Говорителя на мртвите

Ела се ядоса. Тя очакваше той да обвини Марсау, а не да го оневинява. Само заради това, че е имал тежко детство, той нямаше право да пребива мама, когато му се прииска.

— Никой не е виновен за това. Тогава сте били деца, а децата са жестоки, без да го съзнават. Сега не бихте го направили, ала след като ви напомних, можете лесно да намерите отговора. Наричахте го „куче“ и той стана такъв. През целия си останал живот. Нараняваше невинни хора. Биеше жена си. Говореше жестоко и обидно на сина си Миро и така прогони момчето от къщи. Той реагира съответно на начина, по който вие го третирахте, стана онова, което му бяхте казали да стане.

Ти си глупак, помисли си епископ Перегрино. Ако хората реагират само спрямо онзи начин, по който другите се отнасят към тях, то никой не е отговорен за нищо. Ако греховете не са твои и сам не си ги признал, как тогава можеш да получиш опрощение?

Сякаш доловил безгласните доводи на епископа. Говорителя вдигна ръка и отхвърли собствените си думи:

— Ала лесният отговор не е верен. Вашето мъчение не го е направило буен — направило го е затворен. И тъй както вие сте отвикнали да го тормозите, той е отвикнал да ви мрази. Той не е бил човек, който да гони карез. Гневът му се е охладил и е преминал в подозрителност. Знаел е, че го презирате; научил се е да живее без вас. В покой.

Говорителя замълча за миг, а сетне зададе въпроса, който всички мислено си задаваха:

— Тогава как е станал онзи жесток човек, какъвто всички сте го знаели? Помислете за миг. Кой е бил човекът, върху когото се е стоварвала жестокостта му? Жена му. Децата му. Някои мъже бият жените си и децата си, защото се стремят да се наложат, а са твърде слаби или глупави, за да се сдобият с каквато и да е власт. Беззащитните жена и деца, свързани с такъв мъж по силата на нуждата и обичая и — колкото и да е горчиво, — на обичта, са единствените жертви, над които той може да се наложи със сила.

Да, помисли си Ела и погледна крадешком майка си. Точно това исках. Точно затова го повиках да Говори за смъртта на татко.

— Има такива мъже — рече Говорителя, — ала Маркос Рибейра не е бил от тях. Помислете малко. Чули ли сте някога да е ударил някое от децата си? Изобщо? Вие, които сте работили с него, опитвал ли се е някога да наложи волята си над вас? Да е негодувал, когато нещата не са ставали така, както е искал? Марсау не е бил слаб или злобен мъж. Той е бил силен мъж. Не е искал власт. Искал е обич. Не е искал да се налага, а е търсел вярност.

Епископ Перегрино се усмихна мрачно — така, както един дуелист би поздравил достойния си съперник. Вървиш по опасен път, Говорителю, кръжиш около истината, маневрираш около нея. И когато удариш, мерникът ти ще бъде смъртоносен. Тези хора са дошли да се позабавляват, но те са твои мишени; ще ги пронижеш право в сърцето.

— Някои от вас навярно си спомнят едно произшествие — рече Говорителя. — Маркос е бил може би на около тринайсет години, колкото и вие. Подигравали сте го на тревистия хълм зад училището. Нападали сте го по-злобно от всякога. Заплашвали сте го с камъни, пердашили сте го с острите листа от калим. Разкървавили сте го малко, но той го е понесъл. Опитал се е да ви избегне. Помолил ви е да спрете. Сетне един от вас го е ударил силно в корема, заболяло го е повече от всякога, защото вече е бил болен от онази болест, която в крайна сметка го е убила. Още не е бил свикнал с уязвимостта си и с болката. Сторило му се е като самата смърт. Бил е натикан в ъгъла. Вие сте го убивали. Затова ви е отвърнал.

Откъде знае, питаха се половин дузина мъже. Беше толкова отдавна. Кой му е казал какво се е случило? Всичко стана от само себе си, това е. Никога не сме имали някакви лоши намерения, ала когато се размаха ръката му, огромният му пестник, като ритник на кабра — той щеше да ни нарани…

— Поваленият на земята можеше да бъде който и да е от вас. Знаехте, че е по-силен дори отколкото предполагате. Онова, което ви ужасяваше най-много, бе, че това ще е отмъщение, което заслужавате. Ето защо завикахте за помощ. И когато дойдоха учителите, какво видяха? Едно малко, окървавено и плачещо момче на земята. И едно друго момче, на ръст колкото зрял мъж, с някоя и друга драскотина, да казва, че съжалява, че не е искал да удари. И още половин дузина други, които твърдят: „Той просто го удари. Искаше да го убие без причина. Опитахме се да го спрем, ала Сау е толкова едър. Винаги си го изкарва на малките.“

Грего бе погълнат от историята.

— Ментиросос! — извика той.

„Лъжци!“ Неколцина около него се засмяха. Куара му изшътка.

— Толкова много свидетели — продължи Говорителя. — Учителите не са имали друг избор, освен да повярват на обвинението. Докато едно момиче не пристъпило напред и не им съобщило хладно, че е видяло всичко. Маркос е действал в самозащита против напълно непредизвиканите, злобни и болезнени атаки от страна на глутница момчета, които са се държали повече като саос, като кучета, отколкото Маркос Рибейра някога през живота си. Нейната версия веднага е била възприета за истинна. В крайна сметка тя е била дъщерята на Ос Венерадос.

Грего погледна майка си със светнали очи, сетне скочи и обясни на хората около себе си:

— А мамае о либертоу!

„Мама го е спасила!“ Хората се засмяха, обърнаха се да погледнат Новиня. Лицето й обаче беше безизразно, не искаше дори да приеме моментната им обич към детето й. Извърнаха обидени погледи.

— Новиня — продължи Говорителя. — Студеното й държание и блестящият й ум са я превърнали във вашите очи в изгнаница, досущ като Марсау. Никой от вас не може да се сети тя да е направила приятелски жест спрямо него. А ето че тя спасява Марсау. Е, вие сте знаели истината. Тя не е спасявала Марсау, тя ви е попречила да се измъкнете.

Те кимаха и се усмихваха одобрително — онези хора, чиито предложения за приятелство тя бе отхвърлила. Ето това е дона Новиня, биоложката, прекалено недостъпна за всички нас.

— Маркос обаче не е разсъждавал по този начин. Твърде често са го наричали животно и той почти е повярвал в това. Новиня му е демонстрирала състрадание като към човешко същество. Хубаво момиче, прекрасен ум, дъщерята на светите, Венерадос, винаги отчуждена като богиня, тя се спуснала на земята, благословила го и отвърнала на молитвите му. Той я обожавал. Шест години по-късно той се оженил за нея. Не е ли прекрасна тази история?

Ела погледна Миро, който й отвърна с повдигната вежда.

— Човек направо да се влюби в стария негодник, а? — рече сухо Миро.

Неочаквано, след дълга пауза, гласът на Говорителя изригна, по-силен отпреди. Той ги сепна, събуди ги.

— Защо тогава ще я намрази, ще я бие, ще презира децата й? И защо тя ще търпи всичко това, тази жена със силна воля и с блестящ ум? Би могла да прекрати брака във всеки момент. Църквата не би позволила развод, ала тя би могла да го напусне и нямаше да е първата жена в Милагре, която е оставила съпруга си. Можеше да вземе страдащите си деца и да го зареже. Ала тя е останала. Кметицата и епископът са й предлагали да го напусне. Тя им е отвръщала да вървят по дяволите.

Мнозина от лузитанците се засмяха; можеха да си представят как мълчаливата Новиня се сопва на самия епископ, как кара Боскиня да наведе глава. Можеха и да не харесват много Новиня, ала тя комай бе единственият човек в Милагре, комуто можеше безнаказано да се размине сблъсък с властите.

Епископът си спомни сцената в кабинета си преди повече от десетилетие. Тя не използва думите, които Говорителя цитира, но ефектът беше до голяма степен същият. Ала тогава бяха насаме. И той не бе казвал никому. Кой бе този Говорител и откъде знаеше толкова много за неща, които нямаше как да е узнал?

След като смехът стихна. Говорителя продължи:

— Съществува нещо, което ги е свързало в този омразен и за двама им брак. И то е било болестта на Марсау.

Сега вече гласът му беше по-тих. Лузитанците се напрягаха да го чуят.

— Тази болест е белязала живота му от мига, в който е бил заченат. Гените на родителите му са се съчетали по такъв начин, че от началото на пубертета клетките на жлезите му са започнали устойчиво и безмилостно да се превръщат в мастни тъкани. Д-р Навио може да ви обясни по-добре от мен как се е развивала болестта. Марсау от дете е знаел за състоянието си; родителите му също са узнали, преди да умрат от Десколадата; Жусто и Сида са знаели от генетичните си изследвания на цялото население на Лузитания. Всичка те са мъртви. Само още един човек е знаел, човекът, който е наследил архива на ксенобиолозите. Новиня.