Првото правило на магьосника

Ричард никога не беше чувал за магьоснически огън, но си помисли, че едва ли е нещо, което се поддава на обяснение.

— И какво станало с Панис Рал?

— Ами границата вече била издигната, така че никой не може да каже със сигурност, но ми се струва, че едва ли някой би искал да бъде на неговото място.

Ричард й подаде лъжицата и тя хапна още малко, докато той се опитваше да си представи как ли изглежда справедливият гняв на един магьосник. След няколко хапки тя му върна лъжицата и продължи:

— Отначало всичко вървяло добре, но по едно време съветът на Средната земя започнал да се занимава с неща, които великият магьосник определил като безчестни. Явно е било нещо, свързано с магията. Той установил, че съветът не спазва даденото обещание относно това как да се контролира силата на магията. Казал им, че алчността и делата им ще предизвикат ужаси, по-страшни и от преживените през войните. Но те си мислели, че по-добре от него знаят да боравят с магията. Избрали политически лидер, въпреки че нямали право да правят това. Човекът трябвало да бъде посочен от магьосник, единствено от магьосник. Изпаднал в ярост, той ги уведомил, че единствено магьосник притежава способността да избере истински призвания за тази длъжност човек, че единствено магьосник може да го назначи. Великият магьосник имал и ученици, но в алчността си и те били преминали на страната на съвета. Той бил бесен. Казал, че жена му и дъщеря му напразно са загубили живота си. Накрая ги заплашил, че ще ги накаже по възможно най-тежкия начин — като ги остави да понесат последствията от собствените си действия.

Ричард се усмихна. Това му прозвуча като нещо, което Зед би казал.

— Великият магьосник прибавил, че щом като така добре знаят кое как се прави, значи нямат нужда от него. Отказал им всякаква по-нататъшна помощ и изчезнал. На тръгване хвърлил върху тях магьосническа мрежа…

— Какво е това „магьосническа мрежа“?

— Магическо заклинание. На тръгване го хвърлил върху всички, правейки така, че да забравят името му, да забравят дори как изглежда. Ето защо никой не знае нито кой е той, нито как се казва.

Вглъбена в мислите си, Калан хвърли една съчка в огъня. Ричард се върна към супата си, в очакване тя да продължи с разказа. След няколко минути тя подхвана отново:

— В края на миналата зима се появи движението.

Той вдигна поглед, отдалечавайки от устата си пълната със супа лъжица.

— Кое движение?

— На Мрачния Рал. То сякаш изникна от нищото. Изведнъж тълпи от хора в по-големите градове започнаха да скандират името му, наричайки го „Татко Рал“. Твърдяха, че бил най-ревностният привърженик на мира, който някога се е раждал. Странното е, че той е син на Панис Рал от Д’Хара, живял от другата страна на границата, така че откъде хората биха могли да знаят каквото и да било за него?

Тя млъкна, за да му даде възможност да осмисли важността на думите й.

— Както и да е, не след дълго през границата започнаха да прелитат змейове. Те убиха доста хора, преди всички да разберат, че нощем не трябва да излизат от къщите си.

— Но как са преминали през границата?

— Тя е започнала да губи силата си, само че никой не го е знаел. Този процес започна най-напред от високите части, така че змейовете можеха да прелитат отгоре. През пролетта тя напълно изчезна. Тогава в големите градове влезе Националната армия на мира, армията на Мрачния Рал. Вместо да се бият с тях, тълпи от хора в Средната земя ги посрещаха с цветя навсякъде, където се появяваха. Онези, които не го правеха, биваха обесени.

Ричард я погледна с широко отворени очи:

— Войниците ли ги убиваха?

Тя го погледна сериозно:

— Не. Хората, които хвърляха цветята. Казваха, че онези, другите, били заплаха за мира, така че ги убиваха. Не се налагаше Армията да помръдне и пръста си. Сподвижниците на Рал посочваха това като доказателство, че единственото, което желае Мрачният Рал, е мира. Та нали неговата Армия не убива опозиционерите.

След известно време Армията се намеси и убийствата спряха. Вместо това опозиционерите биваха изпращани в училища на просветлението, където учеха колко велик е Татко Рал, какъв защитник на мира е той.

