Посестрими в занаята

— Съвсем точно — обади се дукът, докато прелистваше страниците с една ръка. — Всичко е точно, точно, точно както си беше.

— Както ще бъде занапред — натърти дукесата. Дукът отгърна следваща страница.

— И ти си вътре — възкликна той. — Удивително. Всичко е дума по дума както трябва да се помни. Виждам, че си включил и Смърт.

— Популярен образ — обясни Хуел. — Хората го очакват.

— Кога най-скоро можете да я изиграете?

— Да я поставим — поправи го Хуел и добави: — Вече сме я репетирали. Когато пожелаете.

И продължи наум: „След туй ще се махнем оттук, по-далеч от очите ти, дето са като две сурови яйца, и от тая женска планина в червената рокля, и от тоя замък, който явно привлича като магнит ветровете. Със сигурност няма да е от добрите ми пиеси, в това поне съм уверен.“

— Колко казахме, че ще ви платим? — поинтересува се дукесата.

— Споменахте, струва ми се, още сто сребърника — отговори Хуел.

— Заслужава си всяко пени — обяви дукът.

Хуел напусна бързешком, преди дукесата да започне да се пазари. Но чувстваше, че с удоволствие би платил някоя пара, за да се разкара по-надалеч от това място. „Бижу, значи — помисли си той. — Господи, как някой може да харесва подобно кралство?“

Шутът чакаше на полянката при езерцето. Огледа небето с копнеж и се зачуди къде ли е Маграт сега. Това беше тяхното място, както го беше нарекла Маграт. Фактът, че в момента го споделяше и с няколко дузини крави, сякаш нямаше значение.

Тя се появи в зелена рокля и мрачно настроение.

— Каква е тая работа с новата пиеса? — попита.

Шутът се отпусна тежко върху един върбов дънер.

— Не се ли радваш да ме видиш? — попита той.

— Ами да. Разбира се. Сега ми разкажи за пиесата…

— Моят господар искаше нещо, което да убеди народа, че той е законният крал. Най-вече себе си да убеди, струва ми се.

— За това ли те прати до града?

— Да. — Отвратително!

Шутът меко отвърна:

— Ти подхода на дукесата ли предпочиташ? На нея й се струва, че най-добре би било да избият всички. Много е добра в тия работи. Значи ще има битки и всякакви подобни работи. Много хора биха загинали. Този начин май е по-лесният.

— Ох, ама къде ти е духът, човече?

— Моля?

— Не ти ли се иска да загинеш достойно за правата кауза?

— Повече бих предпочел да живея кротко за нея. На вас, вещиците, ви е лесно, можете да правите каквото си пожелаете, аз обаче си имам ограничения.

Маграт приседна до него. „Разбери всичко за пиесата — беше поръчала Баба. — Иди и приказвай с твоето звънливо приятелче.“ Тя й възрази: „Той е изключително лоялен. Може нищо да не ми каже.“ Но Баба й отговори: „Нямаме време за половинчати мерки. Ако се наложи, дори го прелъсти.“

— Кога, значи, ще се играе тая пиеса? — попита, като се премести по-наблизо.

— Божке, май не ми е позволено да ти казвам — отговори Шутът. — Дукът ми нареди — не споменавай пред вещиците, че ще бъде утре вечерта.

— Не ми казвай тогава — съгласи се Маграт.

— В осем часа.

— Разбирам.

— Но преди това ще има сбирка за по чаша шери, в седем и половина.

— Предполагам, че не бива да ми казваш и кои ще бъдат гостите.

— Така е. Градските първенци на Ланкър. Сама разбираш, че не ти ги говоря тия работи.

— Естествено — съгласи се Маграт.

— Но ми се струва, че имаш право да знаеш какво не ти е било казано.

— Логично. Онази малка вратичка от задната страна на стената, дето води към кухните, още ли я има?

— Оная, дето никой не я охранява ли?

— Да.

— О, да, и в последно време дори никой не минава покрай нея.

— Как мислиш, дали някой ще я пази утре към осем?

— Е, аз мога да се завъртя натам.

— Чудесно.

Шутът отблъсна влажния нос на любознателна крава.

— Дукът ще ви очаква — додаде той.

— Ти не каза ли, че не трябвало да научаваме?

— Той ми нареди да не ви казвам. Но добави още: „Така и така ще научат, надявам се да дойдат.“ Странно наистина. Май беше в изключително добро настроение, като го казваше. Хм. Мога ли да те видя след представлението?

