Името на розата

След като бе изречена с почти непреодолима мъка думата sederunt, с безкрайно, ангелско спокойствие се разнесе principes. Престанах да се питам кои бяха властелините, говорещи против мен (против нас); сянката на този седящ, надвиснал над нас призрак беше изчезнала, беше се стопила.

И тогава си рекох, че в същия миг се стопяваха и други призраци, защото, поглеждайки отново към трона на Малахий, след като вниманието ми бе погълнато от песента, зърнах фигурата на библиотекаря сред останалите молещи се; седеше така, сякаш изобщо не бе отсъствал. Погледнах Уилям и долових в погледа му отсянка на облекчение; същото долових отдалеч и в очите на абата. А що се отнася до Хорхе, той отново протегна ръце и щом се докосна до съседа си, побърза да ги отдръпне. Но не бих могъл да кажа какви чувства го вълнуваха.

В този миг хорът поде с радост adjuva me, като ясно произнасяното „а“ се носеше ликуващо из църквата, докато звукът „и“ вече не звучеше мрачно, като същия звук в sederunt, а беше изпълнен със свещена енергия. Спазвайки правилата на песнопеенето, монасите и послушниците пееха с изправено тяло, с широко отворено гърло, с вдигната нагоре глава, държаха книгата почти на височината на раменете, та да могат да четат, без да навеждат глава, което би им попречило да пеят с пълен глас. Но бе все още нощ и въпреки екота на ликуващите тръби булото на съня надвисваше над мнозина от певците, които, унесени в изпълнението на една продължителна нота, доверявайки се на ритъма на химна, понякога почваха да климат, унасяйки се в дрямка. Тогава бдящите монаси оглеждаха лицата им с помощта на светилниците едно по едно, за да ги върнат към бдение — и телесно, и душевно.

Именно един от бдящите монаси пръв забеляза, че Малахий се полюшна по особен начин — започна да се олюлява, сякаш изведнъж бе погълнат от кимерийския мрак 253на съня, който по всяка вероятност тази нощ не бе имал възможност да изкара. Монахът се доближи до него със светилника, като освети лицето му и с това привлече и моето внимание. Библиотекарят не реагира. Монахът го побутна и Малахий падна от мястото си. Монахът едва успя да го задържи, преди да тупне на пода.

Песента започна да стихва, гласовете заглъхнаха, настана кратка суматоха. Уилям скочи веднага и се втурна към мястото, където Пачифико от Тиволи и бдящият монах слагаха на пода издъхващия Малахий.

Стигнахме почти едновременно с абата и видяхме осветеното от светилника лице на клетия монах. Вече описах как изглеждаше Малахий, но тази нощ, в тая светлина, лицето му беше олицетворение на самата смърт. Носът му бе изтънял, очите — хлътнали, слепоочията — вдлъбнати, ушите бяха побелели и се бяха свили, с щръкнали навън краища, кожата по лицето му бе изпъната и съсухрена, бузите му бяха пожълтели и потъмнели. Очите му бяха още отворени, устните — изпръхнали, дишаше тежко. Отвори уста, аз се наведох над Уилям, който пък се бе навел над него, и видях как сред зъбите му шаваше вече почернелият му език. Уилям го подхвана през раменете, повдигна го, после избърса с ръка студената пот, избила по челото. Малахий усети, че някой го докосва, че някой е край него, втренчи очи пред себе си — сигурно без да вижда, без да разпознава човека, изправен пред него. Вдигна трепереща ръка, сграбчи Уилям за гърдите, придърпа го така, че лицата им почти се допряха, после прошепна дрезгаво:

— Той ме предупреди… наистина… има силата на хиляда скорпиона…

— Кой ти каза? — запита го Уилям. — Кой?

Малахий отново се опита да каже нещо. После се разтрепери, изметна глава назад. Лицето му застина, изгуби всякакви признаци на живот. Беше мъртъв.

Уилям се надигна. Видя край себе си абата, но не му каза нищо. А зад абата зърна Бернар Ги.

— Господин Бернар — запита Уилям, — кой е убил този човек, след като вие успяхте така умело да заловите и затворите убийците?

