Првото правило на магьосника

— Разкажи ми какво видя там — прошепна той.

Когато тя отново погледна огъня, кожата й беше придобила мъртвешки бледен цвят. Изпращяването на брезова клонка я накара да подскочи. Долната й устна затрепери, очите й се напълниха със сълзи, отразяващи танцуващите пламъци, но тя не виждаше огъня.

— Най-напред — каза с далечен глас — беше като че се движиш из диплите на леден огън, какъвто можеш да видиш нощем върху северното небе — гърдите й започнаха да се повдигат. — Там вътре е по-тъмно от всяка тъмнина — очите й бяха широко отворени, влажни. Тя въздъхна и заедно с въздуха през устата й излезе лек стон. — Има… някой… с мен.

Обърна се към него объркана, сякаш не знаеше къде се намира. Той изпадна в ужас, виждайки болката в очите й — болка, която бе предизвикал с въпроса си. Тя постави ръка върху устата си, докато по бузите й се стичаха сълзи. Затвори очи и нададе тих, мъчителен вик. По ръцете на Ричард пропълзяха иглички.

— Майка… ми — простена тя, — не съм я виждала от толкова дълго време… и… мъртвата ми сестра… Дени… Толкова съм самотна… и така ме е страх…

Плачейки, тя трудно си поемаше въздух.

По някакъв начин той я изпускаше, оставяйки я на властните привидения, които бе срещнала в отвъдния свят, сякаш те я дърпаха обратно при себе си, за да я унищожат. Обезумял, Ричард я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Калан, погледни ме! Погледни ме!

— Дени… — въздъхна тя и опитвайки се да се освободи от него, повдигна гръд.

— Калан!

— Толкова съм самотна… и така ме е страх…

— Калан! Аз съм тук, при теб! Погледни ме!

Тя продължаваше да стене, тресейки се, като се бореше за всяка глътка въздух. Отвори очи, но не го видя; погледът й беше някъде другаде.

— Не си сама, аз съм тук с теб! Няма да те изоставя!

— Толкова съм сама — проплака тя.

Той я разтресе, опитвайки се да я накара да го чуе. Кожата й беше бяла и леденостудена. Тя едва дишаше.

— Тук съм. Не си сама!

Ричард отчаяно я разтресе отново, но и това не помогна. Изпускаше я.

Опита се да овладее нарастващата си паника и направи единственото, което можа да измисли. Преди, когато биваше нападан от чувство на страх, знаеше как да го контролира. Имаше силата да го направи. Сега опита същото. Може би щеше да успее да й предаде част от своята сила. Затвори очи и прогони страха си, прекъсна пътя на паниката и потърси спокойствието дълбоко в душата си. Остави мисълта да се концентрира върху това вътрешно спокойствие. В необезпокояваното пространство на съзнанието си прекъсна страховете и объркването си и концентрира мислите си върху силата на вътрешното си спокойствие. Нямаше да позволи на отвъдния свят да му я отнеме.

Произнесе името й със спокоен глас.

— Нека ти помогна. Ти не си сама. Аз съм тук с теб. Нека ти помогна. Вземи моята сила.

Ръцете му се вкопчиха в раменете й. Чувстваше как тя трепери, проплаквайки на пресекулки, като в същото време се опитваше да си поеме дъх. Видя във въображението си как й предава силата чрез ръцете си, чрез контакта с нея. Ясно си представи как този контакт се разширява към нейното съзнание, как цялата му сила преминава в нея и как той я издърпва обратно при себе си, далеч от тъмнината. Трябваше да се превърне в искрицата светлина и живот в тъмнината, която да я доведе обратно в този свят, при него.

— Калан, тук съм. Няма да те изоставя. Не си сама. Аз съм ти приятел. Довери ми се — нежно стисна раменете й. — Върни се при мен, Калан. Моля те.

Представи си парещата бяла светлинка в съзнанието си, надявайки се тя да й помогне. Умолявам ви, скъпи духове, молеше се той, направете така, че тя да я види. Нека това й помогне. Нека използва силата ми.

— Ричард? — тя произнесе името му, сякаш не го виждаше.

Той отново стисна раменете й.

— Тук съм. Няма да те изоставя. Върни се при мен.

