Првото правило на магьосника

Той наблюдаваше как змейовете разкъсват някакво животно и се боричкат над него.

— Какво е Шадрин?

— Едно чудовище, което се предполага, че живее в пещерите. Според някои е просто мит, други се кълнат, че съществува наистина, но никой не иска да разбере доколко е вярно.

Той й хвърли поглед, докато тя гледаше змейовете.

— А ти как мислиш?

Калан сви рамене.

— Не знам. В Средната земя има много места, в които се предполага, че живеят разни чудовища. Ходила съм на много от тях и не съм срещала нищо подобно. Повечето от тези истории са просто истории. Но не всички.

Ричард се радваше, че тя говори. Това беше най-дългото нещо, казано от нея от дни. Странното поведение на змейовете очевидно я бе изпълнило с любопитство и за момент я бе извадило от уединението й. Но не можеха да лежат там и да си говорят; губеха време. Освен това, ако останеха твърде дълго, мухите-кръвопийци щяха да ги открият. Двамата изпълзяха назад и се скриха от ръба, после се запромъкваха още по-навътре, като се движеха с прилепени до земята глави и внимаваха да не вдигат шум. Калан отново потъна в мълчание.

Веднъж отдалечили се от змейовете, поеха пак по пътя за Тамаранг — земята, с която граничеше Дивото, земята, управлявана от Кралица Милена. Не след дълго стигнаха до един разклон. Ричард смяташе, че трябва да тръгнат надясно, тъй като знаеше от Калан, че Тамаранг се намира на изток. Оставиха змейовете и Огнения извор отзад вляво. Калан тръгна по левия път.

— Какво правиш? — Откакто напуснаха Агаден, той не я изпускаше от поглед. Повече не можеше да й има доверие. Всичко, което тя искаше, беше да умре и той знаеше, че ще успее да го направи, ако не следи всяко нейно движение.

Тя се обърна и го погледна със същото празно изражение на лицето, с което го гледаше от дни.

— Нарича се обърнатият разклон. Пред нас горе, където не можем да видим оттук, поради терена и гъстата гора, пътищата започват да се пресичат и посоките се объркват. Гъстите дървета скриват слънцето, загубваш посоката. Тръгнем ли по десния път, ще свършим при змейовете. Другият, левият, води в Тамаранг.

Той се намръщи.

— Защо му е на човек да си създава трудности, като строи такъв път?

— Това е само един прост начин, използван от старите владетели на Тамаранг, за заблуда на нашествениците, идващи от Дивото. Понякога това ги забавяло, давало време на защитниците да отстъпят и да прегрупират силите си, ако е необходимо, след което отново да нападнат.

Той за миг се вгледа в лицето й, опитвайки се да прецени дали казва истината. Вбеси се от мисълта, че се налага да се притеснява за подобни неща.

— Ти си водачът — каза най-после. — Води.

При тези думи тя се обърна и продължи напред. Ричард не знаеше докога ще може да понася това. Тя говореше само при необходимост, ако той се опитваше да завърже разговор, не го слушаше, отстъпваше назад всеки път, когато я приближеше. Държеше се така, сякаш докосването му е отровно, но той знаеше, че всъщност се притеснява за своето докосване. Помисли си, че начинът, по който заговори, докато наблюдаваха змейовете, показва някаква промяна, но сега разбра, че се лъже. Тя бързо потъна в мрачното си настроение.

По собствено желание беше направила от себе си затворник, принуден да върви напред; а от него — надзирател. Той държеше ножа й на колана си. Знаеше какво щеше да се случи, ако й го върне. С всяка следваща стъпка Калан се отдалечаваше от него все повече и повече. Знаеше, че я губи, но нямаше ни най-малка представа какво може да направи, за да промени нещата.

Нощем, дойдеше ли време тя да застане на пост, а той да спи, връзваше ръцете и краката й, за да й попречи да се самоубие, докато не я гледа. Тя вяло наблюдаваше как я връзва. Но въпреки всичко това Ричард спеше с едно отворено око. Лягаше върху краката й, за да може, ако тя види или чуе нещо, да го събуди. Това напрежение го беше изтощило до смърт.

Щеше му се никога да не бяха ходили при Шота. Идеята, че Зед ще се обърне срещу него, му се струваше немислима; тази, че Калан ще успее да го направи — непоносима.

