Првото правило на магьосника

— Изповедник Калан, ти си последната от твоя род. Мрачният Рал изби всички останали. Дори сестра ти, Дени. Ти си Майката Изповедник. Трябва да си избереш другар.

— Не мога да избера някой, за когото ме е грижа. Никой Изповедник не би го направил — изхлипа тя.

— Съжалявам, Майко Изповедник, изборът е твой.

Калан сви колене, обгърна ги с ръце и отпусна отгоре глава. Раменете й потръпваха от плач, гъстата й коса падаше на вълни около тялото й. Шар направи бавен кръг около главата й, като хвърляше отблясъци сребриста светлина край себе си и се опитваше да успокои спътницата си. Продължи да се носи в кръг, докато хлипането на Калан утихна и накрая съвсем спря. Тогава Шар отново запърха отпреде й.

— Тежко е да си Майка Изповедник. Съжалявам.

— Тежко е — съгласи се Калан.

— Голям товар на раменете ти.

— Голям — отново се съгласи Калан.

Нощното дребосъче леко кацна на рамото на жената и потъна в мълчание, докато Калан гледаше втренчено огъня, горящ на малки, бавни пламъци. След известно време нощното дребосъче се отдели от рамото й и политна напред към лицето на Калан.

— Щеше ми се да остана още с теб. Беше хубаво. Щеше ми се да прекарам повече време с Ричард Сайфър. Задава добри въпроси. Но часът настъпи. Съжалявам. Умирам.

— Имаш думата ми, Шар, че ако се наложи, ще пожертвам живота си, за да спра Мрачния Рал. За да спася твоя род и всички останали.

— Вярвам в теб, Изповедник Калан. Помогни на Ричард — Шар се приближи. — Моля те, преди да умра. Ще ме докоснеш ли?

Калан се отдръпна назад, отдалечавайки се от дребосъчето, докато гърбът й опря в ствола на дървото.

— Не… моля те… не — повтаряше тя, клатейки глава. — Не ме карай да правя това.

Очите й отново се изпълниха със сълзи. Тя постави разтреперани пръсти върху устните си, опитвайки се да сдържи плача си.

Шар се приближи до нея.

— Моля те, Майко Изповедник. Чувствам тъй силно болката от самотата, когато съм далеч от другите. Никога повече няма да бъда с тях. Толкова боли. Вече тръгвам. Моля те. Използвай силата си. Докосни ме и ме остави да отпия от сладката агония. Остави ме да умра, вкусвайки любовта. Пожертвах живота си, за да ти помогна. Не поисках нищо в замяна. Моля те!

Светлината на Шар отслабваше, стопяваше се. Калан плачеше и държеше лявата си ръка върху устните. Най-накрая протегна дясната, докато треперещите й пръсти докоснаха дребосъчето.

Във въздуха се блъсна гръмотевица без гръм. Страхотният удар разклати дървото и от него заваля дъжд от мъртви борови иглички, някои от които се запалиха, докосвайки огъня. Мътният сребрист цвят на Шар се промени в искрящо розов, който ставаше все по-наситен.

Гласът й беше слаб.

— Благодаря ти, Калан. Сбогом, моя любов.

Искрицата живот отслабна и се стопи.

След като усети гръмотевицата без гръм, Ричард изчака още известно време и се върна в хралупестия бор. Калан седеше с ръце около коленете и брадичка, опряна в тях, загледана в огъня.

— Шар? — попита той.

— Отиде си — отговорът дойде с далечен глас.

Той кимна и като я хвана за ръката, я отведе при постелката в дъното и я сложи да легне. Тя се подчини, без да каже нищо и без да се съпротивлява. Ричард я покри с одеялото, върху което натрупа малко слама, за да запазва топлината през нощта, след това сам се зарови в сламата край нея. Калан се обърна на една страна, отдалечавайки се от него, и му обърна гръб като дете, което, предусетило опасността, обръща гръб на родителите си. Той също го почувства. Нещо ставаше с тях. Нещо ужасно.

Тя вече беше заспала. Той знаеше, че трябва да му е студено, но не усещаше студ. Ръката му пулсираше. Беше му топло. Лежеше и мислеше за гръмотевицата без гръм. Питаше се как ли щеше Калан да накара великия магьосник да направи каквото тя иска от него. Хрумна му нещо, което го ужаси. Преди да успее да се притесни повече, той също заспа.

