Првото правило на магьосника

Тя доближи пръсти върху устните му, за да го накара да замълчи.

— Имаш право. Ще ти отговоря. Освен на въпросите, които касаят само мен. Засега не мога да направя това.

Той се изправи и я погледна. Тя трепереше от студ. Като свали презрамките на раницата от гърба си, Ричард извади едно одеяло и я уви в него.

— Обеща ми огън — каза тя, тресейки се. — Смяташ ли да спазиш обещанието си?

Той се изправи на крака и не можа да сдържи усмивката си.

— Разбира се. Ей там, в другия край на поляната, има един хралупест бор. Ако не ти харесва, има и други малко по-нататък.

Калан вдигна поглед и загрижено се намръщи.

— Добре — усмихна се той, — ще намерим друг нагоре по пътеката.

— А какво е това хралупест бор? — попита тя.

Пета глава

Ричард разтвори клоните на дървото.

— Ето това е хралупест бор — каза той. — Приятел на всеки пътник.

Вътре беше тъмно. Калан задържа встрани клоните, така че Ричард да може на лунната светлина да запали огън с кремъка и огнивото. Пред луната претичаха облаци и двамата видяха дъха си на фона на студения въздух. Ричард и друг път беше нощувал тук на отиване или връщане от Зед и си беше стъкмил малко огнище от камъни. Имаше сухи дърва, а по-навътре и купчина слама за постеля. Тъй като не носеше ножа си, беше благодарен, че си е оставил запас от дърва за горене. Огънят тръгна бързо и изпълни вътрешността на дървото с трепкаща светлина.

Ричард не можеше да се изправи в цял ръст под клоните, там, където бяха покарали навътре към хралупата. Близо до ствола те бяха гладки, към краищата отрупани с иглички, а вътрешността на дървото оставаше куха. По-ниските клони опираха земята. Ако човек внимаваше достатъчно, вътре в хралупата можеше да си запали неголям огън. Димът се виеше като в комин и се изкачваше нагоре. Игличките бяха толкова гъсти, че дори в силен дъжд хралупата оставаше суха. Тези дървета много пъти бяха приютявали Ричард по време на дъжд. Винаги му бе доставяло удоволствие да се подслони в неголямата, но уютна вътрешност на дървото по време на пътешествията му из Еленовата гора.

Този път удоволствието от удобния подслон беше пълно. Преди да се сблъскат с дългоопашатия змей, Ричард беше срещал в гората растения и животни, които го респектираха силно, но нямаше нито един горски обитател, от който да се боеше.

Калан седна пред огъня със скръстени крака. Продължаваше да трепери, все още увита в одеялото, заметнато върху главата й като качулка и стегнато здраво около брадичката.

— Никога досега не бях чувала за хралупести борове. Не съм свикнала да нощувам в гората, когато съм на път, но ми изглеждат чудесно място за спане.

Изглеждаше по-уморена дори и от него.

— Кога за последен път си спала?

— Мисля, че преди два дни. Всичко вече се обърка в главата ми.

Ричард се изненада, че тя все още може да държи очите си отворени. Когато бягаха от четворката, едва смогваше да я настига. Знаеше, че страхът движи краката й.

— Защо толкова отдавна?

— Би било много глупаво — отвърна тя — да останеш да нощуваш на границата.

Калан гледаше огъня, запленена от топлата му прегръдка, неговите отблясъци се гонеха по лицето й. Отпусна одеялото, стегнало брадичката й, и го остави да се смъкне надолу, за да може да протегне ръце по-близо до огъня и да ги стопли.

Помисли си какво ли представлява границата и какво може да се случи, ако човек остане да преспи там. През тялото му премина ледена тръпка.

— Гладна ли си?

Тя кимна.

Той порови в раницата си, измъкна едно канче и излезе да го напълни с вода от езерцето, образувано под малкото поточе, което пресякоха недалеч от бора. Нощните звуци изпълваха въздуха. Още веднъж се прокле, задето наред с другите неща е забравил да вземе със себе си и пелерината си. От спомена за онова, което го очакваше в дома му, затрепери още по-силно.

Всяко насекомо, прехвърчащо наоколо, го караше да подскача от страх да не би да е муха-кръвопиец, дори на няколко пъти се вцепени на място, за да въздъхне след миг с облекчение, след като се увери, че е било просто щурец или нощна пеперуда, или пък златоочица. С движението на облаците пред луната изчезваха и отново се появяваха сенки. Против волята си Ричард все пак погледна нагоре. Звездите премигваха на пресекулки, докато пухкавите, прозрачни облаци се носеха безшумно по небето. Всички освен един, който не помръдваше.

