Првото правило на магьосника

— Моля? — Ричард внимателно постави хляба в лакомите му ръце.

Докато вървяха през снега, Самюъл не говореше много. Глътна хляба на една хапка. Ричард разбра, че ако има възможност, Самюъл би му прегризал врата, без изобщо да се замисли. Явно беше същество, лишено от всякакви компенсиращи недостатъците му качества.

— Самюъл, защо Шота те държи при себе си?

Той му хвърли поглед през рамото си, жълтите му очи застинаха в объркана гримаса.

— Самюъл компаньон.

— А господарката ти няма ли да ти се разсърди, че ме водиш при нея?

Самюъл произведе гъргорещ звук, който Ричард прие за смях.

— Господарката не страхува се от Търсач.

На зазоряване, преди да се спуснат надолу към една мрачна гора, дългата ръка на Самюъл посочи в ниското.

— Агаден — изгъргори той. Хвърли един поглед през рамо към Ричард и се усмихна подигравателно. — Господарка.

Жегата в гората беше потискаща. Ричард свали пелерината си и я прибра в раницата, след това напъха обратно в другата раница и пелерината на Калан. Самюъл наблюдаваше, без да протестира. Изглеждаше доволен, в безопасност, върнал се обратно в Агаден. Ричард се правеше, че вижда накъде вървят, защото не искаше да показва на компаньона, че се чувства почти като слепец в гъстия мрак. Остави се въжето да го води. Самюъл се носеше напред, сякаш около него беше напълно светло. Колкото пъти обърнеше плешивата си глава към Ричард, толкова пъти жълтите му очи грейваха като фенери.

Щом светлината на деня бавно започна да прониква в гората, Ричард започна да различава огромните дървета около себе си, по чиито стволове се спускаше мъх, мочурливите участъци, пълни с тъмночерна вода, над които се издигаше пара, очите, които наблюдаваха, примигвайки, от сенките. Докато внимателно пристъпваше по плетеницата от корени, в ушите му отекваха кухи звуци, потъващи в мъглата и водните пари. Мястото му напомняше на блатото Скоу. Миришеше на гнило.

— Колко още има?

— Близо — ухили се Самюъл.

Ричард дръпна въжето.

— Запомни едно — ако нещо се обърка, ти си първият, който ще умре.

Усмивката се изпари от безкръвните устни на Самюъл.

Тук-там в калта Ричард забелязваше същите два чифта стъпки, които бе видял и по снега. Калан беше стигнала дотук. Следваха ги тъмни фигури, прикриващи се зад сенките, зад гъстите храсталаци, понякога подвикваха или надаваха вой. Ричард притеснено се запита дали има и други като Самюъл. Или по-опасни. Някои ги следваха по върховете на дърветата, Ричард не можеше да ги види. Въпреки всичките му усилия да ги възпре по тялото му преминаха тръпки.

Самюъл сви встрани от пътеката, заобикаляйки виещите се корени на чепато дърво с огромен ствол.

— Какво правиш? — попита Ричард, дърпайки въжето, за да го накара да спре.

Самюъл му се ухили.

— Гледай — той взе една здрава пръчка, дебела колкото ръката му, и извивайки ръката си, я хвърли върху корените на дървото. Корените изведнъж подскочиха и се увиха здраво около пръчката, която потъна в гъстата им мрежа. Ричард чу как нещо изпука. Самюъл се изсмя с гъргорещия си смях.

С вдигането на слънцето горите на Агаден се струваха на Ричард като че ли по-мрачни. Над главите им се преплитаха мъртви клони, пътя им от време на време пресичаха облаци мъгла. Понякога Ричард не виждаше дори до края на мокрото въже, където беше вързан Самюъл. Но непрекъснато чуваше разни същества: стържещи, дращещи, подсвиркващи, същества, които издаваха всякакви звуци… Понякога мъглата се усукваше и завърташе покрай профучаващи през нея същества, близки, но невидими.

Ричард си спомни думите на Калан: отиваха на смърт. Опита се да изгони тази мисъл от главата си. Тя му беше казала, че никога не е виждала вещицата, че само е чувала за нея от други хора. Но че чутото я ужасява. Влезлите веднъж във владенията й повече не излизали обратно. Дори магьосниците не се осмелявали да припарят до Агаден. Все пак обаче това беше информация от втора ръка; тя дори не знаеше как изглежда Шота. Може би разказите преувеличаваха. Очите му се взираха внимателно в злокобните, негостоприемни гори. А може и да не преувеличаваха.

