Првото правило на магьосника
Првото правило на магьосника читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Знам, но се опитай да проявиш храброст. Няма да позволя на никой да те нарани. Ще те пазя, при мен ще бъдеш в безопасност — той топло се усмихна на Карл. — Гладен ли си? Искаш ли нещо за хапване?
Карл поклати глава.
— Е, добре. Късно е, ще те оставя да почиваш — той се изправи и поправи робата си, почисти я от полепналата по нея трева.
— Татко Рал?
Той спря и сведе поглед към момчето.
— Да, Карл?
По бузата на момчето се изтърколи сълза.
— Страх ме е да стоя тук сам. Можеш ли да останеш с мен?
Господарят погледна момчето утешително.
— Ами защо не, разбира се, синко — той отново седна на тревата. — Колкото искаш, дори цяла нощ, ако пожелаеш.
Двадесета глава
Докато двамата внимателно си проправяха път през каменистия склон, като прескачаха повалени дървета или се пъхаха под тях и при необходимост разритваха клони, всичко плуваше в зелена светлина. Фосфоресциращото зелено платно на граничните стени ги притискаше от двете страни, докато те слепешката се промъкваха напред. Плътна черна завеса покриваше всичко наоколо, единственото, което се виждаше, беше тази неестествена зелена завеса, от която се чувстваха като в пещера. В един и същи момент Ричард и Калан бяха взели едно и също решение. Нямаха друг избор; връщането назад беше невъзможно, да останат в цепнатината също не можеха, не и при положение, че след тях настъпваха хващачите и сенките, единственото, което им оставаше, беше да продължат напред, в Теснината.
Ричард прибра нощния камък; той нямаше да им бъде от полза на пътеката, тъй като пътека всъщност нямаше, а с него в ръка Ричард се затрудняваше да каже къде свършва зелената завеса. Не го върна в кожената кесийка, просто го пусна в джоба си, за да може при необходимост бързо да го извади отново.
— Нека оставим граничните стени сами да ни водят — каза Ричард, а черното върна гласа му обратно. — Движи се бавно. В момента, в който една от стените потъмнее, не прави следваща крачка, дръпни се леко на другата страна. Това е начинът да останем по средата и да преминем през просеката.
Калан не се поколеба, тъй като хващачите и сенките означаваха сигурна смърт; тя хвана Ричард за ръката и двамата се потопиха в зелената светлина. Вървейки рамо до рамо, те потънаха в невидимата просека. Сърцето на Ричард биеше лудо; опита се да не мисли за онова, което правеха — движеха се на сляпо между граничните стени.
Откакто се приближи до границата заедно с Чейс, а после още веднъж, когато онова тъмно нещо се опита да завлече Калан след себе си, Ричард знаеше какво може да очаква. Беше наясно, че пресекат ли тъмната стена, връщане назад няма, ако обаче успееха да се задържат в зеленото сияние пред стената, имаше надежда.
Калан спря. Бутна го надясно. Беше се приближила до стената. В същия миг тъмнината се появи от дясната му страна. Двамата застанаха по средата и продължиха напред. Разбираха, че ако вървят бавно, ще могат да останат между стените, да се движат по тънката ивица живот, докато от двете им страни е смъртта. Дългият стаж като планински водач тук не му помагаше. Най-накрая той се отказа да търси пътеката и се остави на натиска на стените, остави се да бъде воден от тях. Движеха се бавно, от пътеката нямаше и следа, хълмовете наоколо не се виждаха, съществуваше само сгъстеният свят на искрящата зелена светлина, сякаш балонче живот, носещо се безнадеждно по един безкраен океан от мрак и смърт.
В обувките му попи кал, в мисълта му — страх. Трябваше да преодоляват всяко препятствие по пътя си, не можеха да заобикалят; граничните стени диктуваха пътя им. Понякога той минаваше през повалени дървета или прескачаше огромни камъни, понякога прекосяваше мочурища и двамата трябваше да търсят щръкнали корени, за да могат да преминат от другата страна. Помагаха си, без да разменят и дума, като си вдъхваха кураж само със стискане на ръка. Едва направили крачка-две в коя да е посока, и пред очите им изплуваше черната стена. Появяваше се при всеки следващ завой, така че понякога трябваше да опитват няколко пъти, преди да налучкат правилната посока. Всеки път, когато стената изникваше отпреде им, двамата се дръпваха назад възможно най-бързо и след всяка следваща среща с нея Ричард се обливаше в студена пот.
