Првото правило на магьосника

Тогава за първи път го нарече „Джордж“. Татко никога повече не му позволи да продава каквото и да било от стоката му.

Но знаеш ли какво направи Майкъл с парите? Следващия път, когато татко замина на път, той плати повечето от семейните дългове. За себе си не купи абсолютно нищо.

Понякога Майкъл е грубоват в постъпките си, както днес, когато каза пред всички за майка ни и ме посочи, но аз знам… знам, че той желае най-доброто за всеки. Не иска никой да пострада от огъня. Това е всичко, той просто не иска никой да преживее онова, което ние сме преживели. Просто се опитва да направи най-доброто за всички.

Калан не го погледна. Продължи още известно време да рови земята с клечката, после я хвърли в огъня.

— Съжалявам, Ричард. Не трябваше да съм толкова подозрителна. Знам колко боли да изгубиш майка. Сигурна съм, че си прав — накрая повдигна глава. — Прощаваш ли ми?

Ричард се усмихна и кимна.

— Разбира се. Мисля, че ако аз бях преживял онова, което си преживяла, също щях да помисля първо за най-лошото. Съжалявам, че се нахвърлих върху теб. Ако ми простиш грубостта, ще те оставя да доядеш супата.

Тя изрази съгласието си с усмивка, докато той й подаваше канчето.

Искаше да чуе останалата част от историята, но потисна любопитството си и я изчака да довърши супата, като я наблюдаваше как яде, и чак след известно време зададе следващия си въпрос.

— И така, успяха ли силите на Д’Хара да завладеят цялата Средна земя?

— Средната земя е голяма; Националната армия на мира се настани само в някои от по-големите градове. Хората в много области не приеха съюза. Но Рал всъщност това не го интересуваше. Не го считаше за проблем. Вниманието му беше насочено в друга посока. Магьосниците установиха, че онова, което преследва истински, е магията, за която великият магьосник предупреди съвета, магията, която те не изучиха поради собствената си алчност. Притежавайки тази магия, Мрачният Рал ще стане властелин на всичко, без да се налага да води повече войни.

Петима от магьосниците осъзнаха грешката си, разбраха, че в крайна сметка великият магьосник е бил прав. Те пожелаха да се реабилитират пред него и да спасят Средната земя, а заедно с нея и Западната от онова, което ще се случи, щом Мрачният Рал се сдобие с търсената магия. Ето защо започнаха да търсят великия магьосник, Рал също го търси.

— Ти каза петима магьосници, колко са общо?

— Бяха седем: великият магьосник и шестима негови ученици; един от шестимата се продаде на една кралица, изключително недостойна за един магьосник постъпка — тя млъкна за миг, обмисляйки казаното. — Както вече ти казах, петимата останали са мъртви. Преди да умрат, претърсиха Средната земя на длъж и на шир, но не откриха и следа от великия магьосник. Той не е там.

— Значи мислят, че е в Западната земя?

Калан пусна лъжицата в празното канче.

— Да. Той е тук.

— И са се надявали този велик магьосник да успее да победи Мрачния Рал, макар те петимата да не са успели?

Имаше нещо неясно в разказа й и Ричард не беше сигурен дали иска да чуе онова, което ще последва.

— Не — каза тя след крака пауза. — Той също не притежава силата да излезе срещу Мрачния Рал. Онова, което те искаха, онова, от което се нуждаем, за да се спасим, да оцелеем след всичко, което ни очаква, е великият магьосник да определи човека, който ще заеме длъжността, защото единствено той може да направи това.

От предпазливостта, с която тя подбираше думите си, Ричард разбра, че Калан танцува около тайни, за които той не биваше да пита, така че не го направи, като наместо това зададе друг въпрос:

— Защо тогава не тръгнаха да го търсят сами и да го помолят лично?

— Защото се страхуваха, че ще откаже, а не притежаваха силата да го заставят.

— Петима магьосници не притежават силата на един като него?

Тя поклати глава с тъжна усмивка.

