Првото правило на магьосника

— Господарката — каза Самюъл и погледът му лъсна. Той посочи още веднъж, към другата страна на пътя, близо до тях. — Красивата дама.

Ричард видя Калан, която седеше някак вдървено. Имаше нещо странно в стойката й. Нещо върху нея се движеше. Самюъл обърна към него петнистата си глава, посочвайки въжето с дългия си сив пръст. Погледна Ричард с жълто око.

— Търсач обещал — изръмжа тихо той.

Ричард развърза въжето, взе раницата на Калан от рамото му и я сложи на земята. Самюъл изви крайчетата на безкръвните си устни към Ричард, изсъска, после изведнъж бързо потъна сред сенките и клекна, за да наблюдава на спокойствие какво ще се случи.

Ричард запреглъща с усилие, когато се насочи към Калан, коремът му се бе свил на топка. Изведнъж разбра какво се движеше върху нея.

Змии.

Калан беше покрита с плътна маса от змии. Всички, които успя да разпознае, бяха отровни. Огромни, тлъсти змии стягаха краката й, една стягаше кръста й; други ръцете й, отпуснати покрай тялото. В косата й щъкаха малки змийчета, подаващи острите си езичета; други пълзяха около врата й; имаше и още, които се спускаха надолу по ризата й, бутайки с глави копчетата. Щом го видя да приближава, тя с мъка се опита да успокои дишането си. Сърцето й биеше лудо. По бузите й се стичаха сълзи, потръпна съвсем леко.

— Не мърдай — каза той тихо. — Ще ги махна.

— Не! — прошепна в отговор тя. Очите й, широко отворени от ужас, се срещнаха с неговите. — Докоснеш ли ги или пък ако аз мръдна, ще ме ухапят.

— Всичко е наред — опита се да я успокои той, — ще те измъкна.

— Ричард — прошепна с молба тя, — аз съм мъртва. Остави ме. Махай се. Бягай.

Сякаш някаква невидима ръка го стисна за гърлото. По очите й разбираше какви усилия полага, за да овладее паниката си. Опита се да изглежда възможно най-спокоен, да й вдъхне кураж.

— Няма да те изоставя — каза с въздишка.

— Моля те, Ричард — дрезгаво прошепна тя, — заради мен, преди да е станало твърде късно. Бягай.

Тъничка отровна раирана пепелянка, завила опашка в косата й, плъзна глава пред лицето й. Червеният й език се стрелна към нея. Калан затвори очи и по бузата й се изтърколи още една сълза. Змията се завъртя на кравай и тръгна надолу по шията. Раираното й тяло потъна в ризата на Калан. Тя лекичко простена.

— Ще умра. Вече не можеш да ме спасиш. Моля те, Ричард, спаси себе си. Моля те. Бягай. Бягай, докато все още имаш възможност.

Ричард се опасяваше, че тя може да помръдне нарочно, за да я ухапят, за да се опита да го спаси, мислейки си, че в такъв случай той не би имал повод да остане повече. Трябваше да я убеди, че не бива да го прави. Той я погледна със спокоен поглед.

— Не. Дойдох да разбера къде е кутията. Докато това не стане, няма да си тръгна. А сега стой спокойно.

Почувствала какво прави змията под ризата й, Калан широко отвори очи. Прехапа долната си устна; веждите й се събраха на челото. Ричард преглътна сухо.

— Калан, само се дръж. Опитай се да мислиш за нещо друго.

Изпаднал в ярост, той се запъти към жената край камъка, която все още седеше с гръб към него. Нещо вътре в него го предупреди да не вади меча, но той не можеше, нямаше как да потисне яростта си, изригнала при вида на онова, което тя бе направила на Калан. Той стисна зъби и задиша тежко.

Щом стигна до нея, тя се изправи и бавно се обърна към него, произнасяйки името му с познат глас.

Сърцето скочи в гърлото му, когато видя лицето, което напълно пасваше на гласа.

Тридесет и първа глава

Беше майка му.

Ричард се почувства като ударен от гръм. Цялото му тяло се скова. Гневът отпусна желязната си хватка при вида на включените в една и съща мисловна картина — смъртна опасност с образ на майка му.

— Ричард — тя му се усмихна тъжно, в усмивката й той прочете силната й обич, разбра колко много й е липсвал.