Дишането й се успокои. Очите й намериха лицето му. Заплака някак по-нормално. Отпусна се в прегръдката му и се вкопчи в него като удавник за сламка. Той я прегърна и я остави да се наплаче на рамото му, като й повтаряше, че всичко е наред. Толкова се беше уплашил да не я загуби в отвъдния свят, че също не искаше да я пусне.

Протегна ръка надолу, вдигна одеялото и я уви колкото се може по-добре. Топлината се връщаше в тялото й, още един знак, че вече е в безопасност. Но Ричард все още мислеше за бързината, с която отвъдният свят я издърпа обратно при себе си. Не предполагаше, че това може да се случи. Тя не остана задълго там, долу, и той не знаеше точно как бе успял да я върне, знаеше само, че изобщо не беше станало бързо.

Огънят хвърляше мека червена светлина и хралупестият бор му се стори райско място. Ричард знаеше, че това е само илюзия. Дълго я държа в прегръдките си, като я галеше по косата и я люлееше нежно. Нещо в начина, по който тя се притисна в него, му подсказа, че вероятно отдавна никой не я е държал в прегръдките си и не я е успокоявал.

Не знаеше нищо за магьосниците, нито за магията, но никой не би изпратил Калан отвъд границата, без да има някаква много основателна причина за това. Запита се каква ли е тя.

Отблъсквайки се от рамото му, тя седна и го погледна смутено.

— Съжалявам. Не биваше да те докосвам по този начин. Бях…

— Всичко е наред, Калан. Първото задължение на всеки приятел е да осигури рамо, на което да можеш да поплачеш.

Тя кимна, но не повдигна глава. Ричард почувства погледа й върху себе си, докато сваляше супата от огъня, за да поизстине. Хвърли в пламъците още едно дърво, от което излетяха искри и се завихриха нагоре с дима.

— Как го правиш?

— Кое?

— Как задаваш въпросите си така, че главата ми се изпълва с картини и се чувствам длъжна да ти отговоря дори когато нямам намерение да го правя?

Той повдигна рамене и изпита известно чувство на задоволство.

— И Зед ме е питал. Предполагам, че е нещо, с което съм се родил. Понякога си мисля, че е проклятие — той отвърна очи от огъня и отново я погледна. — Съжалявам, Калан, че те попитах какво си видяла там. Беше необмислено. Понякога здравият разум отстъпва пред любопитството ми. Съжалявам, че ти причиних болка. Ти попадна обратно в отвъдния свят, макар че това не биваше да се случва, нали?

— Така е, не биваше. Сякаш когато си спомних какво съм видяла там, се появи някой, който е очаквал този момент, за да ме върне обратно там. Страхувам се, че ако ти не беше до мен, щях да потъна там долу. В тъмнината видях светлинка. Ти направи нещо, което ме върна обратно.

Ричард замислено повдигна лъжицата.

— Може би просто ти доказах, че не си сама.

Калан леко сви рамене.

— Може би.

— Имам само една лъжица. Ще се сменяме. — Гребна веднъж от супата и духна, преди да я опита. — Не е най-доброто, което съм правил, но е по-добре от ритник в корема. — Думите му произведоха търсения ефект: Калан се усмихна. Той й подаде лъжицата. — Ако ще ти помагам да се измъкнеш от следващата четворка, да оцелееш, ще се наложи да отговаряш на въпросите ми.

Тя кимна:

— Разбирам. Прав си.

Той я остави да хапне малко супа, преди да продължи.

— И какво станало, след като се появили границите? Какво станало с великия магьосник?

Преди да му подаде лъжицата, тя си взе малко наденичка.

— Преди границите да бъдат завършени докрай, се случило още нещо. Докато великият магьосник държал надалеч магията му, Панис Рал замислил последното си отмъщение. Изпратил четворка от Д’Хара… Те убили жената на магьосника, също и дъщеря му.

Ричард я погледна:

— И как отвърнал магьосникът на Рал?

— Изпратил магията обратно при него, като го затворил заедно с нея в Д’Хара, докато границата бъде напълно готова. Миг преди тя да бъде завършена, магьосникът изпратил през нея едно кълбо магьоснически огън, което, преди да стигне до Д’Хара, се докоснало до отвъдния свят и по този начин придобило силата и на света на живите, и на света на мъртвите. В същия този миг границата била напълно завършена.