Првото правило на магьосника

Демин килна главата си на една страна.

— Друга причина?

Мрачният Рал кимна, наведе се по-близо и каза с тих глас:

— Демин, ти кога убиваш своите малки любовничета, преди… или след?

Демин се дръпна назад, отдалечавайки се от другия и закачи пръст за колана си. Покашля се. Най-накрая отговори.

— След.

— И защо след? Защо не преди? — попита Рал, намръщен сдържано, въпросително.

Демин беше забил очи в пода, за да избегне погледа на Господаря си, и премести тежестта си върху другия си крак. Лицето на Мрачния Рал беше все така така близо до неговото, той го гледаше с очакване. С глас толкова тих, че гардовете да не могат да го чуят, Демин каза:

— Харесва ми да гледам как се гърчат.

По лицето на Рал се плъзна лека усмивка.

— Това е другата причина, приятелю. На мен също ми харесва това, така да се каже. Ще ми се да се насладя, гледайки я как се гърчи, и чак след това да я убия. — Той отново облиза върховете на пръстите си и ги притисна до устните си.

На сипаничавото лице на Демин грейна разбираща усмивка.

— Ще кажа на Кралица Милена, че Татко Рал благородно приема условията й.

Мрачният Рал постави ръка върху мускулестото му рамо.

— Много добре, приятелю. А сега ми покажи що за момче си ми донесъл.

Усмихнати, двамата се понесоха към вратата. Преди да стигнат дотам, Мрачният Рал внезапно спря. Завъртя се на пети, робата се усука около краката му.

— Какъв беше този звук? — попита той.

Освен съскането на факлите гробницата беше тиха като мъртвия владетел. Демин и гардовете бавно огледаха залата.

— Там! — протегна ръка напред Рал.

Другите трима се обърнаха в указаната посока. Едно-единствено бяло листенце от роза се бе отронило върху пода. Лицето на Мрачния Рал почервеня, очите му се изпълниха с жестокост. Треперейки, ръцете му се свиха в юмруци, кокалчетата му побеляха, очите му се напълниха с яростни сълзи. Беше твърде бесен, за да може да говори. Възвръщайки равновесието си, той посочи с ръка мястото, където бялото листенце лежеше върху студения мраморен под. Сякаш докоснато от вятър, то се издигна във въздуха и се понесе през стаята, падайки в протегнатата ръка на Рал. Той го близна, обърна се към един от гардовете и го залепи на челото му.

Мускулестият мъж му отвърна с безизразен поглед. Знаеше какво иска Господарят и само кимна ухилено, преди да се обърне, за да се насочи към вратата с плавно движение и пътьом да извади меча си.

Мрачният Рал напрегна тяло, приглади коса, а след това и дрехите си с дланите на ръцете си. Пое си дълбоко въздух, след това го изпусна, за да може гневът да напусне тялото му заедно с него. Намръщените му сини очи потърсиха Демин, който стоеше спокоен до него.

— Не искам нищо друго от тях. Само да се грижат за гробницата на баща ми. Не се пренебрегват нуждите им, те са хранени, обличани, гледани. Имам само едничка проста молба — на лицето му се изписа болка. — Защо ми се подиграват с безотговорността си? — Хвърли поглед към ковчега на баща си, после върна очи към другия. — Демин, мислиш ли, че съм прекалено строг с тях?

Мрачните очи на командира му отвърнаха с намръщен поглед.

— Не достатъчно строг. Ако не бяхте толкова състрадателен, ако не им позволявахте да минават с бързото наказание, може би щяха да се научат да се отнасят към сърдечната ви молба с повече уважение. Аз не бих бил толкова снизходителен.

Мрачният Рал разсеяно кимна, докато погледът му се рееше безцелно наоколо. След известно време той отново въздъхна дълбоко и закрачи през вратата, Демин тръгна до него, а останалият сам гард ги следваше на почтително разстояние. Вървяха по дълги коридори от полиран гранит, осветени с факли, изкачваха се по вити стълби от бял камък, тръгваха по други коридори с прозорци, през които влизаше светлина. Камъкът миришеше на влага, на плесен. На няколко нива по-нагоре въздухът възвърна свежестта си. Върху малки масички от лакирано дърво, разположени по дължина на коридорите, имаше вази със свежи цветя, които изпълваха съседните стаи с лек аромат.