— Те са негови ученици, хора, които искат да бъдат магьосници. Не са магьосници по рождение, не са се родили с дарбата. Великият магьосник е роден от баща и майка магьосници. Това е в кръвта му, не само в главата му. Учениците му никога няма да бъдат като него. Просто не притежават силата, с която да го накарат да направи каквото искат.

Калан млъкна.

— И… — той не продължи. С мълчанието си й показа какъв е следващият му въпрос, и че ще трябва да получи отговор на него.

Най-накрая тя му го даде, изговаряйки думите с тих шепот:

— И в крайна сметка пратиха мен, защото аз я притежавам.

Огънят пращеше и съскаше. Ричард усети напрежението в нея и знаеше, че с този отговор му е казала максимално възможното по този въпрос, така че известно време помълча, за да се почувства тя в безопасност. Без да я поглежда, постави ръката си върху нейната, а тя от своя страна сложи другата си ръка върху неговата.

— Как ще познаеш този магьосник?

— Просто знам, че трябва да го открия, и то скоро, иначе всички сме изгубени.

Ричард обмисляше мълчаливо.

— Зед ще ни помогне — каза накрая. — Той може да гадае по облаците. Да намира загубени хора е нещо, което човек като него може да прави.

Калан го погледна подозрително.

— Това намирисва на магия. В Западната земя не би трябвало да съществува магия.

— Той казва, че не било магия; твърди, че всеки може да се научи да го прави. Все се опитва да ме научи. Кажа ли му, че ми се струва, че ще вали, ми се подиграва. Очите му стават едни такива огромни и отвръща: „Магия! Ти сигурно си служиш с магия, момчето ми, щом гадаеш по облаците и така узнаваш бъдещето.“

Калан се засмя. Това й прозвуча добре. Ричард не искаше да я притеснява повече, макар че мрежата на нейната история имаше доста увиснали краища; тя премълчаваше много неща. Но поне знаеше повече, отколкото преди. Важното беше Калан да намери магьосника и да се скрие; след нея скоро щеше да тръгне нова четворка. Трябваше да се придвижат на запад, докато магьосникът направи каквото беше необходимо.

Тя разтвори кесийката на кръста си и извади нещо от нея. След това развърза една връвчица и разгърна краищата на промазана с восък кърпа, в която имаше нещо кафеникаво-жълто. Бръкна с пръст вътре и се обърна към Ричард.

— Това ще помогне ухапванията от мухите да зараснат. Обърни си главата.

Мехлемът успокои парещата болка. Ричард разпозна ароматите на някои от растенията и билките, от които беше направен. Зед го беше научил да приготвя подобен мехлем, но с аум, който отнемаше болката от външни рани. Когато свърши с него, тя мацна малко и върху себе си. Накрая Ричард й протегна зачервената си ръка.

— Ето, сложи малко и тук.

— Ричард! Какво си направил?

— Тази сутрин ме убоде един трън.

Тя внимателно намаза раната.

— Никога не съм виждала трън, който да наранява така.

— Този беше голям. Сигурен съм, че до сутринта ще съм по-добре.

Мехлемът не успокои болката му, но й каза, че е по-добре, за да не я тревожи. Ръката му беше нищо в сравнение с грижите, които тя имаше на главата си. Наблюдаваше я как връзва отново връвчицата около малкия пакет и го поставя обратно в кесийката си. Беше сбърчила замислено чело.

— Ричард, ти страхуваш ли се от магия?

Той внимателно обмисли отговора си, преди да каже нещо.

— Магията винаги ме е впечатлявала; винаги ми е звучала вълнуващо. Но вече знам, че съществува и магия, от която трябва да се страхувам. Вероятно това е както при хората: някои отбягваш, с някои е цяло щастие да се запознаеш.

Калан се усмихна, очевидно доволна от отговора му.

— Ричард, има нещо, за което трябва да се погрижа, преди да заспя. Това е едно вълшебно създание. Ако не се страхуваш, мога да ти го покажа. Отдава ти се изключително рядка възможност. Малко хора са виждали създание като него и малко ще видят за в бъдеще. Но ще трябва да ми обещаеш да излезеш за малко, а когато се върнеш, да не задаваш повече въпроси. Много съм изморена и искам да спя.

Ричард посрещна с усмивка оказаната му чест.