Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Към четири часа небето така се смрачи, като че ли всеки миг над града щеше да премине с тътен небивала буря. Някъде в далечината тежко и глухо бумтяха гръмотевици, сякаш от време на време удряше някаква гигантска камбана, задушена от гъстата пихтия на облаците. Замириса остро на колендро, но град не падна, градушката навярно бе ударила някъде в подножието на планината. Облаците се поиздигнаха, дъждът шибаше побеснял сухата земя с острите си камшици, безпомощен да изтръгне от нея дори най-малкия стон. През милионите години старата търпелива земя бе видяла много по-страшни неща. Най-сетне всичко се успокои, само вадите край тротоара все още шуртяха и заливаха каменния гръб на улицата. Урумов стоеше натъжен пред отворения прозорец, целият потопен в спомена, всъщност какъв спомен, само една обезцветена картина, мъртва и неподвижна. Беше още дете, живееха в голямата жълта къща. Валеше слаб дъжд, след като бе преминала бурята, водните мехури се пукаха в черните улични локви. Точно срещу тях бе спряла каруца, впрегната със стар кокалест кон. Именно тоя кон не можеше да забрави, връщаше се непрекъснато в спомените му, макар че бяха минали много десетилетия. Бе отпуснал ниско към земята тъмната си глава, от мършавия му гръб се вдигаше полупрозрачна пара. Стоеше тъй, неподвижен, унил и така отчаяно забравен, че момченцето дори не разбра как сълзите неусетно потекоха по лицето му. Когато отново се реши да погледне навън, дъждът бе спрял, товареха каруцата с овехтели мебели. Внезапно конят обърна глава и го погледна като човек — едното му око бе бяло и мъртво. Може би тихо му благодареше за пролетите сълзи, единствените сълзи в нерадостния конски живот. Последното, което запомни, бе котката, която се бе свила неподвижна на перваза на отворения прозорец. Каруцата и хората отдавна си бяха отишли. Изглеждаше много отчаяна, но не мяукаше, може би нарочно се бе скрила, за да не я отмъкнат със себе си. Беше жълта котка с малка тигрова главичка, след това я бе виждал много пъти из двора. Навярно новите стопани я бяха изпъдили, живееше изоставена, когато прекосяваше тичешком улицата, не поглеждаше никого и нищо. Момченцето често й оставаше храна край кофите за боклук, повечето от жал към врабчетата, които тя непрекъснато дебнеше по покривите на къщите.
Сашо дойде точно в седем, когато дъждът бе съвсем спрял. Не изглеждаше весел, макар че в погледа му прозираше едва-едва спотаеното любопитство. Винаги, когато го търсеше вуйчо му, ставаше нещо. И сега стана, разбира се, макар че тоя път всичко се стовари на гърба му.
— Знаеш ли къде е Криста? — запита академикът направо.
Младежът трепна, в погледа му се появи тревога.
— Не знам — отвърна той кратко.
— Заминала е в Казанлък, при леля си.
Малък лъч на облекчение и нищо повече. Радваше се, че не е тука? Или просто се бе успокоил след мъчителната неизвестност.
— Откъде знаеш? — попита той.
— Ще ти обясня, разбира се. Но ще ми разкажеш ли по-напред какво е станало между вас?
И Сашо му разказа подробно всичко, което се бе случило. Когато най-сетне свърши, вуйчо му стана и мълчаливо отиде до прозореца. Навън покривите на къщите все още тъмнееха от дъжда, над тях като зелен стъклен абажур светеше небето.
— Всичко разбрах — отвърна най-сетне вуйчо му. — Само едно не ми е ясно — обичаш или не обичаш това момиче?
— Според тебе това ли е най-важното? — запита намръщен младежът.
— А кое?
— Преди всичко човекът трябва да бъде човек. А другите неща все някак могат да се оправят.
И понеже вуйчо му нищо не отвърна, той добави нервно:
— Сега съм разколебан, разбира се. Как да живееш с човек, на който за нищо не можеш да разчиташ. Та той може да те остави насред пътя.
В себе си академикът съзнаваше, че е точно така.
— И все пак Криста е много мило момиче! — каза той. — А характерът с годините се калява.
— Или пък разрушава докрай.
