Посестрими в занаята

Качиха се обратно по колите и тръгнаха в необичайна тишина. Младият Уимслоу събра всички парченца от каничката, които намери, прибра ги в коша с реквизита и прекара останалата част от деня, вторачен в небето с надеждата, че може да падне и захарницата.

Колите тежко се клатушкаха по прашните склонове на планините Овнерог, подобни на дребни мушици в замъгленото кристално кълбо.

— Добре ли са? — попита Маграт.

— Мотаят се насам-натам — отговори Баба. — Може да са добри в театъра, но има какво още да понаучат за пътуването.

— Хубава каничка беше — въздъхна Маграт. — Вече не се намират такива. Имам предвид, че ако ми беше казала какво си си наумила, щях да ти дам ютията.

— Човек не живее само заради каната си за мляко.

— Имаше си пръстенче от маргаритки отгоре на гърлото.

Баба не й обърна внимание.

— Струва ми се, че е време да поогледаме тоя нов крал. Отблизо. — И се изхили зловещо.

— Защо се хилиш така зловещо, Бабо? — попита мрачно Маграт.

— Не се хиля зловещо, ами… — Баба потърси подходяща дума — …ами се кикотя.

— Мога да се обзаложа, че Черната Алис се е хилела зловещо.

— Трябва да внимаваш, за да не свършиш и ти като нея — прибави и Леля от креслото си край камината. — Накрая малко нещо се побърка, знаеш. С отровните ябълки и тям подобни.

— Само дето съм се изкикотила малко по… по-грубичко — подсмръкна Баба. Усещаше, че започва да се отбранява без нужда. — Както и да е. В зловещия смях няма нищо нередно. Стига да е в определени граници.

— Мисля — каза Томджон, — че се изгубихме. — Хуел огледа изпечената червеникава пустош, която се простираше от тях чак до острите зъбери на планините Овнерог. Дори и в средата на лятото те бяха покрити с преспи сняг. Това беше пейзаж на описуемата красота.

Пчелите бяха много заети или поне се стремяха да изглеждат и звучат, сякаш са затрупани с работа, докато се суетяха из бабината душица встрани от коловозите. Облачни сенки пробягваха над алпийските ливади. Възцарила се беше онази огромна, празна тишина, създавана от природа, която не само че няма никакви хора около себе си, но и няма нужда от тях.

Или от пътни знаци.

— Ние се загубихме още преди десет мили — отбеляза Хуел. — Трябва да измислим нова дума за това, дето сме сега.

— Ама ти нали беше казал, че планините са надупчени като пчелна пита от мините на джуджетата — обади се Томджон. — И едно джудже може всякога да се ориентира из планините.

— Под земята, казах. Всичко опира до пластовете и скалните образувания. Не на повърхността. Пейзажът ми пречи.

— Можем да ти изкопаем дупка — предложи Томджон.

Но денят беше прекрасен, а пътят се виеше под групички дървета, бучиниш и борове, предвестници на гората, и беше приятно просто да отпуснат мулетата сами да избират къде да вървят. Хуел чувстваше, че всеки път би трябвало да води донякъде.

Тази географска илюзия е довела до смъртта на много хора. Пътищата не водят задължително донякъде, те просто трябва да започват отнякъде.

— Загубихме се, значи? — повтори след известно време Томджон.

— Със сигурност не сме.

— Къде сме тогава?

— В планините. Съвсем очевидни са на всеки атлас.

— Трябва да спрем и да попитаме някого.

Хуел огледа внимателно ширналата се пред тях местност. Самотен бекас изкряка наблизо, а може и да беше язовец — на него селскостопанските понятия му бяха малко нещо мъгляви, най-малкото тези, които се намираха над най-горния варовиков пласт. На мили наоколо нямаше живо човешко същество.

— Кого имаш предвид? — саркастично попита той.

— Оная старица със смешната шапка — отговори Томджон и посочи: — Наблюдавам я от известно време. Непрекъснато се крие в храстите, когато предполага, че гледам в нейната посока.

Хуел се извърна, за да погледне къпиновия храст, който се поклащаше.

— Добра стига, стара майко — викна той.

От храста цъфна възмутена физиономия.

— Чия майка? — попита тя.

Хуел се поколеба.

