Посестрими в занаята

Леля Ог размаха торбата с орехите към Баба.

— Искаш ли?

Един от градските съветници на Ланкър се огледа нерешително и посочи учтиво мястото вляво от нея:

— Някой седи ли тука?

— Да — отвърна Леля.

Съветникът раздразнено огледа останалите пейки, които бързо се пълнеха, след което върна поглед към празното място пред себе си. Запретна робите си с твърдо изражение на лицето.

— Струва ми се, че след като пиесата всеки момент ще започне, вашите приятели могат да си намерят друго място за сядане, когато пристигнат — заяви той и седна.

Само след миг лицето му пребледня. Зъбите му затракаха. Той се хвана за стомаха и простена 25.

— Предупредих ли те аз! — възкликна Леля, докато той се измъкваше. — За какъв дявол питат, като не слушат какво им се отговаря? — Тя се наведе към празната седалка. — Орех?

— Не, благодаря — отговори Крал Верънс, като махна с призрачна ръка. — Пропадат право през мене, знаеш.

— Моля ви, ’спода, да изслушате нашта история…

— Това пък какво е? — прошепна Баба. — Какъв е тоя юнак с тесните чорапи?

— Той е Прологът — обясни Леля. — Появява се в началото на всяка пиеса, за да могат хората да разберат за какво става дума.

— И дума не му разбрах — измърмори Баба. — И какво е ’спода?

— Вид личинка — отговори Леля.

— Колко мило, не смяташ ли? „Здравейте, личинки, добре сте дошли на представлението.“ Дава на хората подходяща мисловна нагласа.

Разнесе се хорово шъткане.

— Тия орехи са ужасно твърди. — Леля изплю един от тях в шепата си. — За тоя ще се наложи да си сваля обувката.

Баба потъна в необичайна, угрижена тишина и се опита да се вслуша в пролога. Театърът съдържаше собствена магия, която не й принадлежеше и не беше под неин контрол. Тя променяше света и казваше неща, които инак нямаше да съществуват. И още по-лошо. Това беше магия, която не принадлежеше на магически хора. Управляваха я обикновени хора, които не познаваха правилата. Те променяха света просто защото така им звучеше по-добре.

Дукът и дукесата бяха седнали на своите тронове точно пред сцената. Докато Баба ги оглеждаше, дукът се извърна наполовина и Баба зърна усмивката му.

Искам светът да бъде такъв, какъвто е, помисли си тя. Искам миналото такова, каквото е било. Миналото едно време беше къде-къде по-добро, отколкото сегашното минало.

След това пиесата започна.

Хуел надзърна иззад колоната и помаха на Уимслоу и Братсли, които патраво се примъкнаха под светлината на факлите.

СТАРЕЦ (Възрастен): Какво е сполетяло земята?

СТАРИЦА (Сгърбена): Ужас…

Джуджето ги наблюдава още няколко секунди от галерията, а устните му мърдаха беззвучно. Сетне изприпка обратно в стаята на пазачите, където останалата част от трупата беше в последните припрени етапи на костюмиране. Той нададе традиционния яростен режисьорски рев.

— Бързо — нареди. — Кралските войници, приготвяйте се! Вещиците — къде са проклетите вещици?

Тримата младши чираци му се представиха.

— Загубил съм си брадавицата!

— Котлето е пълно с някаква гадост!

— В перуката ми нещо мърда!

— Я се успокойте, я се успокойте — викна Хуел. — Довечера всичко ще бъде наред!

— Ама, Хуел, то сега е довечера!

Хуел щипна малко восък от таблата с гримовете и лепна на младежа брадавица като портокал. Непослушната сламена перука бе нахлупена на главата на собственика й заедно с всичкия добитък вътре, а котлето бе инспектирано и обявено, че съдържа правилния сорт гадост, нищо й няма на гадостта.

Междувременно на сцената един от войниците на краля изпусна щита си, наведе се да го вземе и изпусна копието. Хуел подбели очи и отправи безмълвна молитва към всички богове, които евентуално ги наблюдаваха.

Всичко беше тръгнало наопаки. На предишните репетиции имаха дребни костеливи проблеми, вярно, но Хуел беше преживявал няколко монументални кошмара навремето си, а този се оформяше още по-зле. Трупата беше по-изнервена от пълно гърне раци. Дочу откъм сцената как диалогът запъва и се втурна към кулисите.