Замръзнал до мозъка на костите си, той се върна обратно и постави на огъня канчето с водата, закрепвайки го на три камъка. Накани се да седне от другата страна на огъня, но после размисли и седна до Калан, като се опита да убеди сам себе си, че го прави заради студа. Щом чу как зъбите му тракат от студ, тя го загърна с половината от одеялото, като остави своята половина да се свлече от главата към раменете й. Стопленото от тялото й одеяло го обгърна плътно, той се отпусна притихнал и зачака топлината да попие в тялото му.

— Никога преди не бях виждал същество като този змей. Средната земя сигурно е ужасно място.

— Средната земя крие много опасности — на лицето й се изписа носталгична усмивка. — Но там има също и много фантастични и магически неща. Това е прекрасно, приказно място. Но змейовете не са от Средната земя. Те идват от Д’Хара.

Той я погледна удивен:

— Д’Хара! Отвъд втората граница?

Д’Хара. Преди словото на брат си днес беше чувал това име да се споменава единствено с предпазлив шепот от старите хора. Или пък в клетви. Калан не отделяше поглед от огъня.

— Ричард — тя притихна, сякаш се страхуваше да довърши мисълта си, — вече не съществува втора граница. Границата между Средната земя и Д’Хара я няма. От пролетта.

Това за него беше удар, от който се почувства така, сякаш мрачната Д’Хара току-що е направила застрашителен, огромен скок напред. Той се опита да подреди логически чутото.

— Може би брат ми е по-голям пророк, отколкото предполага.

— Може би — отвърна тя уклончиво.

— Макар че вероятно би било трудно да си изкарваш хляба с предсказания, които вече са се случили — погледна я той изпод вежди.

Калан се усмихна, небрежно въртейки в ръката си кичур коса.

— Когато те видях за първи път, си помислих, че не си глупав — в зелените й очи проблесна пламъче. — Благодаря ти, че не ме опроверга.

— Майкъл заема положение, което му позволява да знае неща, които другите не биха могли да знаят. Може би се опитва да подготви хората, да ги накара да свикнат с тази мисъл, за да могат, когато разберат за случилото се, да не се паникьосат.

Майкъл често повтаряше, че информацията е богатството на властта, което нямаш право да пропиляваш напразно. Откакто стана Съветник, той насърчаваше хората да предоставят информацията си най-напред на него. Надаваше ухо дори на казаното от случаен фермер и ако в неговия разказ имаше истина, го възнаграждаваше.

Водата започна да завира. Ричард се наведе, хвана с ръка презрамката на раницата си и я дръпна към себе си, след това намести одеялото. Тършувайки вътре, извади една торбичка сушени зеленчуци и изсипа малко от тях в канчето. От джоба си извади салфетка, в която имаше увити четири тлъсти наденички, които разчупи и също пусна в супата.

Калан го погледна с изненада:

— Откъде се взе това? Да не би да си го откраднал от трапезата на брат си? — в гласа й се долавяше неодобрение.

— Истинският човек на гората — каза той, докато облизваше пръстите си и обръщаше глава към нея — винаги гледа напред и се опитва да предвиди откъде ще дойде следващото му ядене.

— Брат ти няма да остане очарован от обноските ти.

— И аз не съм очарован от неговите. — Ричард знаеше, че мненията им по този въпрос съвпадат. — Калан, аз не съдя постъпките му. Откакто почина майка ни, човек трудно би могъл да се спогоди с него. Но знам, че е загрижен за хората. Така и трябва да бъде, ако иска да бъде добър Съветник. Сигурно е голямо напрежение. Аз категорично не бих искал да поемам подобна отговорност. Но това е всичко, което той някога е желал да постигне: да стане важна личност. И сега, когато е Първи съветник, мечтата му се сбъдна. Би трябвало да е доволен, но ми се струва, че е станал още по-нетърпим. Винаги е зает, винаги е груб в заповедите си. Напоследък непрекъснато е в лошо настроение. Вероятно осъществявайки мечтата си, е разбрал, че тя не му носи онова, което си е мислел, че ще му донесе. Ще ми се да приличаше повече на предишния Майкъл.