Гай-джин

Хирага присви очи:

— Така ли?

— Да. Искам да зная къде е. Със сигурност.

— Мога да разбера навярно. А после?

Тишината нарасна. Ори мислеше: „Не съм сигурен тази вечер, а ми се иска да съм, но всеки път, щом се отпусна, си спомням оная нощ и своето безкрайно проникване в нея. Ако я бях убил тогава, всичко щеше да е свършило. Но знам, че е жива, и се чувствам като омагьосан. Тя ме омагьосва. Глупаво е… глупаво е, ала съм омагьосан. Тя е дявол, отвратителна е, зная го, но все още съм омаян и съм сигурен, че докато е жива, мисълта за нея винаги ще ме спохожда.“

— А после? — повтори Хирага.

Ори не се издаде за какво мисли. Погледна назад и сви рамене.

20.

Сряда, 17 октомври

Андре Понсен премигна.

— Бременна ли?

— Да — рече Анжелик тихо. — Разбираш, че…

— Това е чудесно, идеално! — избухна той, смайването му се смени с радост, защото Струан, британският джентълмен, бе злоупотребил с невинна дама и сега не можеше да избегне ранния брак, за да остане джентълмен. — Мадам, мога ли да ви поздравя…

— Шт, Андре, не можеш, и не толкова високо, стените имат уши, особено в Легациите, нали? — прошепна Анжелик; не беше на себе си, учудваше се, че гласът й остана така спокоен и че цялата е толкова спокойна и можа да му разкаже с такава лекота. — Разбираш ли, за нещастие, бащата не е Малкълм Струан.

Усмивката изчезна от лицето на французина и после се появи отново.

— Шегуваш се, разбира се, но защо шег…

— Само слушай, моля те. — Анжелик премести стола си по-близо до него. — Аз бях изнасилена в Канагава…

Андре я загледа втрещен, докато тя му разказа какво смята, че й се е случило, какво е решила да прави, как е прикривала ужаса си оттогава.

— Боже мой, горката Анжелик, горкото момиче, колко ужасно е било за теб — беше всичко, което успя да измърмори, дълбоко объркан, докато постави следващото парче от мозайката на мястото му.

Сър Уилям, Сьоратар и Струан бяха решили да ограничат съобщението за операцията на д-р Хоуг в Канагава пред колкото е възможно по-малко хора — да я скрият особено от Анжелик; и двамата лекари съветваха, че от медицинска гледна точка това е най-разумното. „Защо да я тревожим излишно? Достатъчно я разстрои произшествието на Токайдо?“

„Няма все още причина да й кажа“ — помисли си Андре с ирония.

Взе ръката й и я погали, насилваше се да прогони собствените си безпокойства и да се съсредоточи върху нейните. Гледаше я — седнала в кабинета му, спокойна и сериозна млада девойка, с ясни очи и въплъщение на невинността, само преди няколко часа хубавицата на най-пищния бал в Йокохама; сега случилото се с нея му изглеждаше като небивалица.

— Наистина ли е станало? Наистина ли?

Анжелик вдигна ръка, сякаш за да положи клетва.

— Кълна се в Господа. — После отпусна ръце в скута си. Бледожълта пристегната дневна рокля, малко оранжево боне и чадър.

Смутен, Понсен поклати глава.

— Изглежда невъзможно.

През целия си живот бе участвал в множество такива трагедии на мъже и жени: в някои бе забъркван от своите началници, с други се сблъскваше, много от тях създаваше и ги използваше, ако не и всичките, за доброто на каузата: за Франция — за революцията, за Liberte, Fraternite, Egalite или за императора Луи Наполеон, за когото и да било от силните на деня… и на първо място за самия себе си.

Защо не? — помисли си Понсен. — Какво е направила Франция за мен, какво ще направи тя за мен? Нищо. Но тази Анжелик, тя или ще се провали някой ден — нейното спокойствие не е истинско, — или и тя е като някои познати жени, родени лоши, дето блестящо изкривява истината за собствени цели; или пък като други, подтикната от ужаса, ще стане пресметлива, студенокръвна за годините си жена.

— Какво?

— Трябва да го премахна, Андре.

— Мислиш за аборт ли? Та ти си католичка!

— Ти също. Това е работа между мен и Господа.

