Првото правило на магьосника

— Ключът?

Тя го извади от джоба си, където държеше и пръчицата за магическия огън, и му го показа. Той се усмихна и каза, че е добро момиче. Отдавна никой не я беше наричал добро момиче. Гилер отново я взе на ръце и забърза по коридора, а после се спусна по тъмните тесни слугински стълби. Тя почти не чуваше стъпките му по камъка. Бакенбардите му я гъделичкаха по лицето. Щом слязоха, той отново я пусна на земята.

— Рейчъл — каза той, наведен над нея, — слушай внимателно, това е много важно, не е игра. Трябва да се измъкнем от замъка или и двамата ще загубим главите си, точно както ти е казала Сара. Но трябва да го направим умно, иначе ще ни хванат. Избягаме ли прекалено бързо, без предварително да сме направили каквото трябва, ще ни открият. Ако пък се бавим твърде много, ами, просто е по-добре да не се бавим.

Очите й започнаха да се изпълват със сълзи.

— Гилер, не искам да ми отрязват главата, казват, че боли ужасно.

Гилер я притисна до себе си.

— Знам, дете, и аз се страхувам — той постави ръце на раменете й и я накара да се изправи, след което се вгледа в очите й. — Но ако ми се довериш и правиш точно каквото ти казвам, и бъдеш достатъчно смела, ще се измъкнем оттук и ще отидем там, където никой никога не отсича главите на хората, нито ги заключва в кутии, където ще можеш да имаш кукла, никой няма да ти забранява това и никой и никога няма да иска да ти отнеме Сара, нито пък да я хвърли в огъня. Нали така?

Сълзите й започнаха да изчезват.

— Ще бъде чудесно, Гилер.

— Но трябва да бъдеш смела и да правиш точно каквото ти казвам. Понякога ще ти бъде трудно.

— Ще направя всичко, обещавам.

— А аз ти обещавам, Рейчъл, че ще направя всичко, за да си в безопасност. Заедно се набъркахме в това, ти и аз, но от нас зависят още много други хора. Ако си свършим добре работата, това ще означава, че още много хора, невинни хора, няма да загубят главите си.

Тя ококори очи.

— О, така бих желала това, Гилер. Мразя, когато отсичат главите на хората. Това ме ужасява до смърт.

— Добре тогава, първото нещо, което искам да направиш, е да отидеш да се скараш на готвачите, точно както ти е заповядано, и докато си долу в кухнята, да измъкнеш оттам един голям самун хляб, най-големия, който можеш да намериш, открадни го, ако се наложи. Но го вземи на всяка цена. После го качи горе в стаята за скъпоценности. Отключи си с ключа и ме чакай вътре. Аз трябва да се заема с още няколко неща. После ще ти кажа повече. Ще се справиш ли?

— Разбира се — кимна тя. — Без проблем.

— Тръгвай тогава.

Тя отвори вратата и влезе в големия коридор на първия етаж, а Гилер безшумно изчезна нагоре по стълбите. Стълбите към кухнята бяха в другия край, от другата страна на големите стълби в средата, които използваше Кралицата. Рейчъл обичаше да се качва по големите стълби с Принцесата, защото те бяха покрити с килими и не бяха студени като каменните, по които трябваше да върви тя, когато изпълняваше поръчки. Коридорът се разширяваше по средата, там, където големите стълби влизаха в просторна зала, чийто мраморен под беше на черни и бели квадрати. Те бяха направо ледени под краката й.

Тъкмо се опитваше да измисли как би могла да вземе самун хляб, без да го краде, когато видя Принцеса Вайълит да пресича коридора и да се приближава до големите стълби. Кралската шивачка и две от нейните помощнички я следваха с топове прекрасен розов плат в ръце. Рейчъл бързо се огледа за място, където да се скрие, но Принцесата вече я беше забелязала.

— О, чудесно, Рейчъл — каза Принцесата. — Ела тук.

Рейчъл отиде и се поклони.

— Да, Принцесо Вайълит?

— Какво правиш?

— Изпълнявам поръчките ви. Тъкмо отивах в кухнята.

— Е… не се тревожи.

— Но, Принцесо Вайълит, трябва да го направя!

Принцесата се намръщи.

— Защо? Нали ти казвам да не ходиш.

Рейчъл захапа горната си устна; намръщеното лице на Принцесата я плашеше. Опита се да си представи как би отговорил Гилер.