— Така се казва, госпожо… добра жено…

— Госпожица — сопна се Баба Вихронрав. — И освен това аз съм просто една старица, дето събира дръвца — отбранително добави тя. — След това прочисти гърло: — Милостиви боже. Истински ме подплашихте, млади ми господарю. Бедното ми старо сърце.

В колите настъпи гробна тишина. След което Томджон се осмели:

— Моля?

— Какво? — попита Баба.

— Какво за вашето старо сърце?

— Какво за моето старо сърце? — не разбра Баба.

Тя не беше свикнала да се преструва на бедна старица и репертоарът й в тази сфера беше изключително ограничен. Но е въпрос на традиция младите наследници на короната, тръгнали да преследват съдбата си, да бъдат упътвани от излезли за дърва старици. А коя беше тя, та да се противи на традицията?

— Току-що го споменахте — обясни Хуел.

— Да де, то е без значение. Милостиви боже. Предполагам, че търсите Ланкър? — попита сприхаво Баба, нетърпелива да си дойдат на думата.

— Ами да — отговори Томджон. — Вече цял ден.

— Отишли сте много надалеч — обясни Баба. — Върнете се около две мили назад и хванете дясната пътека, дето минава покрай боровете.

Уимслоу дръпна Томджон за ризата.

— К-когато с-срещнеш з-загадъчна възрастна дама на пътя, трябва да й предложиш да с-сподели обяда ти. Или да я п-пренесеш през реката.

— Така ли?

— Носи ужас-сно лош к-късмет, ако не го с-сториш.

Томджон се усмихна учтиво на Баба.

— Бихте ли приела покана за обяд, добра ми май… стара же… госпожо?

Баба го изгледа със съмнение.

— Какво има за ядене?

— Осолено свинско.

Тя поклати глава.

— Не, но благодаря въпреки всичко — произнесе снизходително. — От свинското получавам газове.

Тя се обърна на токове и отцепи през храстите.

— Можем да ви пренесем през някоя река, ако желаете — викна след нея Томджон.

— Каква река, бе? — сръга го Хуел. — Ние сме насред пустошта тука, на мили наоколо няма никаква река.

— Т-трябва да ги п-привлечеш на своя страна — намеси се Уилмслоу. — И те след т-това ти п-помагат.

— Що не я помолихме да ни поизчака, докато й потърсим река? — кисело се обади Хуел.

Този път намериха отбивката. Тя ги отведе в гора, насечена от пътеки като казармен плац, такава гора, в която човек усеща с тила си, че дърветата се извръщат след него, когато ги подминава, а небето е много високо и много далеч. Въпреки горещия ден във въздуха тук витаеше мрачен, все-проникващ хлад. Дънерите на дърветата се тълпяха толкова близо до пътеката, сякаш искаха да я заличат напълно.

Скоро отново се загубиха и решиха, че да се изгубиш на място, дето даже не знаеш къде се намираш, е далеч по-зле, отколкото да се изгубиш на откритото.

— Можеше да ни даде по-конкретни указания — започна да нервничи Хуел.

— Като „попитайте следващата бабичка“ ли? — отговори Томджон. — Я погледни натам.

Той се изправи на седалката.

— Добра стига, стара… добра ми… — пробва той.

Маграт отметна забрадката си.

— Аз съм само проста събирачка на дръвца — озъби им се тя и размаха една вейка във въздуха за доказателство. Няколко часа чакане, без да има с кого една дума да размени, освен с дърветата, не бяха допринесли никак за доброто й настроение.

Уимслоу сръга Томджон, който кимна и нагласи дълбокомислена усмивка на лицето си.

— Бихте ли желала да споделите обяда ни, стара… добра ми же… госпожице? — предложи той. — За съжаление обаче имаме само осолено свинско.

— Месото е изключително вредно за храносмилателната система — наставнически изрече Маграт. — Ако бихте могли да надникнете в дебелото си черво, бихте се ужасили.

— Със сигурност — отбеляза под нос Хуел.

— Известно ли ви е например, че всеки възрастен мъж носи в червата си до две кила несмляно червено месо през цялото време? — попита Маграт, чиито поучителни лекции върху здравословното хранене караха цели семейства да се крият в мазетата си, докато тя отмине. — А боровите ядки и слънчогледовото семе…