Шеста глава

Ричард знаеше, че до обяд на следващия ден ще изпадне в треска от ухапването на растението. Изгубил беше апетит. От време на време му ставаше непоносимо горещо и дрехите му полепваха по тялото от пот; веднага след това го полазваха ледени тръпки. Главата му туптеше толкова силно, че чак му се повдигаше. Не можеше да направи нищо друго, освен да потърси помощ от Зед, и понеже почти бяха стигнали, реши да не казва нищо на Калан. Сънят му бе накъсан от видения, дали от треската или от наученото през деня, не знаеше. Най-страшно беше онова, което му бе казала Шар: намери отговора или ще умреш.

Небето беше покрито от тънък слой облаци, чиято хладна, сива светлина предсказваше настъпващата зима. Високите дървета, израснали нагъсто, спираха режещия вятър, превръщайки пътеката в закътано убежище, изпълнено с ароматния дъх на елите: спасение от зимния вятър навън.

След като пресякоха малко поточе край едно боброво езеро, се натъкнаха на израснали нагъсто късни горски цветя, чиито жълти и бледосини цветчета покриваха дъното на неголяма, почти лишена от дървета падина. Калан спря да си набере малко цветя. Намери парче сухо дърво с вдлъбната форма и започна да ги подрежда в него. Ричард си помисли, че сигурно вече е гладна. Отиде до едно ябълково дърво, което знаеше, че се намира наблизо, и напълни с ябълки половината си раница, докато Калан продължаваше да бере цветя. Винаги беше добре да носиш със себе си храна, когато отиваш при Зед.

Ричард свърши преди нея и я изчака, облегнат на един пън, като се чудеше какво прави тя. Когато аранжировката на цветята й се стори достатъчно добра, тя повдигна полите на роклята си, коленичи край езерото и пусна във водата дървото с цветята. Отпусна се назад върху обувките си с ръце в скута и известно време наблюдава как малкият сал, отрупан с цветя, се носи по спокойната вода. Когато се обърна и го видя, облегнат на пъна, се изправи и отиде при него.

— Дар за духовете на нашите две майки — обясни тя. — За да ги помолим за закрила и помощ в търсенето на магьосника — Калан го погледна и по лицето й се изписа загриженост. — Какво има, Ричард?

Той извади една ябълка.

— Нищо. Ето, изяж това.

Тя бързо отблъсна ръката му и за секунда се вкопчи в гърлото му с другата си ръка. В зелените й очи блестеше гняв.

— Защо правиш това? — попита го.

Тръпка на ужас пробяга през съзнанието му. Той се вцепени. Нещо му подсказа да не мърда.

— Не обичаш ли ябълки? Съжалявам. Ще ти намеря нещо друго за ядене.

Яростта в очите й секна, преминавайки в съмнение.

— Какво ги нарече?

— Ябълки — каза той, все още без да помръдва. — Не знаеш ли какво е това ябълка? Вкусни са, повярвай ми. Ти какво си помисли?

Ръката й поотпусна хватката.

— Вие ядете тези… ябълки?

Ричард все още стоеше неподвижен.

— Да. Непрекъснато.

На мястото на гнева й се появи объркване. Тя пусна гърлото му и постави ръка пред устата си. Очите й бяха широко отворени.

— Съжалявам, Ричард. Не знаех, че това се яде. В Средната земя всеки червен плод е смъртно отровен. Помислих, че искаш да ме отровиш.

Напрежението се стопи за секунди и Ричард се засмя. Калан също, протестирайки, че изобщо не е смешно. Той отхапа, за да й покаже, че не е опасно, след това подаде една и на нея. Този път тя я взе, но дълго и съсредоточено я гледа, преди да отхапе.

— Мм, вкусно е — Калан се намръщи. Постави ръка на челото му. — Знаех си, че нещо не е наред. Ти гориш в треска.

— Знам, но нищо не може да се направи, преди да стигнем до Зед. Още малко остава.

Не след дълго нагоре по пътеката се показа тумбестата къща на Зед. Единствената дъска на пръстения покрив служеше за рампа на стария му котарак, който беше по-добър в изкачването, отколкото в слизането. От вътрешната страна на прозорците се виждаха бели копринени пердета, а от външната бяха подредени саксии. Поради късния сезон цветята в тях бяха изсъхнали и оклюмали. Дървените стени бяха съвсем изсветлели с годините, но за сметка на това посетителите биваха посрещани от яркосиня врата. С изключение на нея цялото място изглеждаше така, сякаш иска да се слее с тревата наоколо, да се скрие. Къщата не беше голяма, но имаше просторна веранда, разположена по дължина отпред.