Посестрими в занаята

— Дали наоколо няма някоя река, която искате да пресечете? — отчаяно я прекъсна Томджон.

— Не се дръж като глупак — отвърна Маграт. — Аз съм само скромна събирачка на дръвца, милостиви боже, стоя си тука, събирам си по някоя клонка и понякога упътвам изгубени пътници за посоката към Ланкър.

— А — досети се Хуел. — Знаех си, че ще стигнем дотам.

— Оттук поемете по лявото разклонение, после завийте надясно след големия сцепен камък, няма как да го пропуснете.

— Чудесно — изръмжа Хуел. — Добре, няма да ви задържаме повече тогава. Сигурен съм, че имате още много дръвца за събиране и тъй нататък.

Той пришпори в тръс мулетата, като си мърмореше полугласно.

Когато час по-късно пътят закриволичи между морени с размерите на къща, Хуел отпусна внимателно юздите, облегна се и скръсти ръце на гърдите си. Томджон го изгледа.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита той.

— Чакам — мрачно отговори джуджето.

— Скоро ще мръкне.

— Няма да се задържим дълго — отвърна Хуел.

След малко Леля Ог се предаде и излезе иззад скалата.

— Имаме само осолено свинско, ясно ли е? — остро каза Хуел. — Или го взимаш, или го оставяш, окей? А сега — накъде се пада Ланкър?

— Продължавате все направо, при клисурата свивате наляво, след което хващате пътеката, дето извежда на моста, няма как да го пропуснете — бързо отговори Леля.

Хуел сграбчи поводите:

— Забрави за „милостиви боже“.

— Дяволите да го вземат! Съжалявам. Милостиви боже.

— И си стара събирачка на дръвца, нали тъй? — продължи Хуел.

— Уцели, момко — благодушно отвърна Леля. — Тъкмо смятах да го кажа всъщност.

Томджон сръга джуджето.

— Забрави за реката — прошепна. Хуел го изгледа.

— О, да — измърмори той, — и можеш да ни почакаш тука, докато огледаме за река.

— За да ви помогнем да я пресечете — прибави сдържано Томджон.

Леля Ог им се усмихна широко.

— Ама ние си имаме чудесен мост. Но не бих отказала да ме откарате дотам. Я се сместете малко.

Напук на ядосания Хуел, Леля Ог запретна поли, изкатери се на капрата, намести се между Томджон и джуджето и се завъртя като тирбушон, докато не зае половината седалка.

— Май споменахте нещо за осолено свинско? — попита тя. — Предполагам, че нямате горчица?

— Не — намусено отвърна Хуел.

— Не мога да търпя свинско без подправки — приказливо продължи Леля. — Но го подайте насам, тъй и тъй…

Уимслоу безмълвно й връчи кошницата, която съдържаше вечерята на трупата. Леля надигна капака и подложи на критична оценка съдържанието й.

— Това сирене вече е отишло. Трябва бързо да се изяде. Какво има в кожения мях?

— Бира — отговори Томджон, частица от секундата преди Хуел да съобрази да каже „Вода“.

— Поизветряла е — обяви след малко Леля. Порови из престилката си и измъкна кесия за тютюн. — Някой да има огънче?

Няколко актьори едновременно предложиха кибрит.

— Хубаво — отбеляза тя. — А сега — на някого да му е останал тютюн?

Половин час по-късно колите изтрополиха по моста за Ланкър, минаха покрай малкото селскостопански земи и през гората, която съставляваше по-голямата част от кралството.

— Това ли е? — попита Томджон.

— Е, не цялото — отговори Леля, която беше очаквала по-голям ентусиазъм. — Има още доста оттатък планините. Но тука е равнинната част.

— Ти на това равнина ли му викаш?

— Равничко е — настоя Леля. — Но пък въздухът е добър. Замъкът е ей там, предлага несравними гледки към околните земи.

— Искаш да кажеш, към гората.

— Ще ви хареса тука — окуражително каза Леля.

— Доста е малко.

Леля обмисли това изявление. Тя бе прекарала, кажи-речи, целия си живот в Ланкър и кралството винаги й се виждаше точно по мярка.

— Като бижу е. Удобно се стига навсякъде.

— Навсякъде къде?

Леля се предаде:

— Навсякъде наблизичко.