Когато стигнаха до двойна врата, върху която имаше релефно издълбани хълмове и гори, към тях се присъедини и вторият гард. Беше изпълнил възложената му задача. Демин дръпна железните обръчи и тежките врати се отвориха леко, безшумно. Намираха се на входа на стая, облицована в тъмнокафява дъбова ламперия, която блестеше на светлината на свещниците и лампите, поставени върху тежки маси. Стаята беше на две нива и се отопляваше от огромна камина, две от стените й бяха запълнени с редици от книги. Рал спря за миг и разгърна една стара, обвита в кожа книга, поставена на постамент; след това двамата с главнокомандващия тръгнаха из лабиринт от стаи, повечето от които облицовани със същата топла дървена ламперия. Някои от тях бяха украсени и изрисувани с пейзажи от провинциите на Д’Хара, гори и полета, играещи деца. Гардовете ги следваха на известно разстояние, като непрестанно се оглеждаха наоколо, нащрек, но безмълвни: сенките на своя Господар.

Влязоха в неголяма стая, осветена единствено от тухлено огнище, в което над пращящите и пукащи горящи дънери се извиваха пламъци. По стените висяха ловни трофеи, глави на всякакви животни. Светлината на пламъците огряваше стърчащи еленови рога. Внезапно Рал застина на място, огънят обагри робата му в розово.

— Отново — прошепна той.

Щом Рал спря, Демин направи същото и го погледна въпросително.

— Тя се доближава до границата. До подземния свят. — Той облиза пръсти и внимателно ги плъзна по устните и веждите си, погледът му се втренчи в една точка.

— Кой? — попита Демин.

— Майката Изповедник. Калан. И знаеш ли, помогнал й е магьосник.

— Гилер е с кралицата — възпротиви се Демин, — не с Майката Изповедник.

По устните на Мрачния Рал се разля тънка усмивка.

— Не Гилер — прошепна той, — старият. Онзи, когото търся. Убиецът на баща ми. Тя го е намерила.

Демин се изопна от изненада. Рал се обърна и се приближи до прозореца в ъгъла на стаята, който беше изработен от малки парчета стъкло, заоблен в горната си част, на височина два пъти колкото Рал. Огънят осветяваше кривия нож на колана на Мрачния Рал. Той сключи ръце зад гърба си и застина на място, вгледан в тъмнината, в нощта, там, където погледите на другите не можеха да проникнат. Отново се обърна към Демин, косата му се плъзна по раменете.

— Нали разбираш, тя за това е тръгнала за Западната земя. Не за да избяга от четворката, както си мислеше ти, а за да намери Великия магьосник. — Сините му очи заискриха. — Направила ми е голяма услуга, приятелю; тя е изкарала магьосника от скривалището му. Добре че успя да премине през отвъдния свят. Съдбата наистина е на наша страна. Нали разбираш, Демин, защо ти казвам да не се тревожиш толкова? Успехът е заложен в съдбата ми; всички неща по някакъв начин работят за мен.

Веждите на Демин се сбърчиха.

— Това, че една четворка се е провалила, не означава, че Калан е открила магьосника. И друг път са се проваляли четворки.

Рал бавно облиза върховете на пръстите си. Пристъпи към огромния мъжага.

— Старият е определил Търсач — прошепна той.

Демин разпери ръце от учудване.

— Сигурен ли сте?

Рал кимна.

— Старият магьосник се беше заклел никога повече да не им помага. Никой не го е виждал от години. Никой не можеше да каже как се казва, дори за да спаси собствения си живот. Сега Изповедникът отива в Западната земя, четворката се изпарява и е определен Търсач — той се усмихна на себе си. — Тя сигурно го е докоснала, за да го накара да й помогне. Представи си учудването му, когато я е видял — усмивката на Рал се изпари. Той стисна юмруци. — Почти ги бях хванал. И тримата бяха почти в ръцете ми, но отклоних вниманието си с други неща и те ми избягаха. Засега — той поразмисли върху това в мълчание, после каза: — И втората четворка ще се провали, нали разбираш. Те не очакват насреща си магьосник.

— Тогава ще изпратя трета и ще им кажа за магьосника — обеща Демин.