Првото правило на магьосника

— Гилер, страх ме е да докосвам кутията на Кралицата.

— Знам, че те е страх, дете. Но не помниш ли? Това не е кутията на Кралицата. Нали искаш да направим така, че всички онези хора да запазят главите си?

— Да — проплака тя. — Но не може ли ти да я изнесеш от замъка?

— Ако можех, кълна ти се, Рейчъл, щях да го направя. Но не мога. Има хора, които ме наблюдават, и не искат да напускам замъка. Ако ме открият с кутията, Татко Рал ще я вземе и всичко ще се провали, нали така?

— Да… — сега вече тя наистина се уплаши. — Гилер, ти каза, че ще избягаш с мен. Обеща.

— И имам намерение да удържа на думата си, повярвай ми. Но може да отнеме няколко дена, докато успея да се измъкна от Тамаранг. За кутията е много опасно да остане тук още един ден, а аз не мога да я изнеса сам. Трябва да го направиш ти. Занеси я на тайното си място, в хралупестото дърво. И ме чакай, докато успея да прикрия бягството ни и дойда да те взема.

— Мисля, че ще се справя. Щом казваш, че е важно, ще опитам.

Гилер се надигна и седна на стола. Вдигна я за кръста и я сложи на коленете си.

— Чуй ме, Рейчъл. Дори да доживееш до сто години, пак никога няма да ти се наложи да направиш нещо толкова важно, колкото това. Трябва да бъдеш смела, по-смела отвсякога. Не бива да се доверяваш на никого. Не бива да позволяваш на никого да вземе кутията. Ще дойда да те взема след няколко дни, но ако нещо се обърка и не се появя, ще трябва да се криеш с кутията до зимата. Тогава всичко ще се оправи. Ако знаех някой, който може да ти помогне, щях да го накарам да го направи. Но не знам. Ти си единствената, която може да се справи.

Тя го гледаше с големите си очи.

— Аз съм просто едно малко момиче — каза.

— Точно затова ще си в безопасност. Всеки си мисли, че ти си просто едно нищожество. Но това не е вярно. Ти си най-важният човек на света и можеш да ги изиграеш, защото те не го знаят. Трябва да го направиш, Рейчъл. Толкова се нуждая от помощта ти, не само аз, но и всички останали хора. Знам, че си достатъчно умна и достатъчно смела, за да го направиш.

Тя забеляза, че очите му са навлажнени.

— Ще се опитам, Гилер. Ще бъда смела и ще го направя. Ти си най-добрият човек на света и щом искаш да го направя, ще го направя.

Той поклати глава.

— Аз бях голям глупак, Рейчъл. Бях много далеч от най-добрия човек на света. Само ако имах малко повече мъдрост, ако бях запомнил нещата, на които ме учиха, моите истински задължения, главната причина, поради която станах магьосник, може би сега нямаше да се налага да те карам да правиш това. Но както и за теб, за мен това е най-важното нещо, което някога ще направя. Не бива да се проваляме, Рейчъл. Не бива да се проваляш. Независимо какво ще се случи, не бива да оставяш никой да те спре. Никой.

Той постави пръст от двете страни на челото й и тя се почувства в безопасност. Знаеше, че ще успее да го направи и че никога повече няма да се налага да изпълнява заповедите на Принцесата. Щеше да бъде свободна. Гилер внезапно вдигна пръст във въздуха.

— Някой идва — прошепна той. Светкавично я целуна по главата. — Нека добрите духове те пазят, Рейчъл.

Той се изправи и долепи гръб до стената зад вратата. Пъхна самуна в дрехата си и постави пръст на устните си. Вратата се отвори и Рейчъл скочи на крака. Беше Принцеса Вайълит. Рейчъл направи реверанс. Когато се изправи, Принцесата я удари, после се засмя. Рейчъл сведе поглед в земята и докато разтъркваше бузата си, като се опитваше да спре сълзите си, между краката на Принцесата забеляза парче хляб. Хвърли бърз поглед към Гилер, който стоеше долепен до стената зад вратата. Очите му видяха хляба. По-тих от котка, той се наведе и сграбчи парчето, пъхна го в устата си и се измъкна през вратата зад гърба на Принцеса Вайълит, преди тя да успее да го забележи.