— Ами изповедта? Трябва да се изповядаш. В неделя ще се наложи да отидеш и…

— Това пък е работа между мен и свещеника, а после и Господа. Първо трябва да се реши основното.

— То е против Божите и човешките закони.

— И е било правено през вековете още преди потопа. — Гласът й прозвуча остро. — Ти всичко ли изповядваш? Прелюбодеянието също не е според „Божите закони“, нали? Убийството също е против всички закони, нали?

— Че кой казва, че съм убил някого?

— Никой, но е повече от вероятно да си причинявал смърт. Става дума за случай на насилие. Андре, нуждая се от помощта ти.

— Ще си навлечеш вечно проклятие.

„Да. Вече пролях езера от сълзи“ — помисли си Анжелик мрачно. И макар да го гледаше с невинни очи, мразеше го, задето й се налага да му се довери.

Сутринта се бе събудила рано и лежа, докато обмисляше плана си; така стигна до внезапното откритие, че трябва да мрази всички мъже. „Мъжете причиняват проблемите ни, бащи, съпрузи, братя, синове и свещеници — свещениците са най-лошите измежду мъжете, мнозина сред тях са прословути женкари, грешници и лъжци, които използват църквата за долните си цели, макар да е вярно, че се срещат и светци. Свещениците и останалите мъже са господари на нашия свят и погубват нас, жените. Мразя мъжете — с изключение на Малкълм. Него не мразя, не още. Не зная дали наистина го обичам. Не зная какво е любовта, но го харесвам повече от всеки друг мъж, когото съм познавала, и го разбирам. Най-после благодарение на Бога очите ми се отвориха!“

Анжелик погледна Андре с доверие и с молба. „Проклет да си, че трябва да се заробя пред теб, но, слава Богу, поне сега те разбирам какъв си. Малкълм и Джейми са прави — единственото ти желание е да господстваш над компания Струан или да я разориш. Проклятие, че трябва да се доверя на мъж. Само ако си бях в Париж или дори в Хонконг, щеше да има десетки жени, които дискретно да помоля за нужната помощ, но не и тук. Онези две вещици? Невъзможно! Те открито ме мразят и са ми врагове.“

Анжелик пророни няколко сълзи.

— Моля те, помогни ми.

Понсен въздъхна.

— Ще говоря с Бабкот днес…

— Ти луд ли си? В никакъв случай не бива да го замесваме. Нито пък Хоуг. Не, Андре, премислих всичко много внимателно — никого от тях. Трябва да намерим някой друг. Някоя съдържателка.

Той я зяпна, поразен от спокойния й глас и логиката й.

— Искаш да кажеш някоя мама-сан? — заекна Понсен.

— Какво е това?

— О… жената… японка, която… която държи местните публични домове, уговаря услугите на момичетата, уговаря цената, настанява момичетата. И така нататък.

Челото й се набръчка.

— Нямах предвид тях. Чух, че има една къща надолу по пътя.

— Господи! Искаш да кажеш — онази — Безсрамната Нели… в Пияния град? Не бих отишъл там за хиляда луидора.

— Но не е ли това домът, който държи сестрата на госпожа Фъдърингил? Прочутата госпожа Фъдърингил от Хонконг.

— Как си научила за нея?

— О, Боже мой, Андре, аз да не съм глупава и тесногръда като англичанките — заяви Анжелик сприхаво. — Всяка европейка в Хонконг знае заведението за млади дами на госпожа Фъдърингил, макар да се преструва, че не й е известно, и да не говори открито за него, както и всички, освен най-глупавите знаят, че мъжете им посещават чайните или че имат любовници от Ориента. Такова лицемерие. Дори ти би се учудил, ако разбереш какво си говорят дамите насаме в будоарите или когато няма мъже край тях. В Хонконг чух, че сестра й е отворила къща тук.

— Не е същото, Анжелик, при нея се обслужват моряци, пияни, безделници — отрепките. Безсрамната Нели не е нейна сестра, само твърди така; навярно плаща нещичко, за да използва името.

— О! Тогава къде ходиш ти? „За забавление?“

— В Йошивара — отвърна Андре и й обясни подробностите, учуден, че е толкова откровен.

— Имаш ли определено място, определена къща, където си в добри отношения с мама-сан?

— Да.

— Отлично. Иди при твоята мама-сан и вземи лекарството, което използват те.