Отпред, през гъстата мрежа от дървета, проблесна светлина, слънчева светлина, чу се звук от падаща вода. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-светло ставаше. Скоро излязоха от мрачната гора. Пътеката просто свърши. Самюъл изгъргори нещо сияещ.

Далеч в ниското се виждаше просторна долина, зелена, слънчева, обляна в светлина. Гигантски скалисти върхове тръгваха почти отвесно нагоре и я обгръщаха отвсякъде. На лекия ветрец потръпваха златистите ливади, осеяни тук-там с горички от дъб, бреза и клен, обагрени в щедрите цветове на есента. В мрачната гора Ричард се почувства като в нощ, пред себе си виждаше деня. Край тях от скалите се стичаше вода, която падаше вертикално и потъваше без звук във въздуха, докато достигне бистрите басейни и ручеи долу, откъдето се чуваше далечен тътен и съсък. До тях долитаха пръски вода, които мокреха лицата им.

Самюъл посочи към долината.

— Господарка.

Ричард кимна и го подкани да върви. Самюъл го поведе през лабиринт от храсталаци, яки дървета и потънали в папрат камъни към място, което Ричард никога не би намерил без негова помощ: пътека, скрита зад камъни и увивни растения, по ръба на бездна, спускаща се надолу по стената на долината. Пътеката предлагаше панорамен изглед към красивата местност под тях: виждаха се дърветата, струпани на неголеми групи върху полегати хълмчета, поточетата, виещи се между полета и възвишения, яркосиньото небе над главите им.

В центъра на всичко това, скрит между величествени дървета, се извисяваше приказен дворец, построен с главозамайващо великолепие и изящество. В небето се забиваха тънки кули, свързани с мостчета, а околовръст се виеха стълби. Вятърът нежно развяваше цветните флагчета и знаменца, окачени на върха на всяка от кулите. Великолепният дворец сякаш с наслада докосваше бистрото небе.

Ричард замлъкна за момент със зяпнала уста, вторачен, невярващ на очите си. Обичаше родното си място, Града на елените, но нищо, познато му досега, не можеше да се сравни с това, което се издигаше пред очите му. Това, простичко казано, беше най-красивото място, което бе виждал през живота си. Никога не бе предполагал, че е възможно да съществува подобна изтънчена красота.

Двамата отново поеха, спускайки се по ръба на долината. На места имаше стъпала, хиляди стъпала, изрязани в камъка на стената, те се виеха, спускаха се под земята, обръщаха се, понякога се завъртаха спираловидно, пъхаха се под тези над тях. Самюъл подскачаше по стъпалата с лекота, очевидно го беше правил хиляди пъти преди това. Личеше, че е въодушевен от завръщането си у дома, под покровителството на господарката си.

На дъното, под слънчевата светлина, един път извеждаше през хълмовете, тук-там покрити с дървета, и през тревистите поляни. Самюъл подскачаше напред със странната си походка, като непрестанно си мърмореше нещо. Ричард от време на време го дръпваше за въжето, за да му припомни кой все пак държи другия край.

Докато пресичаха долината, движейки се известно време по течението на бистра река, като се приближаваха все повече до двореца, дърветата малко се посгъстиха, застанаха по-близо едно до друго, всяко от тях представляваше великолепен екземпляр, сенките им покриваха пътя или поляната. Започнаха леко изкачване. На върха на едно възвишение дърветата сякаш се събраха плътно едно до друго и образувайки ограда, заобикаляха нещо от другата страна. През клоните пред себе си Ричард успя да зърне кулите на замъка.

Навлязоха в сенчеста, спокойна, обгръщаща ги катедрала от дървета.

Ричард чуваше нежния звук на капещата по мъхестата повърхност на скалата вода. Замъглени ивици светлина проникваха в тихото, онемяло пространство. Носеше се сладкият аромат на трева и листа.

Ръката на Самюъл се протегна напред. Ричард я проследи с поглед — сочеше в центъра на открито, заградено пространство. Там имаше един камък; от средата му извираше вода, която го обливаше отстрани и падаше в малко поточе, на дъното на което се виждаха зелени, мъхести камъни. Жена в дълга бяла рокля, с мека кафява коса, обърната с гръб към тях, седеше на ръба на камъка на шарена сянка и потапяше пръстите си в чистата вода. Дори в гръб тя му изглеждаше някак позната.