Првото правило на магьосника

Мрачният Рал, подобно на баща си преди това, смяташе жените за най-обикновени съдове, които да поемат семето на мъжа, за нечистотията, в която то покълва, съдове, недостойни за по-висока оценка. Мрачният Рал, подобно на баща си, нямаше да има съпруга. Неговата собствена майка не беше нищо повече от първата жена, поела чудодейното семе на баща му. След това, бидейки просто прибор, е била изхвърлена. Дали е имал братя и сестри, не знаеше, нито пък го интересуваше; той беше първородният, цялата слава се падаше на него. Той беше одареният, онзи, на когото баща му бе предал знанието. Ако имаше някакви природени братя или сестри, то те бяха просто плевел, който следваше да се изкорени, ако бъде намерен.

Докато пръстите му се плъзгаха по символите, Мрачният Рал тихо си повтаряше наум думите. Макар да беше абсолютно задължително указанията да се спазват стриктно, той не се притесняваше, че може да допусне грешка; инструкциите бяха жигосали паметта му. Но той изпитваше удоволствие от това да преживява отново и отново тръпката на минаването, на това да виси между живота и смъртта. С наслада слизаше в отвъдния свят, властваше над мъртвите. Беше нетърпелив да започне следващото си пътешествие.

Отекнаха нечии приближаващи се стъпки. Мрачният Рал не прояви нито интерес, нито загриженост, но гардовете му го направиха; те издърпаха мечовете си. Никой нямаше право да влиза в гробницата с Господаря. Щом видяха кой се приближава, те се поклониха и прибраха обратно оръжията си. Никой освен Демин Нас.

Демин Нас, дясната ръка на Мрачния Рал, просветлението в мрачните мисли на Господаря, беше мъж, огромен колкото своите подчинени. Докато влизаше, без да обръща внимание на гардовете, на светлината на факлите се очертаха строго изсечените му в изпъкнал релеф мускули. Гърдите му бяха покрити с гладка кожа, като тази на малките момчета, към които имаше слабост. За разлика от нея лицето му беше сипаничаво. Русата му коса беше подстригана толкова ниско, че стърчеше нагоре като бодлите на таралеж. От средата на дясната му вежда тръгваше кичур черна коса, който продължаваше назад през главата му, надясно от центъра. Това го правеше разпознаваем от разстояние, факт, който онези, имали причина да го срещнат, оценяваха.

Мрачният Рал беше погълнат от разчитането на символите и не вдигна поглед, когато гардовете извадиха оръжията си, нито когато ги прибраха обратно. Макар гардовете му да впечатляваха, те бяха абсолютно излишни, просто задължителен елемент от положението на Господаря си. Той притежаваше достатъчно сила, за да може да се справи с всяка опасност. Демин Нас стоеше спокоен, изчаквайки Господаря да свърши. Когато най-после това стана, русата коса и безупречно бялата роба на Мрачния Рал се завъртяха около тялото му. Демин почтително кимна с глава.

— Господарю Рал — гласът му беше дълбок, суров. Не вдигна глава.

— Демин, стари приятелю, колко се радвам да те видя отново — тихият глас на Рал беше бистър, почти се лееше.

Демин се напрегна, лицето му застина в недоволна гримаса.

— Господарю Рал, Кралица Милена прати списъка с исканията си.

Мрачният Рал гледаше през главнокомандващия си, сякаш него го нямаше, бавно прокара език по върховете на първите три пръста на дясната си ръка и след това внимателно ги плъзна по устните и веждите си.

— Донесе ли ми момче? — попита с очакване Рал.

— Да, Господарю Рал. Очаква ви в Градината на живота.

— Добре — симпатичното лице на Рал се разтегна в лека усмивка. — Добре. И не е много голямо? Все още момче?

— Да, Господарю Рал, същинско момче. — Демин отклони поглед от сините очи на Рал.

Усмивката на Мрачния Рал грейна.

— Сигурен ли си, Демин? Свали ли му собственоръчно панталоните, за да провериш?

Демин прехвърли тежестта си на другия крак.

— Да, Господарю Рал.

Очите на Рал потърсиха лицето на другия.

— Не си го докосвал, нали? — усмивката му изчезна. — Трябва ми девствен.

— Не, Господарю Рал! — настоя Демин и погледна Господаря си с широко отворени очи. — Не бих докоснал вашия дух-водач! Вие ми забранихте!

Мрачният Рал отново навлажни пръстите си, поглади с тях веждите си и пристъпи напред.