— Не вярвам — каза вуйчо му. — Според мен тя изобщо не подлежи на ерозии — нито душевни, нито физически. Защото е направена от много благороден метал.
— Може би! — измърмори мрачно младежът. — То затова пък тоя метал се топи при минимални температури. Или направо сублимира. Както стана вече няколко пъти.
— А детето?
— Там е цялата работа. Тя не го иска това дете дори повече и от мене. Тогава на кого е притрябвало.
Урумов просто го зяпна — така жестоко и чуждо му прозвучаха тия неочаквани думи.
— Засрами се! — каза той строго. — За дете така не може да се говори.
И с това разговорът им някак естествено завърши. Те изобщо не се разбраха, може би за пръв път, откакто бяха започнали да разговарят сериозно помежду си. Скоро младежът си отиде тайно разярен, че в цялата тая история се бе намесила и нейната истерична майка. Може би от нея идваха всички беди, от нейното възпитание най-малко. Урумов остана сам, съвсем разстроен. Какво можеше да каже утре на майката, освен да разстрои и нея?
Тая нощ той трудно заспа. Когато от едно кълбо се подават много краища, никога не знаеш с кой да започнеш. Тогава той започна да опитва всички един по един, но до нищо не стигна. Кълбото все повече се оплиташе и объркваше, той го захвърли ядосан. Тъй и заспа, а на сутринта се събуди сърдит и на двамата, но като че ли на Криста повече. Това зайче се оказа всъщност една най-обикновена маймунка. И скачаше много височко на всичко отгоре, не можеше да я хване дори за хилавата, ръждива опашчица. В края на краищата, когато двама души са се събрали заедно, трябва да умеят да се търпят и изслушват. Чувствителността не е извинение за всички случаи.
Сутринта Урумов отново се зарови в материалите на симпозиума. Недоспал, той усещаше че те го дразнят. Нима е толкова трудно да се досети човек защо повечето от противовирусните ваксини са неефикасни. Ами организмът на човека не реагира срещу тях по същите причини, по които не реагират и срещу самите вируси. Той ги смята за част от себе си. За да се получи някаква реакция, освен всичко друго трябва да се появи и дразнителят, чиито антитела са сходни на вируса. Едва тогава вирусите се разграждат и стават уязвими за атаките на организма. Но неговите колеги подминаваха като слепи тая възможност, позоваваха се на успешните ваксини като тая срещу полиомиелита например. Да, но повечето от тях не бяха виждали снимките на академик Добози на живите и мъртви вируси на тая коварна болест… Сам той веднага бе разбрал, че…
В тоя момент телефонът звънна, обади му се секретарката на Спасов. Гласът й беше по-сладък от мед.
— Другарят Спасов ви моли да дойдете при него… Да, в академията, към единайсет часа.
— А той къде е?
— На доклад при председателя.
По гласа й позна, че го излъга. Спасов просто се страхуваше да се обади сам, от страх да не му откаже. Той се облече неохотно и се упъти към академията.
Точно в единайсет и десет беше в кабинета му. Спасов го посрещна едва ли не с разперени ръце.
— Ще пиете ли едно кафе?
— Да, ще пия! — отвърна троснато академикът.
— Чудесно! — Той позвъни. — Имам за вас хубави новини. Разговарях с много отговорен член на правителството, всичко се уреди. Към вашата лична покана до Уитлоу ще прибавим и нашата официална покана. Той ще бъде ваш гост, но и наш гост — това има значение.
Влезе секретарката.
— Две кафета, ако обичате! — каза забързан Спасов.
— Днес имаме кока-кола.
— Няма значение… всъщност донесете и двете… Разсъждавахме дали да му пратим и самолетен билет. Навярно няма да бъде тактично. Той е богат човек, пък може да си помисли, че се натискаме. Защо да се натискаме? С него или без него, ние в края на краищата ще си свършим нашата работа.
— Не е точно така, но нейсе… А за билета сте прави.
— Тук ще му бъде оказано най-подходящо официално внимание, както се полага на лауреат на Нобеловата награда и виден световен учен. Разбира се, не е нужно да му разказваме веднага всичко, което знаем. Но предложението за обща работа наистина е приемливо, трябва да се уточнят само някои детайли. Едва тогава ще си разкрием всички карти.