Установи, че раменете го болят. Напрегнатите движения, които ръцете му извършваха, товареха мускулите му, дишането му се учести. Той спря, пое дълбоко въздух, отпусна ръце, разклати китки, за да ги разтовари, след което отново хвана Калан за ръката. Усмихна се на огряното й от неотстъпната зелена светлина лице. Тя отвърна на усмивката му с усмивка, но в очите й Ричард откри с мъка потискан ужас. Ако не друго, помисли си той, поне костта на Ейди и неговият зъб държаха настрана сенките и зверовете, освен това при случаен сблъсък със стените зад тях не се появяваше нищо.
С всяка следваща внимателна стъпка Ричард почти физически усещаше желанието си да се изсули от душата си. Времето се превърна в абстрактно понятие без постоянно значение. Можеше да е в Теснината от часове или пък от дни; вече му бе трудно да прецени. Откри, че единственото, от което се нуждае, е спокойствие, че иска всичко това да свърши, отново да е на сигурно място. От нечовешкото напрежение, което изпитваше, откакто бяха тръгнали да си проправят път през просеката, страхът му бе започнал да се притъпява.
Вниманието му привлече някакво движение. Погледна назад. Между стените, съвсем близо зад двамата, като ги следваха по пътеката, плъзгайки се над земята, в редица по една се носеха сенки, всяка от тях потънала в зелена светлина, издигащи се една след друга, за да прескочат някое паднало върху пътеката дърво. Вцепенени, с ококорени очи, Ричард и Калан замръзнаха по местата си. Сенките продължиха да се движат.
— Мини отпред — прошепна той — и не изпускай ръката ми. Аз ще ги наблюдавам.
Ричард видя, че ризата й е подгизнала от пот, неговата също, макар нощта да не беше топла. С едва забележимо поклащане на главата тя тръгна напред. Той вървеше заднишком с гръб, опрян в нейния, с очи, вперени в сенките, с ужас в сърцето. Калан се движеше възможно най-бързо, на няколко пъти се наложи да спре и да промени посоката, дърпайки го след себе си.
Отново спря и най-после успя да нацели невидимата пътека, завиваща надясно, но точно в този миг тя най-неочаквано започна да се спуска рязко надолу по склона. Не беше лесно да се върви по нанадолнището заднишком; Ричард пристъпваше внимателно, за да не падне. Сенките ги следваха в редица по една, като не се отклоняваха от пътеката. Ричард удържа желанието си да подкани Калан да се движи по-бързо, тъй като не искаше тя да допусне грешка, но сенките се приближаваха все по-близо. Беше въпрос на минути да изминат делящото ги разстояние, да се нахвърлят върху му.
Напрегнал мускули, Ричард сграбчи дръжката на меча си. Мислено се поколеба дали да го извади, тъй като нямаше представа дали може да им помогне, дали няма само да им навреди. Дори мечът да можеше да се справи със сенките, всяка битка в рамките на Теснината би ги изложила на голям риск. Но ако нямаше друг начин, ако се приближеха твърде много, щеше да се наложи да използва меча.
Сенките сякаш се бяха сдобили с лица. Ричард се опита да си спомни дали изглеждаха така и преди, но не успя. Докато вървеше гърбом, пръстите му стиснаха още по-здраво дръжката на меча, усещаше топлата ръка на Калан в другата си длан. Облени в зелената светлина, лицата на сенките му се струваха тъжни, нежни. Гледаха го мило, с молба. Релефният надпис „Истина“ върху дръжката на меча болезнено прогаряше пръстите му, стискащи дръжката все по-здраво и по-здраво. От меча избълва гняв, търсещ мисълта му, собствения му гняв. Но открил единствено страх и обърканост, той се стопи. Сенките вече не се нахвърляха върху му, а тръгнаха редом с него, правейки му компания в самотната тъмнина. Те го накараха да се почувства не толкова уплашен, не толкова напрегнат.