— Е, щом не искате, няма — каза тя. — Но обядът ви беше просто ужасен и аз не бих искала да ви гледам отново да ядете нещо толкова отвратително. Сигурно умирате за нещо вкусно. Но няма да отида да им кажа, щом не искате.

Принцесата се замисли за миг.

— Като си помисля, всъщност, отивай, обядът наистина беше ужасен. И се погрижи да им кажеш колко много са ме ядосали!

— Да, Принцесо Вайълит — направи реверанс тя. Обърна се и тръгна да се отдалечава.

— Отивам на проба. — Рейчъл се обърна към нея. — После искам да отида в стаята със скъпоценностите, за да пробвам някои неща, които ще подхождат на новата ми рокля. Щом свършиш с готвачите, иди да вземеш ключа и ме чакай в стаята със скъпоценностите.

Рейчъл почувства, че устата й залепва.

— Но, Принцесо, защо не изчакате до утре, когато роклята ще бъде готова, тогава ще можете да видите колко красиви ще изглеждат скъпоценностите ви с нея?

Принцеса Вайълит я погледна с изненада.

— Ами да, ще бъде чудесно да видя накитите заедно с роклята — тя отново се замисли за миг, после тръгна нагоре по стълбите. — Радвам се, че се сетих за това.

Рейчъл въздъхна, после се насочи към стълбите за прислугата. Принцесата я повика.

— Но като се замисля, Рейчъл, трябва да си избера нещо за тази вечер, така че все едно, трябва да отида до стаята със скъпоценностите. Чакай ме там след малко.

— Но Принцесо…

— Няма но. След като предадеш съобщението ми на готвачите, отиди да вземеш ключа и ме чакай в стаята. Ще дойда веднага след като приключа с пробата.

Принцесата тръгна нагоре по големите стълби и изчезна.

Какво да прави сега? Гилер също щеше да я чака в стаята със скъпоценностите. Дишаше учестено, още малко оставаше да се разплаче. Какво да направи?

Каквото й бе казал Гилер, ето какво. Щеше да прояви смелост. Така че онези хора да не загубят главите си. Заповяда си да не плаче и слезе долу в кухнята. Запита се за какво ли му е на Гилер голям самун хляб.

— Е, какво ще кажеш? — прошепна той. — Някакви предложения?

Калан лежеше на земята близо до него и намръщено оглеждаше местността под тях.

— Дори не мога да си представя — прошепна в отговор, — никога през живота си не съм виждала толкова много късоопашати змейове на едно място.

— Какво ли горят?

— Нищо. Пушекът идва от земята. Мястото се нарича Огненият извор. Това са цепнатините, през които пушекът излиза от земята, от други отвори пък извира вряща вода, има още други, където врят други неща, отвратително миришеща жълта течност и гъста кал. Па̀рите държат хората на разстояние. Нямам представа какво биха могли да правят тук змейовете.

— Ами погледни натам, виждаш ли, където хълмът тръгва нагоре, където е най-големият отвор. Отгоре върху него има нещо, нещо с формата на яйце, около него се носи дим. Те непрекъснато се катерят до него и го гледат, докосват го.

Тя поклати глава.

— Имаш по-силни очи. Не мога да кажа какво е, дори не виждам дали е кръгло.

Ричард чуваше и усещаше как земята тътне, звуците понякога биваха последвани от мощни изригвания на пара, бълваща от отворите. Острата задушлива миризма на сяра се издигаше нагоре, достигайки до мястото, където двамата се бяха скрили между обезобразените дървета на високия хребет.

— Може би трябва да се приближим да погледнем по-отблизо — прошепна той почти на себе си, докато гледаше как змейовете щъкат насам-натам долу в ниското.

— Ще бъде повече от безразсъдно — остро прошепна тя. — Направо ще бъде откровено глупаво. Един змей може да ти създаде достатъчно проблеми или вече си забравил. А там долу сигурно има десетки.

— Вероятно — недоволно каза той. — Какво е онова зад тях, право нагоре на страната на хълма? Пещера?

Очите й се плъзнаха към тъмния отвор.

— Да. Казва се Пещерата на Шадрин. Според някои минава през цялата планина и стига до долината от другата страна. Но не познавам някой, който да е сигурен в това, нито пък такъв, който би искал да се убеди сам.