Калан стоеше с протегнати срещу него ръце, свити в юмруци, с допрени една до друга китки, и го чакаше да ги завърже с въжето. Немигащите й очи се взираха празно наоколо. Каза, че не е изморена, а Ричард със сигурност беше — главата му пулсираше толкова болезнено, че чак му прилошаваше — така че тя щеше да поеме първия пост. Доколко имаше смисъл тя да стои на пост, тъй както гледаше празно в пространството, той не знаеше.

Стегна здраво въжето около треперещия си юмрук, съзнанието му разбираше, че и последната искрица надежда се е стопила. Нищо не се променяше, нищо не се подобряваше, както се бе надявал; всичко беше просто една безкрайна битка с нея — тя искаше да умре, той непрекъснато се опитваше да й попречи.

— Не издържам повече — прошепна той, поглеждайки към китките й на светлината на малкия огън. — Калан, ти може да си тази, която иска да умре, но всъщност така убиваш мен.

Зелените й очи се вдигнаха към него; огънят танцуваше по лицата им.

— Тогава ме пусни, Ричард. Моля те, ако изобщо ти пука за мен, покажи го. Остави ме да си вървя.

Той отпусна въжето и го остави да падне. С треперещи ръце бавно извади ножа й от колана си и за миг втренчи очи в него, докато го държеше на дланта си. Блясъкът на острието се размиваше пред очите му. Стисна здраво дръжката в юмрука си и хвърли ножа с ножницата към нея.

— Печелиш. Изчезвай. Махай се от погледа ми.

— Ричард…

— Казах изчезвай! — той посочи натам, откъдето идваха. — Върни се и остави змейовете да свършат работата. С тоя нож може да я оплескаш! Не ми се ще да си мисля, че ръката ти се е плъзнала и не си свършила всичко както трябва. Не искам да си мисля, че след всичко това може и да не си умряла.

Той й обърна гръб и седна на един повален от вятъра смърч, паднал близо до огъня. Тя стоеше и го гледаше мълчаливо, след това отстъпи малко назад.

— Ричард… след всичко, което преживяхме заедно, не искам да свърши така.

— Не ме интересува какво искаш. Ти проигра това си право — той с мъка произнасяше думите. — Махай се от погледа ми.

Калан кимна и сведе глава към земята. Ричард се наведе напред с лакти, опрени на коленете, хванал лице в треперещите си ръце. Помисли си, че може да повърне.

— Ричард — каза тя тихо, — когато всичко това свърши, се надявам да се сещаш с добро за мен, да си спомняш за мен с по-нежни чувства, отколкото сега.

Край. Той скочи върху пъна с усилие и се подпря с един крак. За секунди я сграбчи за ризата.

— Ще те помня такава, каквато си! Предател! Предател на всички онези, които умряха, на всички онези, които ще умрат! — Очите й се разширяваха все повече, докато се опитваше да се отскубне от него, но той я държеше здраво. — Предател на всички магьосници, които пожертваха живота си, на Шар, на Сидин и всички Кални, които бяха убити! Предател на сестра си!

— Не е вярно…

— Предател на тези и още много други! Ако аз се проваля и Рал спечели, ще трябва да ти благодарим, Мрачният Рал също ще ти благодари. За помощта!

— Правя го, за да помогна на теб! Ти чу какво каза Шота! — сега вече Калан също се ядоса.

— Няма да мине. Не и при мен. Да, чух какво каза Шота. Каза, че и двамата със Зед ще се обърнете против мен по някакъв начин. Не е казала, че и двамата ще сгрешите!

— Какво искаш да кажеш…

— Това не е моя работа! Моята работа е да спра Рал! Откъде знаеш, че когато намерим кутията, няма да съм аз този, който ще му я даде? Какво ще стане, ако аз съм предателят и единственият шанс да запазим кутията от Рал е вие със Зед да ме спрете?

— Това изобщо не звучи логично.

— А по-логично ли ти звучи, че двамата със Зед ще се опитате да ме убиете? В този случай това би означавало двама души да сгрешат, в другия — само един. Това е просто глупава загадка на вещица! И ти се оставяш да умреш заради една глупава загадка! Ние не можем да знаем бъдещето. Не можем да разберем смисъла на думите й, как ще се изпълнят предсказанията й. Дали ще се изпълнят. Не преди да се е случило! Само тогава ще разберем какво е значело и ще можем да се справим с него.

— Единственото, което знам, е, че не мога да си позволя да живея и да оставя пророчеството да се сбъдне. Ти си нишката, която изплита тази битка.