— …да отмъстя ужасната бащина смърт…, — просъска той и забърза обратно към разтрепераните вещици.

Изстена. Разни шумотевици! От тази пасмина се очакваше да тероризира кралството. Имаше не повече от минута до репликата.

— Хайде! — каза той, като се стегна. — А сега да видим какви сте вие? Вие сте зли вещици, нали така?

— Да, Хуел — отмаляло отговориха тримата.

— Кажете ми какви сте вие! — нареди той.

— Ние сме злите вещици, Хуел.

— По-високо!

— Ние сме Зли Вещици!

Хуел измарширува покрай разтрепераната редичка, след което рязко се обърна на токове.

— И какво ще направите?

Втората вещица почеса пълзящата си перука.

— Ще прокълнем хората ли? — предположи той. — В сценария се казва, че…

— Не те ЧУВАМ!

— Ще прокълнем хората! — викнаха тримата в хор, като скокнаха и застанаха мирно, избягвайки погледа му.

Хуел закрачи обратно по редицата.

— Какви сте вие?

— Вещици, Хуел!

— Какви вещици?

— Черни среднощни вещици! — изреваха тримата, навлизайки в духа на представлението.

— Какви точно черни среднощни вещици?

— Зли черни среднощни вещици!

— Вие заговорничите ли?

— Да!

— Потайно ли?

— ДА!

Хуел се изпъна в целия си ръст, колкото можеше повече.

— Какви сте вие? — изкрещя той.

— Ние сме заговорничещи зли потайни черни среднощни вещици!

— Браво! — Той насочи треперещ пръст към сцената и в този миг къс драматично вдъхновение се стрелна през атмосферата и го халоса право в центъра на творческото вдъхновение, като го накара да изрече: — Искам от вас да излезете там и да ги пратите по дяволите. Не заради мене. Не и заради проклетия капитан. — Той прехвърли угарката на въображаемата си пура от единия ъгъл на устата в другия, повдигна назад несъществуващия си шлем и дрезгаво простърга: — Но заради ефрейтор Валковски и кученцето му.

Тримата се вторачиха невярващо в него.

На сцената някой удари по тенекия и разпръсна магията.

Хуел подбели очи. Беше отрасъл в планините, където бурите се простираха от връх до връх, изправени на крака от светкавици. Помнеше гръмотевични бури, които променяха дори облика на планината и изравняваха цели лесове със земята. Лист тенекия някак си не постигаше същия ефект, колкото и ентусиазирано да го удряха.

Поне веднъж, каза си той. Нека да я направя добре поне веднъж.

Отвори очи и зърна вещиците.

— Вие защо още се мотаете тука? — ревна им той. — Излизайте на сцената и ги проклинайте!

Видя ги как хукнаха нататък, след миг Томджон го потупа по темето.

— Хуел, нямаме корона.

— Хмм — отговори джуджето, докато умът му се преборваше с идеята за машина за светкавици.

— Нямаме корона, Хуел. А аз трябва да нося корона.

— Разбира се, че имаме корона. Оная голямата, с червените стъкълца, много е впечатляваща, ползвахме я на онуй място, с големия площад…

— Струва ми се, че там я и оставихме.

Разнесе се приглушен гръмотевичен тътен, но въпреки това тази част от Хуел, която следеше пиесата, дочу заекващия глас от сцената. Той отпраши към кулисите.

— …отмъквала съм много бебета… — подсказа и се върна на бегом.

— Е, ами тогава просто намери някоя друга — разсеяно рече той. — Виж в коша с реквизита. Щом ще си Злият Крал, трябва да имаш корона. Хайде, действай, момко, само след минути ти идва редът.

Импровизирай.

Томджон се върна при реквизита. Беше израснал сред корони, сред огромни златни корони, изработени от дърво и тенекия, обковани с най-изящни стъкълца. Вместо биберон беше засукал Шапката на Властта. Но повечето останаха в „Дискъ“. Той измъкваше сгъваеми кинжали, черепи и вази, трупани с годините, и най-отдолу, на самото дъно, пръстите му се сключиха около нещо тънко с формата на корона, която никой не бе пожелал, защото не изглеждаше ни най-малко царствена.