— Не питайте мен — отвърна Бернар. — Никога не съм казвал, че съм успял да предам на правосъдието всички престъпници, които шарят из този манастир. Ако можех, щях да го сторя с най-голямо удоволствие, — И погледна Уилям. — А сега оставям другите на строгостта… или на прекаленото милосърдие на господин абата.

— При тези думи абатът си замълча, но пребледня. Бернар си отиде.

В този миг чухме хълцане, подобно на писукане на пиле. Беше Хорхе, беше коленичил, придържан от монах, който сигурно му беше обяснил какво става.

— Няма да има край… — изрече той с пресеклив глас. — Господи, прости ни!

Уилям отново се наведе над трупа. Хвана ръцете за китките и обърна дланите към светлината. Възглавничките на първите три пръста на дясната ръка бяха почернели.

Ден шести

ИЗОБРАЗИТЕЛНИ

Когато бива избран нов ключар, но не и нов библиотекар

Дали бе дошло време за изобразителни? Или бе още рано, или пък бе отминало? Оттук нататък изгубих всякаква представа за времето. Бяха изминали цели часове, а може би и по-малко; през това време трупът на Малахий бе поставен в църквата на една катафалка, а братята застанаха ветрилообразно около него. Абатът даваше нарежданията си за предстоящото погребение. Чух как викна при себе си Бенций и Никола от Моримондо. Каза им, че за по-малко от едно денонощие манастирът е останал без ключар и без библиотекар.

— Ти — рече той на Никола — ще поемеш работата на Ремиджо. Познаваш задълженията на мнозина от манастира. Намери някой да те замести в ковачницата, заеми се веднага с най-важното за днес — в кухнята, в трапезарията. Освобождавам те от службите в църквата. Върви. — След това се обърна към Бенций: — Снощи ти бе назначен за помощник на Малахий. Погрижи се скрипторият да бъде отворен и внимавай никой да не влиза сам в библиотеката.

Бенций се осмели да възрази, че все още не бил посветен в тайните на библиотеката. Абатът го изгледа строго:

— Никой не е казвал, че ще бъдеш посветен в тези тайни. Ти ще бдиш работата да не спира, да бъде вършена като молитва за загиналите братя… и за тези, които ще умрат. Всеки ще работи върху книгите, които вече е получил, който желае, може да прави справки в каталога. Нищо повече. Освобождавам те от вечерня, тъй като по това време ще трябва да затваряш.

— А как ще изляза? — запита Бенций.

— Прав си, аз ще заключа вратата веднага след вечеря. Върви.

Излезе с тях и не пожела да се спре при Уилям, който искаше да поговори с него. В хора бе останала малка групичка — Алинардо, Пачифико от Тиволи, Аймаро от Алесандрия и Пиетро от Сант Албано. Аймаро се хилеше:

— Да благодарим на Бога — рече той. — След като германецът умря, имаше опасност да ни сложат за библиотекар още по-голям варварин от него.

— Кой мислите, че ще бъде назначен на негово място? — попита Уилям.

Пиетро от Сант Албано се усмихна загадъчно.

— След всичко, което се случи напоследък, въпросът вече не се свежда до библиотекаря, а до абата…

— Мълчи — прекъсна го Пачифико. А Алинардо, както винаги унесен, рече:

— Пак ще сторят несправедливост… както по мое време. Трябва да го спрем.

— Кого? — запита Уилям. Пачифико го хвана под ръка и го поведе към вратата, далеч от стария монах.

— Виж какво, знаеш, че ние обичаме много Алинардо; за нас той е олицетворение на древната традиция и на най-добрите дни на манастира… Но понякога приказва, без да съзнава какво говори. Всички се безпокоим кой ще бъде назначен за библиотекар. Трябва да бъде достоен, зрял и мъдър… Това е.

— Трябва ли да знае гръцки? — запита Уилям.

— И арабски, така налага традицията, така изисква и длъжността му. Но мнозина от нас отговарят на тези изисквания. Например аз — казвам го най-смирено, и Пиетро, Аймаро…

— Бенций знае гръцки.

— Бенций е много млад. Не знам защо вчера Малахий го предпочете за свой помощник, но…

— Аделмо знаеше ли гръцки?

— Мисля, че не. Не, не знаеше, сигурен съм.