Првото правило на магьосника

— Не — Рал замислено облиза пръстите си. — Още не. Засега нека почакаме да видим как ще се развият събитията. Може би е писано тя отново да ми помогне. — Той отново се замисли. — Тя хубава ли е? Майката Изповедник?

Демин се намръщи.

— Никога не съм я виждал, но някои от моите хора са. Сбиха се кой да бъде определен за четворката, която ще я хване.

— Засега не изпращай друга четворка — усмихна се Мрачният Рал. — Време ми е за наследник — той кимна разсеяно. — Ще я запазя за себе си — обяви накрая.

— Ако се опита да премине границата, е изгубена — предупреди го Демин.

Рал сви рамене.

— Може би е по-умна. От това, което показва досега, явно е. При всички положения ще я взема за себе си — той хвърли поглед на Демин. — При всички положения ще я накарам да се гърчи за мое удоволствие.

— Тези двамата са опасни, магьосникът и Майката Изповедник. Могат да ни създадат проблеми. Изповедниците подлагат на съмнение думите на членовете на фамилията Рал; те са досадни. Мисля, че би било по-добре да направим, каквото първоначално замисляхме. Да я убием.

Рал поклати глава.

— Твърде много се безпокоиш, Демин. Както сам каза, Изповедниците са досада, нищо повече. Аз сам ще я убия, ако започне да ми създава проблеми, но чак след като ми роди син. Син Изповедник. Магьосникът не може да ми навреди, както навреди на баща ми. Ще го оставя да се гърчи, после ще го убия. Бавно.

— А Търсачът? — на лицето на Демин се изписа мрачно предчувствие.

Рал сви рамене.

— Дори по-малко от досада.

— Господарю Рал, не е необходимо да ви напомням, че зимата наближава.

Господарят повдигна вежда, в очите му заискри светлината от огъня.

— Третата кутия е у Кралицата. Ще се сдобия с нея достатъчно скоро. Няма причина за притеснение.

Демин наведе към него строгото си лице.

— А книгата?

Рал си пое дълбоко въздух.

— След като обиколя отвъдния свят, отново ще потърся момчето на Сайфър. Не се притеснявай повече за това, приятелю. Съдбата е на наша страна.

Той се обърна и отмина. Демин го последва, между сенките зад тях се промъкнаха гардовете.

Градината на живота представляваше просторна зала в центъра на Народния дворец. От високите прозорци с решетки падаше светлина, под чиито лъчи избуяваше растителността в Градината. Тази вечер през прозорците нахлуваше лунна светлина. Отвън залата беше заобиколена от саксии с цветя, между които имаше оформени пътеки. Оттатък цветята бяха засадени дръвчета, заобиколени от ниски каменни огради, по които пълзяха лози, пейзажът довършваха добре поддържани растения от всякакъв вид. Ако не бяха покриващите я отгоре прозорци, мястото съвсем щеше да наподобява на истинска градина на открито. Царство на красотата. На спокойствието.

В средата на просторната зала имаше тревиста площ, която се затваряше в кръг, чийто обръч се прекъсваше от клин, издялан от бял камък. Зад него беше разположена гладка гранитна плоча с издълбани в горния край бразди, водещи към малка вдлъбнатина в един от ъглите. Плочата поддържаха две къси подпори. До нея имаше полиран каменен блок, поставен близо до огнище. Върху него стоеше древна желязна купа, чието обло дъно беше подпряно на животински лапи. Върху железния й капак със същата овална форма имаше един-единствен звяр — Шинга, същество от отвъдния свят, изправено на двата си задни крака. То служеше за дръжка. В центъра на тревистата площ имаше оформено в кръг пространство, пълно с магически пясък. То беше оградено с факли, които горяха с размита светлина. В белия пясък се пресичаха геометрични символи.

В средата на пясъка стоеше момчето, заровено чак до врата.

Мрачният Рал се приближаваше бавно, хванал ръце зад гърба си. Демин чакаше по-надалеч, край дърветата, отвъд тревата. Господарят спря на границата между тревата и белия пясък и се вгледа в момчето. Усмихна се.

— Как ти е името, синко?

Момчето вдигна поглед към Рал и долната му устна потрепери. Очите му отскочиха към мъжагата сред дърветата. Беше поглед, изпълнен със страх. Рал се обърна и погледна главнокомандващия.

