Првото правило на магьосника

— Татко Рал — каза Гилер с най-милата си усмивка, — позволете ми да ви подаря кутията на Орден на Кралица Милена. — Той протегна двете си ръце с фалшивата кутия внимателно, сякаш държеше истинската кутия. Скъпоценните камъни блестяха наистина красиво.

Татко Рал се усмихна леко, протегна ръце напред и взе внимателно кутията от ръцете на Гилер. Обърна я, като оглеждаше красивите скъпоценни камъни. След това направи знак на един от мъжагите си да се приближи. Когато той дойде, Татко Рал го погледна и му подаде кутията.

Мъжът я стисна с една ръка. Тя се разтроши. Очите на Кралицата станаха наистина огромни.

— Какво означава това! — попита тя.

Лицето на Татко Рал придоби страховит израз.

— Точно това ви питам, Ваше Превъзходителство. Тази кутия е фалшификат.

— Не, това просто не е възможно… няма начин… знам със сигурност… — Кралицата извърна глава към Гилер. — Гилер! Ти какво знаеш по този въпрос?

Скръстените му ръце бяха пъхнати в ръкавите на мантията.

— Ваше Превъзходителство… Не разбирам… никой не е припарвал до магическия печат, сам се грижех за това. Уверявам ви, това е същата кутия, която започнах да охранявам, откакто я поверихте в моите ръце. Сигурно от самото начало е била фалшива. Били сме измамени. Това е единственото възможно обяснение.

Очите на Татко Рал не се отместиха от магьосника през цялото време, докато той говореше. После се плъзнаха към един от огромните мъжаги. Мъжът се приближи и сграбчи магьосника за дрехите близо до врата. Повдигна Гилер с една ръка.

— Какво правиш! Махни си ръцете от мен, огромно говедо такова! Имай уважение към магьосника или ще съжаляваш. Уверявам те! — краката му се мятаха във въздуха.

В гърлото на Рейчъл заседна буца, очите й се напълниха със сълзи. Опита се да бъде смела и да не плаче. Знаеше, че ако го направи, може да я забележат.

Татко Рал облиза върховете на пръстите си.

— Не е единственото възможно обяснение, магьоснико. Истинската кутия притежава магия, един специален тип магия. Магията на тази кутия тук е друга. Кралицата не може да направи разликата, не може да разбере коя кутия е истинската. Но един магьосник може да го направи.

Татко Рал пусна лека усмивка към Кралицата.

— Двамата с магьосника ще излезем за малко, за да си поговорим на четири очи — той се обърна и излезе от стаята, зад него се понесе бялата му роба. Мъжагата, който държеше Гилер във въздуха, го последва. Другият застана пред вратата и скръсти ръце. Докато първият носеше магьосника, краката на Гилер не докосваха земята.

На Рейчъл й се прииска да изтича след Гилер, толкова се страхуваше за него. Видя как той обърна глава и огледа хората. Тъмните му очи бяха големи, за миг се спряха върху нея, погледна я право в очите. Когато това стана, тя чу гласа му в главата си, толкова ясен, сякаш беше изкрещял в ухото й. Гласът в главата й крещеше една-единствена дума.

Бягай.

После Гилер изчезна. На Рейчъл й се прииска да зареве. Вместо това засмука ревера на роклята си. Всички около Кралицата заговориха в един глас. Джеймс, дворцовият художник, започна да събира парчетата от счупената кутия, започна да ги прехвърля с единствената си ръка, прикрепяйки ги с чукана си. Принцеса Вайълит взе едно голямо парче от нея и погледна скъпоценните камъни, като прокара пръсти по тях.

Рейчъл все още помнеше гласа в главата си, гласа на Гилер, който й крещеше да бяга. Огледа се; никой не й обръщаше никакво внимание. Тя заобиколи масите, свела ниско глава, под нивото на плотовете, за да не могат да я видят. Щом стигна до другия край на стаята, вдигна глава, за да види дали някой я е забелязал. Никой.

Протегна ръка и взе малко храна от чиниите: парче месо, три питки хляб и голямо парче сирене. Напъха ги в джобовете си, след това още веднъж хвърли поглед към присъстващите в залата.

