение.
Но дъждът не заваля и тя дойде малко по-рано, отколкото бе очаквал. Дойде точно в седем без пет. Като чу звънецът, Урумов усети, че лекичко се развълнува, това го ядоса. Защо трябва да подскача на стола, да не би да е забременял той? И се запъти нататък, но лицето, което гостенката видя, бе, разбира се, пределно любезно.
Както първия път, тя седна на далечното кресло, но сега не скръсти глезените си, може би се чувствуваше по-свободно.
— Поговорих със Сашо — започна академикът внимателно. — И не мога да го обвиня в некоректност. Той веднага е заявил на Криста, че е готов да приеме всяко нейно решение.
Мария не реагира видимо, но той усети как вътрешно трепна.
— Криста каза ли ви това? — запита той.
— Не! — отвърна тя тихо. — И все пак зависи как го е казал.
Да, наистина той я разбираше. За какво Криста ще подмине такова важно обещание, ако е било напълно искрено. Освен…
— Там е работата, че според него и Криста не желае детето. И то при никакви обстоятелства.
Като че ли зениците на Мария леко се разтвориха, сега погледът й стана по-плътен.
— И вие вярвате на това? — попита тя учудено.
— Видя ми се напълно искрен.
— Не смятам, че ви е излъгал, разбира се! — каза тя. — По-скоро се е подвел. Навярно тя чисто и просто се е преструвала. От наранена гордост може би, като е разбрала, че в никой случай не желае детето. Да иска да задържи детето, това означава да натрапва себе си. Защото в случая дете и брак е почти едно и също.
Урумов разкопча яката си. Права е, разбира се, Сашо чисто и просто не е разбрал момичето. И все пак… ако е искала истински да спаси детето, какво е пречело — обещанието си е обещание. Никой млад човек не подскача от радост, като узнае, че ще има дете. Това желание идва много по-късно.
— В края на краищата мъчно ще разберем истината — каза академикът колебливо. — Според него през последните два дни тя просто болезнено е форсирала събитията — колкото се може по-бързо, нито ден повече.
— Тогава защо е избягала оттам?
— Просто се е уплашила.
Сега пък Мария се замисли — а дали професорът не е прав? Дали вината не е в дъщеря й? Просто не можеше да го допусне, струваше й се невероятно — всичко освен бягството от операционната. Може би наистина се бе уплашила.
— Най-интересно е, че и двамата се обвиняват в едно и също нещо — в егоизъм и незачитане. Не искам да ви наскърбявам, но струва ми се, че и двамата имат сериозно основание да мислят така.
Мария не отговори, но Урумов ясно забеляза как погледът й внезапно угасна, сякаш бе превъртяла електрически ключ.
— Криста е много добра по сърце — проговори най-сетне тя с понижен тон. — Като дете се разплакваше, ако види куцо врабче например… А егоистите са душевно груби хора.
— Сашо не е душевно груб.
— Прощавайте… Сигурно не е, щом така или иначе го е харесала.
— Виждате ли, не ми се иска да ви говоря като някакъв старомоден учен. Но това са два мощни инстинкта — за съхранение на рода и за съхранение на индивида. У човека си противоречат понякога. У мъжа — почти винаги, у жената — в редки случаи. Но ако в тая вътрешна борба надделее инстинктът за самосъхранение, съгласете се, но това е много фин егоизъм.
— А представете си, че не е имало никаква вътрешна борба! — каза тя.
— Защо?
— Ами у нея тоя инстинкт, за продължение на рода, е, да речем, атрофиран. Или изобщо не съществува… Като в повечето от мъжете. Аз съм виждала такива хора. Бихте ли говорили и тогава за егоизъм?
Урумов естествено знаеше какво да отговори — да, при всички обстоятелства! За човека това е било винаги първата вътрешна победа на егоизма. И тая победа като че ли създаваше условия за всички други.
— Тоя разговор е малко безпредметен — отвърна той. — Хората се обичат не за това, което нямат, а за това, което имат. Въпросът е дали всъщност се обичат. И двамата се съмняват в това, т.е. всеки се съмнява в другия.
— И смятате, че оттам идват всички недоразумения?
— Смятам, че сте постъпили добре, като сте изпратили за известно време Криста при леля й… Като се разделят, те по-добре ще разберат какво представляват един за друг.
— А детето?
— И за мен това е второстепенен въпрос. Ако няма истинско щастливо семейство, по-добре да няма дете. Аз съм вече възрастен човек и навярно с поостарели възгледи. И все пак не мога да приема двама души да бъдат нещастни, за да бъде щастливо едно дете.
Погледът на Мария отново угасна.
— Според вас — да почакаме?
— Поне десетина дни… Да ви кажа право, аз съм оптимист в тая история. Тия двамата няма да могат един без друг…
Разговорът изглеждаше свършен. И изведнъж това го уплаши.
— Хареса ли ви вчера кафето?
— Чудесно беше! — отвърна Мария искрено.
— Ей сега ще направя две — каза зарадван академикът и стана от мястото си още преди да получи отговор.
Това не й се видя толкова странно. Какво като е академик — всеки може да свари едно кафе. Пък той е и вдовец на всичко отгоре, длъжен е да владее тия малки умения. Но тя би се смаяла естествено, ако знаеше, че това ще бъде неговото първо кафе в живота му. Той излезе с толкова лека стъпка от кабинета, сякаш варенето на кафета беше неговото любимо хоби. Колко му е на едно кафе, както би казал неговият племенник.
Мария остана сама в кабинета. И дори не усети как потъна в тая чудна синя картина зад бюрото му. Така човек влиза в хубав, прозрачен минерален басейн. Усещането за тихо блаженство те обхваща постепенно, докато те обгърне отвсякъде. Беше я забелязала още първия път, много й се искаше да я разгледа хубаво, но, разбира се, никак не беше любезно да зяпа по стените, докато й говорят за съдбоносни неща. Сега тя смътно чувствуваше, че истинският свят не може да бъде така красив като измисления. И че много по-богати и дълбоки са измислените от хората цветове. В тоя момент в кабинета влезе Урумов, изглеждаше много смутен.
— Знаете ли каква глупост, не мога да намеря кафето.
— Няма значение — отвърна тя бързо.
— Как така, като ви обещах — мънкаше той. — Има все пак изход, можем да го изпием в Руския клуб.
Предложението беше толкова неочаквано, че тя го погледна слисано. Но защо пък неочаквано, те са заговорници двамата, а може би и роднини някакви. И понеже Урумов усети, че се колебае, готова да му откаже всеки миг, побърза да добави:
— Та ние още не сме свършили нашия разговор… Фактически аз нищо не знам за Криста… Тогава как да съдя за същината на връзката им?
И те отидоха в Руския клуб. Ядоха Бьов Строганов и пиха лека и светла полска бира Окочим. Но колкото и да бе лека, тя веднага зашемети тая самотна жена тъкмо в разгара на своята зряла, златиста есен. И тя бавно и тихо му разказа за тъжното детство на своята единствена дъщеря. Така че нямаше как да не му разкаже за своя нещастен и разрушен живот. Нямаше никаква представа в тия минути, че върши зло, че и двамата като слепи вървят към нещастие. И не можеше да има никаква представа, защото не познаваше живота му. Смяташе го може би победоносен и щастлив, изпълнен с успехи, надарен на всичко отгоре с една от най-красивите жени в София, при всеки случай най-запазената. Едва като свърши, тя изведнъж разбра, че е разказала прекалено много. Наистина прекалено много за един почти непознат човек. И да се справи някак с неочакваното му мълчание, попита с неподходяща лекота:
