Првото правило на магьосника

Внезапно пред тях изскочи нещо катранено черно. Огромен камък, разцепен на две.

Теснината.

Опряха гърбове в него, вътре в процепа. Беше твърде тъмно, за да могат да виждат пътеката, или пък дали вътре не е пълно със сенки. Нямаше как да преминат през Теснината без светлината на нощния камък; беше прекалено опасно. Една погрешна стъпка в Теснината и бяха мъртви. В тишината стържещият звук се чуваше още по-ясно, навсякъде около тях. Ричард протегна ръка към джоба си и извади кожената кесийка. Развърза я и пусна в дланта си нощния камък.

Топла светлина заля тъмнината и озари околните дървета, които започнаха да хвърлят странни сенки. Протегна камъка напред, за да вижда по-добре.

Калан ахна.

В приятно осветеното жълто пространство видяха да се издига стена от сенки, стотици, застанали на по-малко от сантиметър една от друга. Бяха застанали в полукръг на по-малко от двадесет фута пред тях. На земята имаше десетки, десетки тумбести същества, които на пръв поглед приличаха на камъни. Но не бяха. Гърбовете им бяха покрити със сива защитна обвивка, от долната им страна се протягаха остри шипове.

Хващачи.

Ето откъде идвал шумът, от ноктите им, стържещи по камъните. Хващачите се движеха със странна клатеща се походка, тумбестите им тела се люлееха ту на едната, ту на другата страна и така се придвижваха напред. Без да бързат, но уверено. Някои бяха само на няколко стъпки от двамата.

За първи път сенките се размърдаха, понесоха се във въздуха и започнаха да затягат обръча около двамата.

Калан се вцепени, притиснала гръб в камъка, с широко отворени очи. Ричард се пресегна през цепнатината, сграбчи я за ризата и я дръпна навътре. Стените бяха влажни и хлъзгави. Цепнатината беше толкова тясна, че сърцето му се качи в гърлото. Не обичаше тесни пространства. Вървяха с гърбовете напред, лицата им гледаха към сенките, само от време на време се обръщаха, за да видят къде стъпват. Той държеше нощния камък в ръце и осветяваше приближаващите сенки. В цепнатината бъкаше от хващачи.

Ричард чуваше бързото й дишане в тясната, усойна цепнатина. Продължиха да се придвижват по същия начин, приплъзвайки рамене по камъка. Ризите им подгизнаха от студена, лепкава вода. На едно място трябваше да се наведат и да се обърнат странично, тъй като цепнатината се стесняваше, почти се затваряше, остана място, колкото да преминат поединично, наведени напред. Във влажната цепнатина бяха попаднали най-различни горски твари, които се разлагаха на влагата. Мястото вонеше отвратително на гнилоч. Продължиха да се движат странично и най-после стигнаха до другия край. Щом доближиха края на цепнатината, сенките спряха. Не и хващачите.

Ричард ритна един, който се беше приближил твърде много, и той отхвръкна, тупвайки върху листата и клечките в цепнатината. Падна на гърба си и тракащ и съскащ, започна да размахва нокти във въздуха, като се извиваше и въртеше, докато най-накрая успя да стъпи на краката си. Когато сполучи да го направи, се изправи на ноктестите си крайници и преди отново да тръгне напред, изръмжа.

И двамата се обърнаха бързо, за да продължат напред по пътеката. Ричард вдигна нощния камък, за да освети пътя им през Теснината.

Калан си пое рязко въздух. Меката светлина огряваше хълма, където би трябвало да бъде пътеката през Теснината. Пред тях, докъдето стигаше поглед, се виждаха единствено купища нахвърляни безразборно камънаци. Скални отломъци, клони, разцепени дървета и кал се валяха заедно.

Пътеката през Теснината беше заличена.

Пристъпиха зад камъка, за да имат по-добра видимост.

За тяхна изненада, се появи зелената светлина на границата. Те едновременно отскочиха назад.

— Ричард…

Калан се вкопчи в ръката му. След тях настъпваха хващачите. В цепнатината се носеха сенките.

Деветнадесета глава

Факли, разположени върху богато украсени златни подпори, осветяваха стените на гробницата с мъждукаща светлина, която се отразяваше от полирания розов гранит на просторната сводеста зала. Вместо мирис на смола от факлите, мъртвият, неподвижен въздух ухаеше на рози. Бели рози, сменяни абсолютно всяка сутрин без изключение през последните три десетилетия, имаше във всяка от петдесет и седемте златни вази, поставени на стената под всяка от петдесет и седемте факли, символизиращи всяка година от живота на мъртвия. Подът беше от бял мрамор, за да може, ако върху него се отрони някое бяло листенце от роза, то да не отвлича вниманието, докато бъде почистено. Многочислен персонал се грижеше нито една факла да не загасва за повече от няколко мига, а розовите листенца да не остават задълго на пода. Персоналът полагаше всички усилия да си върши добре работата. Всеки провал означаваше моментално обезглавяване. Над гробницата денонощно бдяха стражи, за да е сигурно, че факлите горят, че цветята са свежи и че на пода не се е задържало задълго нито едно розово листенце. Те, разбира се, извършваха и екзекуциите.

Освободените места за персонал се попълваха от близките провинции на Д’Хара. Да станеш служител в персонала на гробницата беше чест. С тази чест вървеше обещанието за бърза смърт в случай, че се наложи екзекуция. В Д’Хара бавната смърт всяваше страх и се случваше често. На новобранците, от страх да не кажат нещо лошо за мъртвия владетел в гробницата, им отрязваха езиците.

Във вечерите, когато си беше в къщи в Народния дворец, Господарят посещаваше гробницата. По време на тези посещения не се позволяваше да присъства никой от персонала или стражите. Хората от персонала прекарваха предишния следобед в работа — факлите се подменяха с нови, всяка една от стотиците бели рози леко се разклащаше, за да е сигурно, че никое листенце не се кани да падне. Всяка факла, загаснала по време на господарската визита, всяко паднало на пода листенце означаваха екзекуция.

По средата на просторната зала имаше къса колона, върху която беше поставен самият ковчег така, че да остава впечатлението, че се носи във въздуха. Обвит в злато, той блестеше на светлината на факлите. В стените му бяха издълбани символи, които продължаваха да се вият в кръг около залата, изрязани в гранита под факлите и златните вази: упътвания на древен език, предавани от баща на син, относно начините за слизане и връщане от отвъдния свят. Упътвания на древен език, които разбираха само синът и още шепа хора; но в Д’Хара беше останал само синът. Всички останали в Д’Хара, които разбираха този език, отдавна бяха мъртви. Някой ден щяха да умрат и другите.

Персоналът и стражите бяха отпратени. Господарят идваше да посети гробницата на баща си. Пазеха го двама от личните му гардове, застанали от двете страни на масивната, изкусно резбована и полирана врата. Ризници без ръкави от метал и кожа очертаваха набитите им тела, релефа на изпъкналите им мускули, излагаха на показ увитите около ръцете им, точно над лактите, каиши, покрити със смъртно изострени шипове, с които при ръкопашен бой разкъсваха противника си.

Мрачният Рал прокара нежните си пръсти по издълбаните върху гробницата на баща си символи. Безупречно бяла роба, чиято единствена украса беше златна бродерия, оформена в тясна ивица около врата и надолу по гърдите му, покриваше крехкото му тяло и продължаваше зад него по пода. Единственият му накит беше крив нож, поставен в златна ножница с релефни символи, които предупреждаваха духовете да стоят настрана. Коланът, на който висеше ножът, беше изтъкан от златна нишка. Разкошна права руса коса се спускаше почти до раменете му. В синеокия му поглед имаше болезнено очарование. Чертите на лицето му идеално подхождаха на очите.

Леглото на Господаря беше приютило много жени. Поради впечатляващия му външен вид и силата, която притежаваше, някои от тях го бяха направили с желание. Други беше привлякла единствено силата му. Дали жените го правеха с желание или не, това него не го интересуваше. Ако бяха достатъчно непрозорливи, за да покажат отвращението си при вида на белезите му, те го забавляваха по начин, който не биха могли да предполагат.