— И научаваха ли в тези училища на просветлението колко е велик?

— Няма по-голям фанатик от сменилия вярата си. Повечето от тях просто си седяха по цял ден, скандирайки името му.

— Искаш да кажеш, че Средната земя не отвърна на нападението?

— Мрачният Рал излезе пред съвета с предложение да се присъединят към него в един мирен съюз. Онези, които го направиха, бяха обявени за защитници на разбирателството. Останалите бяха окачествени като изменници и екзекутирани публично на часа от самия Рал.

— Как…

Тя вдигна ръка и затвори очи.

— Мрачният Рал притежава един крив нож, окачен на колана му. Използва го с огромно удоволствие. Ричард, моля те, не ме карай да ти описвам какво правеше с тези хора. Коремът ми няма да го понесе.

— Щях да те попитам каква беше реакцията на магьосниците на всичко това?

— А… ами това им поотвори очите. След това Рал обяви за противозаконно използването на каквато и да е магия, а ако някой се осмелеше да го направи, ставаше метежник. Трябва да знаеш, че в Средната земя магията е част от същността на много хора, на много същества. Това е все едно да те обявят за престъпник, защото имаш две ръце и два крака и да те накарат да си ги отрежеш. По-късно обяви за противозаконен и огъня.

Ричард вдигна поглед от супата.

— Огънят? Защо?

— Мрачният Рал не обяснява заповедите си. Но магьосниците използват огън. Макар че Рал не се страхува от тях. Той притежава повече сила, отколкото баща му изобщо някога е имал, повече от всеки друг магьосник. Учениците му даваха различни обяснения на тази забрана, най-често казваха, че огънят е бил използван срещу бащата на Мрачния Рал, така че той го приема за знак на неуважение към рода му.

— Ето защо искаше огън.

Тя кимна.

— Да запалиш огън не където трябва в Средната земя, без одобрението на Мрачния Рал и последователите му е все едно да поканиш смъртта при себе си. — Тя разрови с клечка земята. — Може би и в Западната земя е така. Брат ти като че ли не е далеч от мисълта да забрани огъня. Може би…

Той я сряза:

— Майка ни изгоря жива при пожар — в гласа му имаше сериозно предупреждение. — Това е причината Майкъл да се тревожи за огъня. Това е единствената причина. И той никога не е намеквал по никакъв начин, че ще го обяви за противозаконен. Каза само, че иска да направи нещо, за да не пострадат и други хора, както пострада майка ни. Няма нищо лошо в това да искаш да предпазиш хората от болката.

Калан го погледна изпод вежди.

— Той не изглеждаше притеснен, когато причини болка на теб.

Ричард потисна гнева си, поемайки дълбоко въздух.

— Знам, че човек би могъл да си помисли нещо подобно, но ти не го разбираш. Той си е такъв. Сигурен съм, че не е искал да ме нарани. — Ричард сви коленете си и ги обгърна с ръце. — След като майка ни умря, Майкъл започна да прекарва все повече време с приятелите си. Завързваше приятелство с всеки, когото считаше за важен. Някои от приятелите му бяха надути и претенциозни. Татко не харесваше повечето от тях и му го казваше. Спореха.

Един ден татко се прибра с ваза, украсена около гърлото с едни такива малки фигурки, сякаш танцуващи по ръба. Гордееше се с нея. Каза, че била стара и че вероятно може да вземе цяла златна монета за нея. Майкъл му отвърна, че ще й вземе повече. Скараха се, накрая татко се съгласи да му даде вазата. Когато Майкъл се върна, хвърли на масата четири златни монети. Татко дълго време не можа да откъсне поглед от тях. После прошепна с много тих глас, че вазата не струва четири златни монети, и поиска да узнае какво е казал Майкъл на хората. Майкъл му отвърна, че им е казал каквото са искали да чуят. Татко протегна ръка да прибере четирите монети, но Майкъл стовари своята върху тях. Взе трите и каза, че само едната е за татко, тъй като той толкова е очаквал да вземе. И после добави: „Такава е цената на приятелите ми, Джордж.“