После се затича към коридора. Гледаше да не се разреве, за да бъде смела в името на Гилер. Босите й крака тичаха по килимите, покрай изрисуваните пана по стените, преди да стигне до стражите на вратите, тя забави крачка, за да не я видят, че тича. Щом я видяха, те дръпнаха огромната брава и не казаха нито дума, докато тя излизаше. Стражите от външната страна на вратата просто й хвърлиха един поглед, докато минаваше покрай тях, после отново погледнаха навън, оглеждайки местността.

Рейчъл изтри няколко сълзи от лицето си, докато слизаше по студените каменни стъпала. Опита се да не им позволява да потекат, но няколко успяха да се измъкнат, преди тя да ги спре. Патрулиращите стражи не й обърнаха внимание, докато тя вървеше бързо по паважа, приближавайки се към градината.

Далеч от факлите, закачени по стените от външната страна на замъка, беше тъмно, но Рейчъл знаеше пътя. Усещаше мократа трева с босите си крака. Клекна пред третата саксия и се огледа за чуждо присъствие, после протегна ръце през цветята. Напипа кърпата, в която беше увит хлябът и я дръпна. Развърза възлите и разпери четирите краища, после бръкна в джобовете си и подреди месото, питките и сиренето върху хляба, след това отново завърза здраво краищата на кърпата.

Точно преди да се втурне към портата на външната стена, тя си спомни и изпъшка тихо. Застина на мястото си с широко отворени очи.

Беше забравила Сара! Куклата й все още беше в кутията за спане! Принцеса Вайълит щеше да я намери, щеше да хвърли Сара в огъня! Рейчъл не можеше да остави куклата си там; тя тръгваше и нямаше да се върне в замъка никога вече. Сара щеше да се страхува без нея. Щяха да я изгорят в огъня.

Тя пъхна вързопа с хляба обратно зад цветята и се втурна обратно към замъка. Трябваше да забави ход, когато навлезе в осветеното от факли пространство. Един от стражите на вратата я погледна.

— Току-що те пуснах да излезеш — каза той.

— Знам. Но трябва да се върна вътре за няколко минути.

— Забрави ли нещо?

Тя кимна и успя да изрече:

— Да.

Той поклати глава и вдигна малкото прозорче.

— Отвори вратата — каза на онзи отвътре. Тя чу как огромната ключалка прещрака.

Попаднала отново вътре, тя огледа коридора. Пред нея се намираше голямата зала с шахматния под и голямото стълбище, беше само на няколко завоя по няколко дълги коридора и през няколко големи зали. Една от тях — трапезарията. Това беше най-прекият път. Но Кралицата или Принцесата можеше да са там, или дори Татко Рал. Можеха да я видят. Беше немислимо да си позволи това. Принцеса Вайълит можеше да я заведе в спалнята си и да я заключи в кутията за спане; вече беше късно.

Тя се обърна и тръгна към малката вратичка вдясно. Това беше коридорът на прислугата. Щеше да е доста по-дълго, но никой от знатните не използваше коридорите и стълбищата на прислугата. Никой от слугите не можеше да я спре; всички знаеха, че тя е придворната на Принцесата, която по никакъв начин не желаеха да ядосват. Трябваше да мине през стаята на слугите, под големите зали и под кухнята.

Всички стълбища бяха каменни, изгладени отпред. От един незатворен прозорец горе пръскаше дъжд и по стъпалата винаги имаше вода, стичаща се от каменните стени. На места не беше много мокро, на други беше, а някои стъпала бяха покрити със зелена плесен. Винаги трябваше да внимава да не се подхлъзне. Поставените в метални чаши факли оцветяваха камъка и стъпалата в червено и жълто.

По коридорите на приземния етаж имаше хора, слуги разнасяха платна и одеяла, чистачки с кофи с вода и парцали, мъже с наръчи дърва за камините горе. Някои от хората се спираха и нещо си шушукаха. Изглеждаха възбудени. Тя чу името на Гилер и в гърлото й заседна буца.

Когато мина покрай стаите на слугите, там горяха всички газени лампи, увесени на гредите по ниските тавани, навсякъде имаше струпани на групички хора, разказващи си един на друг какво са видели. Рейчъл позна един от говорещите на висок глас мъже, около който се бяха струпали предимно жени, макар да имаше и няколко мъже. Беше г-н Сандерс, мъжът с най-хубавото сако, който поздравяваше изисканите дами и господа, когато идваха на вечеря и който произнасяше имената им, когато те влизаха в трапезарията.