Ричард извади малко храна. Гласът му остана жизнерадостен, с надеждата, че това ще я ободри отново.

— Ето, вземи малко сушена риба? — усмихна се той. — Наистина е ужасна.

Тя не се засмя на шегата му.

— Не, благодаря. Не съм гладна.

Ричард с мъка задържа усмивката на лицето си, с мъка удържа гласа си да не издаде гнева му. Главата му пулсираше.

— Калан, от дни не си яла почти нищо. Трябва да ядеш.

— Казах, че не искам.

— Хайде, заради мен? — опитваше се да я склони той.

— Какво ще направиш? Ще ме хванеш и ще ми я натикаш в устата ли?

Спокойствието в гласа й го вбеси, но той прикри чувствата си.

— Ако трябва.

Тя се обърна към него, гърдите й се повдигаха.

— Ричард, моля те! Пусни ме! Не искам да съм с теб! Просто ме пусни! — Това беше първата й проява на чувства, откакто бяха напуснали Агаден.

Дойде неговият ред да прикрие своите.

— Не.

Тя го гледаше яростно, от зелените й очи бълваше огън.

— Не можеш да ме наблюдаваш всяка минута. Рано или късно…

— Всяка минута… ако трябва.

Стояха един срещу друг и си разменяха гневни погледи; после чувствата се изпариха от лицето й, тя се обърна към пътя и продължи напред.

Бяха спрели само за няколко минути, но те стигнаха на онова, което ги следваше, да направи още една грешка, непростима грешка. За малко беше отслабило вниманието си, допускайки да се приближи твърде много — достатъчно, за да може Ричард отново да види свирепите му жълти очи, макар и само за миг.

Разбра, че нещо ги следи още на втория ден, след като напуснаха пределите на Агаден. Годините, прекарани насаме с гората, го бяха научили да усеща, когато някой го следи. Понякога с останалите водачи в Еленовата гора си устройваха подобна игра — следяха се един друг на възможно най-късо разстояние, като целта беше да не се забележат. Това, което ги преследваше сега, беше добър играч в тази игра. Но не колкото Ричард. Вече за трети път той виждаше жълтите очи в моменти, когато никой друг не би ги забелязал.

Знаеше, че не е Самюъл; жълтото беше различно, по-тъмно, очите бяха по-близо едно до друго — и нещото беше по-умно. Не можеше да е преследвач на сърца; отдавна да ги беше нападнал. Каквото и да беше, то просто наблюдаваше.

Ричард знаеше със сигурност, че Калан не го е забелязала; тя бе потънала твърде дълбоко в собствените си мрачни мисли. Рано или късно то щеше да се издаде и тогава Ричард щеше да е готов. Но с Калан, в състоянието, в което се намираше в момента, ръцете му бяха вързани, така че не му трябваха повече проблеми.

Не се обърна, за да го потърси с поглед, и по този начин да му покаже, че подозира нещо, не прикри следите си, не удари кръга, както той и другите водачи наричаха тази маневра, а остави очите си да следят преследвача винаги когато успеят, без да ги насилва. С основание можеше да смята, че той, преследвачът, не знае, че е забелязан. Засега искаше да остави нещата така. Това му осигуряваше преимущество.

Наблюдаваше Калан, която вървеше пред него с приведени напред рамене, и се питаше какво ще прави след няколко дни, когато стигнат в Тамаранг. Независимо дали му харесваше или не, тя печелеше тази бавна битка просто защото нещата не можеха да продължават така безкрайно. Тя можеше да пропусне веднъж и да опита отново; достатъчно беше да успее само веднъж. Той трябваше да печели всеки път. Един-единствен провал би й струвал живота. В крайна сметка знаеше, че няма начин да победи, знаеше, че ще загуби, и не му хрумваше нищо, което би могло да промени нещата.

Рейчъл седна на малкото столче за крака пред високия, покрит с червено кадифе стол с пурпурни копчета и златна обшивка и зачака, удряйки колената си едно в друго. Побързай, Гилер, повтаряше си непрекъснато, побързай, преди Принцесата да е дошла. Тя вдигна поглед към кутията на Кралицата. Надяваше се, когато Принцесата дойде, за да пробва накитите, да не я пипа пак. Рейчъл мразеше, когато Принцеса Вайълит правеше това; то я плашеше.