— Само това ли ти каза?

— О, имаше нещо за това, как щял да им покаже на вещиците къде им е мястото. Не го разбрах. Ужасно бих искал да се видим след представлението. Донесох ти…

— Имам да си мия косата — разсеяно отговори Маграт. — Извини ме, но трябва да вървя.

— Добре, но аз ти донесох подар… — със слаб глас произнесе Шутът, загледан в отдалечаващия се силует.

Въздъхна, когато тя се скри зад дърветата, и сведе поглед към огърлицата, която стегнато бе усукал около нервните си пръсти. Струваше му се ужасна безвкусица, но беше точно от нещата, на които тя се радваше — цялата на сребърни черепчета. Струвала му беше доста скъпо.

Някаква крава, подведена от рогата на гуглата, завря език в ухото му.

Истина е, горчиво си помисли Шутът. Вещиците причиняват неприятни неща на хората от време на време.

На следващата вечер вещиците с явно нежелание се отправиха по заобиколния път към замъка.

— Той иска да бъдем там, пък аз не ща да ходя — заяви Баба. — Наумил си е нещо. Прилага главознание върху нас.

— Назрява нещо — съгласи се Маграт. — Миналата нощ е изпратил мъжете си да подпалят три къщи в село. Винаги така прави, когато е в добро настроение. Новият му сержант е голям бързак с кибрита.

— Нашта Даф каза, че ония актьори репетирали цялата сутрин — включи се и Леля Ог. Тя мъкнеше торба орехи и кожен мях, от който се разнасяше наситен остър аромат. — Само викали и се колели, а след това умували кой го е направил, и имало дълги парчета, дето човекът излиза на сцената и си говори сам на себе си на висок глас.

— Актьори — смразяващо процеди Баба. — Светът като че си няма достатъчно история, та са тръгнали да измислят още.

— Много високо викали — продължи Леля. — Няма да можем да си чуем приказката.

Тя все още носеше със себе си, натикано дълбоко в джоба на престилката, парчето обитаван ланкърски камък. Щеше да вмъкне краля безплатно на представлението.

Баба кимна. Ще си струва, помисли си. И най-малка представа си нямаше какво си е наумил Томджон, но вроденото й чувство за драматичност я убеждаваше, че момчето се е заело с нещо важно. Чудеше се дали ще скокне от сцената и ще заколи дука и установи, че дяволски се надява да го стори.

— Да живее кажи го де — полугласно измърмори тя, — който има да става крал. Оттук нататък.

— Хайде да побързаме — пришпори ги Леля. — Че ще изпият всичкото шери.

Шутът притеснено чакаше зад малката портичка. Лицето му просветна, когато зърна Маграт, сетне замръзна в израз на учтива изненада, щом забеляза другите две вещици.

— Нали няма да има неприятности, а? — попита той. — Не искам да има неприятности. Моля ви.

— Изобщо не разбирам за какво говориш — заяви Баба и царствено го подмина.

— Умната, камбанчо — сръга го Леля в ребрата. — Нали не държиш нашто момиче до късно будно по нощите?

— Лельо! — шокирано извика Маграт. Шутът беше замръзнал с потресения благоприличен израз на младите мъже навсякъде по света, когато досадни възрастни дами коментират интимния им живот.

По-възрастните вещици профучаха напред. Шутът сграбчи Маграт за ръката.

— Зная откъде ще имаме добър изглед.

Тя се поколеба.

— Всичко е наред — трескаво добави той. — С мен си в пълна безопасност.

— Да, нали, естествено — отговори Маграт, като се опитваше да надникне през рамото му, за да види къде са отишли другите две жени.

— Поставят пиесата на открито, в големия вътрешен двор. От едната кула на портата се открива прекрасна гледка, а и няма да има никого там. Занесъл съм малко вино и каквото трябва.

Тя продължаваше да се колебае, затова той прибави:

— Има и една цистерна с вода и огнище, което стражите понякога палят. В случай че ти се прище да си измиеш косата.

Замъкът беше пълен с народ. Всички се мотаеха с обърканите, учтиви физиономии на хора, които се виждат всеки ден, а сега им се налага да се срещнат в необичайна социална обстановка, като на служебно празненство, да речем. Вещиците преминаха почти незабелязано между тях и си намериха места на редицата пейки, подредени пред набързо скованата сцена в централния двор.