Хуел си замълча. Въздухът наистина беше добър, свличаше се направо от непревземаемите склонове на планините Овнерог подобно отвара за прочистване на синусите, подправена с лекия терпентинов аромат на високопланинските гори. Те пресякоха портите, за да влязат в нещо, което вероятно по тези места минаваше за град. Като космополити, в каквито се бяха превърнали, предположиха, че долу в равнините биха го нарекли просто открито място.

— Там има някаква странноприемница — със съмнение в гласа изрече Томджон.

Хуел проследи погледа му.

— Да — отговори след малко той. — Да, вероятно има.

— Къде ли ще играем?

— Нямам си представа. Може би просто трябва да изпратим някого в замъка да предупреди, че сме пристигнали. — Хуел се почеса по брадичката. — Шутът каза, че кралят или който е там вероятно ще иска да види текста на пиесата.

Томджон огледа град Ланкър. Всичко изглеждаше съвсем миролюбиво. Не приличаше на място, където гонеха актьорите на свечеряване. Явно имаха нужда от всяка жива душа.

— Това е столицата на кралството — обясни Леля Ог. — Улиците са добре поддържани, както ще забележите.

— Улици ли? — удиви се Томджон.

— Улицата — поправи се Леля. — Къщите са също така добре поддържани, само на един хвърлей от реката.

— Хвърлей?

— Добре де, като пуснеш нещо през прозореца, пада направо в нея — отстъпи Леля. — Клозетите обаче са чисти, вижте, а има и обширни…

— Госпожо, ние сме дошли да забавляваме града ви, не да го купуваме — прекъсна я Хуел.

Леля Ог хвърли едно око настрани към Томджон.

— Просто исках да ви покажа колко привлекателно кътче е.

— Гражданската ви гордост ви прави чест — продължи Хуел. — А сега, ако обичате, слезте от колата ни. Сигурен съм, че имате още доста дърва за събиране. Милостиви боже.

— Задължена съм ви за закусчицата — каза Леля, като скокна на земята.

— Храната ни — поправи я Хуел.

Томджон го смушка:

— Бъди по-деликатен. Че никога не знае човек. — Обърна се отново към Леля: — Много сме ви признателни, добра ми… а, тя си е отишла.

— Дошли са, за да дават представление — изсумтя Леля.

Баба Вихронрав продължи да люпи боб на слънце. Леля се нервира.

— Е? Няма ли да кажеш нещо? Аз разузнавах. Събирах информация. Не седях само да правя чорба…

— Задушено.

— Много важно.

— Какво представление?

— Не казаха. Май нещо за дука, струва ми се.

— На него пък за какво му е театър?

— И това не казаха.

— Може би е някакъв номер, за да се промъкнат в замъка — обясни Баба с разбиране. — Много хитра идея. Видя ли какво имат в колите?

— Кутии, вързопи, такива неща.

— Явно са пълни с оръжие и доспехи, разчитай на туй.

Леля Ог я изгледа със съмнение.

— Не ми приличаха изобщо на войници. Бяха прекалено млади и мърляви.

— Умно. Предполагам, че по средата на представлението кралят ще прогласи рожденото си право — там, където всички могат да го видят. Добър план.

— Има и още нещо — каза Леля, като си взе бобена шушулка и я задъвка. — Мястото не му хареса твърде.

— Разбира се, че ще му хареса. То си му е в кръвта.

— Доведох ги по пътя с красивите гледки. Като че не бяха особено омаяни.

Баба се поколеба.

— Вероятно те е заподозрял — заключи тя. — Може би просто е бил прекалено изтощен, за да приказва.

Тя остави купата с боба и замислено се загледа към дърветата.

— Кой от семейството ти работи още в замъка? — попита след малко.

— Шърл и Даф помагат в кухнята, откак готвачът изгуби разсъдъка си.

— Добре. Ще поговоря с Маграт. Смятам, че трябва да отидем на театър.

— Перфектно — обяви дукът.

— Благодаря — отвърна Хуел.

— Съвсем точно си предал ужасната случка — продължи дукът. — Сякаш си бил там. Ха. Ха.

— Не си бил, нали? — лейди Фелмет се наведе напред и фиксира с поглед джуджето.

— Осланях се единствено на въображението си — бързо отговори Хуел. Дукесата го изгледа, сякаш подсказваше, че въображението му има късмет, дето няма да го отведат във вътрешния двор и да го разпънат на вериги между четири коня.