— Остави ни и моля те, вземи и гардовете със себе си. Не желая да ме безпокоят.

Демин наведе глава и си тръгна, след него гардовете. Мрачният Рал се обърна отново и погледна момчето, след това се наведе и седна на тревата. Подреди полите на робата си, разпилели се по земята, и отново се усмихна на момчето.

— Така по-добре ли е?

Момчето кимна. Устната му пак потрепери.

— Страхуваш ли се от този огромен мъж? — Момчето кимна. — Той наранявал ли те е? Докосвал ли те е там, където не трябва?

Момчето поклати глава. Очите му, изпълнени със страх и гняв, не помръдваха от Рал. По врата му пълзеше мравка.

— Как се казваш? — попита отново Рал. Момчето не отговори. Господарят разгледа отблизо кафявите му очи. — Знаеш ли кой съм аз?

— Мрачният Рал — отговори момчето със слаб глас.

Рал снизходително се усмихна.

— Татко Рал — поправи го той.

Момчето го гледаше втренчено.

— Искам да си отида у дома. — Мравката оглеждаше пътя си към брадата му.

— Разбира се, че искаш — каза Рал със съчувствие и разбиране. — Моля те, повярвай ми, аз няма да ти причиня нищо лошо. Ти си тук просто за да ми помогнеш за една важна церемония. Ти си високопоставен гост, представляващ невинността и силата на младостта. Ти беше избран, защото хората ми казаха какво чудесно момче си, колко си добър. Всички говореха все хубави неща за теб. Казаха ми, че си умен и силен. Истината ли са ми казали?

Момчето се поколеба, свенливите му очи се извърнаха.

— Ами, сигурно е така — той отново погледна Рал. — Но ми липсва майка и искам да се прибера у дома. — Мравката се завъртя в кръг по бузата му.

Мрачният Рал тъжно го погледна и кимна.

— Разбирам. И на мен ми липсва майка. Тя беше чудесна жена и аз толкова я обичах. Толкова добре се грижеше за мен. Когато направех нещо, което й харесва, винаги ми приготвяше специална вечеря — каквото си пожелаех.

Момчето ококори очи.

— И моята майка прави така.

— Баща ми, майка ми и аз си живеехме чудесно. Тримата се обичахме много и се забавлявахме добре. Майка ми имаше весел смях. Когато баща ми разказваше някоя самохвалска история, тя винаги го смушкваше на шега и тримата се заливахме от смях, понякога докато ни потекат сълзи от очите.

Очите на момчето блеснаха, то леко се усмихна.

— Защо ти липсва? Да не е заминала някъде?

— Не — въздъхна Рал, — двамата с баща ми починаха преди няколко години. И двамата бяха стари. Двамата бяха прекарали добре живота си заедно, но въпреки това ми липсват. Така че разбирам, когато ми казваш, че твоите родители ти липсват.

Момчето леко кимна. Устната му беше престанала да трепери. Мравката се промъкна нагоре към извивката на носа му. Той сбърчи лице, опитвайки се да я махне.

— Нека се опитаме да се позабавляваме заедно и ще се върнеш при тях, преди да си разбрал.

Момчето кимна още веднъж.

— Името ми е Карл.

Рал се усмихна.

— Чест е за мен да се запознаем, Карл. — Той се протегна и внимателно махна мравката от лицето на момчето.

— Благодаря — облекчено каза Карл.

— За това съм тук, Карл, за да бъда твой приятел и да ти помагам с каквото мога.

— Ако си ми приятел, тогава ме изрови и ме остави да си отида — влажните му очи проблеснаха.

— Съвсем скоро, момчето ми, съвсем скоро. Ще ми се да можех да те пусна веднага, но хората очакват от мен да ги защитавам от злодеи, които искат смъртта им, така че трябва да направя каквото мога, за да помогна. Ти ще си част от тази помощ. Ще си важна част от церемонията, която ще спаси майка ти и баща ти от злодеите, които искат да ги убият. Би искал да спестиш на майка си болката, нали?

Докато Карл мислеше, факлите проблясваха и съскаха.

— Ами да. Но искам да си вървя у дома. — Устната му отново започна да трепери.

Мрачният Рал протегна ръка и успокоително погали момчето по косата, приглади я назад с пръсти, после я спусна надолу.