— Знам, че ти се е искало, Демин. Трудно ли ти беше? Да гледаш, без да пипаш? — Изкусителната му усмивка отново се появи, после пак изчезна. — Твоята слабост вече ми създаде проблеми.

— Погрижих се за това! — запротестира Демин с дълбокия си глас, но не прекалено настоятелно. — Хванах онзи търговец, Брофи, и го арестувах за убийството на момчето.

— Да — озъби му се в отговор Рал, — а после той поиска Изповедник, за да докаже невинността си.

Демин безнадеждно сбърчи лице.

— Можех ли да предполагам, че ще постъпи така? Може ли някой да очаква, че човек ще направи подобно нещо по собствено желание?

Рал вдигна ръка. Демин млъкна.

— Трябваше да внимаваш повече. Трябваше да потърсиш сметка от Изповедниците. Направи ли го вече?

— Да, с едно изключение — призна Демин. — Четворката, която тръгна след Калан, Майката Изповедник, се провали. Изпратих втора.

Мрачният Рал се намръщи.

— Изповедник Калан е същата, която прие изповедта на този търговец, Брофи, и го обяви за невинен, не е ли така?

Демин бавно кимна, лицето му се изкриви от гняв.

— Тя сигурно е намерила помощ, в противен случай четворката не би се провалила.

Рал продължаваше да мълчи, вперил поглед в другия. Най-накрая Демин наруши тишината.

— Това е незначителен проблем, Господарю Рал, не си струва да му отделяте време или мисли.

Мрачният Рал повдигна вежда.

— Аз решавам кое си струва вниманието ми — гласът му беше мек, почти нежен.

— Разбира се, Господарю Рал. Простете ми, моля ви — не беше необходимо Рал да повишава глас, за да разбере Демин, че е навлязъл в опасна територия.

Рал отново облиза пръсти и ги залепи за устните си. Погледна другия в упор.

— Демин, ако докоснеш момчето, има начин да разбера.

В окото на Демин се изтърколи струйка пот. Той се опита да я премахне с мигване.

— Господарю Рал — каза той със стържещ шепот. — С радост бих жертвал живота си за вас. Не бих докоснал вашия дух-водач. Кълна се.

Мрачният Рал се замисли над думите на Демин Нас за миг, после кимна.

— Както вече казах, при всички положения ще разбера. И знаеш какво ще направя, ако някога ме излъжеш. Не мога да простя на никой, който ме лъже.

— Господарю Рал — каза Демин, копнеещ да смени темата на разговор, — какво ще кажете за исканията на Кралица Милена?

Рал сви рамене.

— Кажи й, че съм съгласен да ги изпълня всичките в замяна на кутията.

Демин не повярва на ушите си.

— Но, Господарю Рал, вие не сте ги видял.

Рал невинно сви рамене.

— Те са нещо, незаслужаващо времето или мислите ми.

Демин премести отново тежестта си на другия крак, от което кожените му дрехи изскърцаха.

— Господарю Рал, не разбирам защо играете тази игра с Кралицата. Унизително е да ви изпраща списък с искания. Няма да представлява никакъв проблем да я смажем като тлъста жаба, каквато е. Само кажете, позволете ми да се разпоредя вместо вас. Ще я накарам да съжалява, че не е паднала в краката ви, както се полага.

Рал се усмихна леко с типичната си усмивка, докато се взираше в сипаничавото лице на верния си главнокомандващ.

— Тя има магьосник, Демин — прошепна той с напрежение в сините си очи.

— Знам. — Демин стисна юмруци. — Гилер. Само да кажете, Господарю Рал, и ще ви донеса главата му.

— Демин, за какво, мислиш, й трябва магьосник на Кралица Милена? — Демин просто сви рамене, така че Рал сам отговори на въпроса си. — За да пази кутията, ето за какво. Това означава сигурност и за нея, мисли си тя. Ако убием нея или магьосника й, може да се окаже, че кутията е скрита с магия, след което ще трябва да губим време да я търсим. Така че защо да бързаме? Най-лесният засега начин е да сме с нея. Ако започне да ми създава проблеми, ще приключа и с нея, и с магьосника. — Той бавно обиколи ковчега на баща си и плъзна пръсти по издълбаните символи, без да сваля поглед от Демин. — А щом веднъж се добера до последната кутия, исканията й ще са напълно безсмислени. — Той се върна обратно до огромния мъжага и спря пред него. — Но има и друга причина, приятелю.