Мисълта му запрепуска бясно, опитвайки се да осъзнае ситуацията, в невъзможност да свърже онова, което вижда, с онова, което знае. Не можеше да бъде. Това беше просто невъзможно.

— Майко? — задъхано прошепна той.

Ръцете, които той познаваше, които помнеше, се обвиха около него, утешиха го, извикаха сълзи в очите му, буца в гърлото му.

— О, Ричард — ласкаво каза тя, — толкова ми липсваше — прокара пръсти през косата му, погали го. — Толкова много.

Замаян, той положи всички усилия да овладее чувствата си. Опита се да концентрира мислите си върху Калан. Не би си позволил да я предаде още веднъж, не би се оставил отново да го преметнат. Тя се забърка в това, защото той се остави да бъде изигран. Това не беше неговата майка, беше Шота, вещицата. Ами ако грешеше?

— Защо си дошъл при мен, Ричард?

Ричард постави ръце върху слабите й рамене и нежно я отблъсна назад. Ръцете й се спуснаха към кръста му, притиснаха го с познатата му любвеобилност. Това не беше майка му, опита се да си каже мислено, това беше една вещица, вещица, която знае къде се намира последната кутия на Орден, а той трябваше да го научи от нея. Но защо ще прави подобно нещо? Ами ако греши? Можеше ли да е истина?

Пръстът му се плъзна към малкия белег над лявата й вежда, пресичащ познатата подутина. Белег, който той й беше направил. Двамата с Майкъл играеха на дуел с дървените си мечове и той тъкмо скачаше от леглото, замахвайки глупаво и диво към по-големия си брат, когато майка му се появи на вратата. Мечът му я удари през челото. Писъкът й го ужаси.

Дори камшикът на баща му по-късно не болеше толкова, колкото мисълта за онова, което бе сторил на майка си. Баща му го прати в леглото без вечеря, а по-късно, щом се стъмни, тя дойде и приседна край леглото му, прокара пръсти през косата му, докато той плачеше. После се изправи в леглото си и я попита много ли боли. Тя му се усмихна и каза…

— Не толкова, колкото те боли теб — прошепна жената пред него.

Очите на Ричард се ококориха; по ръцете му пробягаха тръпки.

— Ти откъде…

— Ричард — до него изотзад достигна един равен, предупредителен глас, от който той отново подскочи. — Дръпни се от нея. — Беше гласът на Зед.

Ръцете на майка му се сключиха около лицето му. Той не обърна внимание на това и погледна към пътя, към върха на възвишението. Беше Зед, или поне той си мислеше, че е Зед. Изглеждаше точно като него, но, от друга страна, нали и тази жена пред него изглеждаше точно като майка му. Зед стоеше там с изражение, което Ричард познаваше. То предупреждаваше за опасност.

— Ричард — отново се чу гласът на Зед. — Направи каквото ти казвам. Дръпни се от нея. Веднага.

— Моля те, Ричард — въздъхна майка му, — не ме изоставяй. Не ме ли позна?

Ричард се обърна към нежното й лице.

— Познах те. Ти си Шота.

Той я хвана за китките, избута ръцете й от кръста си и отстъпи назад. Тя го гледаше как се отдалечава и аха-аха да заплаче.

Изведнъж рязко се обърна към магьосника. Ръцете й се стрелнаха напред. От пръстите й със заглушителен трясък изскочи синя светкавица, която се насочи към Зед. Ръцете на магьосника в същия миг изградиха около него защитна стена, подобна на стъкло, която отразяваше светлината в блясъка си. Светкавицата на Шота се удари в стената с трясък и отскочи, стоварвайки се върху огромен дъб, чийто ствол се превърна в купчина трески. Дървото се строполи. Земята потръпна.

Ръцете на Зед бяха вече във въздуха. От извитите му пръсти бълваше магьоснически огън. Той се приближаваше със свистене, раздирайки бясно въздуха.

— Не! — изкрещя Ричард.

Течната огнена сфера обливаше в наситена синя и жълта светлина сенчестото пространство.

Той не можеше да допусне това да се случи! Шота беше единственият им шанс да намерят кутията! Единственият им шанс да спрат Рал!

Огънят се приближаваше с вой, летеше право към Шота. Тя стоеше неподвижна.

— Не! — Ричард извади меча и скочи пред нея. С едната си ръка хвана здраво дръжката му, с другата острието и го издигна хоризонтално пред себе си като щит.