Гай-джин

Накрая Сър Уилям се съгласи, че Накама може да се представя открито за самурай — синове на самурайски фамилии бивали аташирани към Френската и Британската легация за кратки периоди от време в миналото точно както Бабкот имаше японски помощници. Но Сър Уилям заповяда японецът да не носи или да не притежава мечове на територията на Колонията. Същото разпореждане се прилагаше към всички самураи, с изключение на охраната на Колонията и наказателните патрули. Още: Накама не можеше да се облича показно или да се приближава до Митницата или караулното на охраната и доколкото е възможно, да се пази да не го видят. Защото, ако го откриеха, Бакуфу щяха да изискат предаването му.

Тайърър извика Накама и му обясни какво е разпоредил Сър Уилям. По това време вече се чувстваше твърде уморен за Фуджико.

— А сега, Накама, трябва да изпратя едно съобщение и искам ти да го занесеш. Моля те, напиши буквите на „Моля, уредете…“

— Уреди, моля?

— Определи или направи. „Моля, уредете ми среща за утре вечер с…“, остави празно място за името.

Малко време бе нужно на Хирага да разбере точно какво се иска от него и защо. Отчаян, Тайърър се видя как му дава името на Фуджико и на Къщата на трите шарана.

— А, три шаран? — рече Хирага. — Со ка! Даде съобщение на мама-сан, уреди тебе видиш мусуме утре, а?

— Да, моля.

Накама му показа как да напише буквите и Тайърър ги прекопира, беше много доволен от себе си; после подписа съобщението внимателно с подписа, който Хирага му измисли, и ето, сега стоеше тук на вратата.

— Хайде, побързай — измърмори той, изпълнен с желание и готовност.

След време решетката на вратата се отвори отново. Беше Райко:

— А, добър вечер, Тайра-сан, иска да говорим японски, разбира се — рече тя с усмивка и лек поклон и продължи с поток от леещ се японски; той не разбра нищо от него, освен че няколко пъти се повтори името Фуджико, Райко завърши с: — Толкова съжалявам.

— Какво? О, съжаляваш? Защо съжалява Райко-сан? Добър вечер, аз имам среща с Фуджико… Фуджико.

— О, толкова съжалявам — повтори тя търпеливо, — но Фуджико не е свободна тази вечер и не ще се освободи скоро. Толкова съжалявам, но няма какво да направя, тя изпраща своите съжаления, разбира се, и се извинява, но всички мои дами са също заети. Много съжалявам.

Той пак не разбра кой знае колко от обясненията й. Но същността стигна до него. На Тайърър му стана ясно, че Фуджико я няма, но не и причината за това.

— Но писмото, вчера… моят пратеник, Накама, той го донесе, нали?

— О, да! Накама-сан го донесе и аз му казах, че всичко ще бъде наред, но толкова съжалявам, сега не е възможно да те подслоня. Толкова съжалявам, Тайра-сан, благодаря, че ни помниш. Лека нощ.

— Почакай — изкрещя Тайърър на английски, когато решетката започна да се затваря, после помоли: — Казваш, че я няма тук… т.е. там, нали? Почакай, моля, Райко-сан. Утре… извини ме… утре, Фуджико, да?

Райко тъжно поклати глава.

— О, толкова съжалявам, утре също не е възможно, наскърбява ме, че трябва да го кажа. Надявам се, че разбираш, толкова съжалявам.

Тайърър се ужаси.

— И утре ли, а вдругиден?

Тя се поколеба, усмихна се и отново леко се поклони.

— Може би, Тайра-сан, може би, толкова съжалявам, че не мога да обещая нищо. Помоли Накама-сан да дойде тук през деня и аз ще му кажа. Разбираш ли? Изпрати Накама-сан. Лека нощ.

Тайърър глупаво зяпна вратата, изруга горчиво, сви юмруци, искаше му се да смачка нещо. Нужно му беше време да се съвземе от огромното разочарование, после унило се обърна и тръгна обратно.

Хирага наблюдаваше през една дупка в оградата. Когато Тайърър изчезна зад ъгъла, се върна по криволичещата, застлана с камъни пътека през градината, потънал в мисли. Градината беше измамно просторна, с малки къщички, всичките с веранди, сгушени сред собствени тревни площи с храсти.

Но Хирага избягна къщичките, влезе в малката градина и почука на оградата. Тя се отвори безшумно. Прислужникът се поклони, а той кимна и продължи по пътеката към близката постройка. Повечето кръчми и Къщи имаха тайни изходи и скривалища или се свързваха с комшулуци, а онези, които се осмеляваха да обслужват шиши, обръщаха специално внимание на сигурността — за своя собствена безопасност. Тази част от Къщата на трите шарана беше за много важни гости с отделна кухня, прислужнички, но със същите куртизанки. На верандата Хирага срита своите гета — налъми — и дръпна шоджи.

— Какво направи той? — попита Ори.

— Кротко си отиде. Странно. — Хирага поклати глава в почуда и седна срещу Ори, кимна на дълбокия поклон на Фуджико. Вчера, след като донесе писмото на Тайърър — за забава на Райко, — той бе наел Фуджико за тази вечер.

— Мога ли да попитам, защо Хирага-сан? — учуди се Райко.

— Само за да ядосам Тайра.

— Ийе, мисля, че той остави девствеността си тук, със Сако. После пробва с Мейко, после с Фуджико. Фуджико му събра очите.

Хирага се засмя заедно с Райко, харесваше я, но когато видя Фуджико, се смути, че врагът му намира момичето за привлекателно. Фуджико беше обикновена, с обикновена коса, всичко по нея бе семпло, с изключение на очите; те изглеждаха безформено големи. Хирага обаче прикри впечатлението си и направи комплимент на Райко, че се е сдобила с такова цвете, дето изглежда на шестнайсет, макар да бе на трийсет и една и куртизанка вече петнайсет години.

— Благодаря, Хирага-сан — усмихна се Райко. — Да, тя е безценна, гай-джин много я харесват. Но, моля те, не забравяй, че Тайра е наш клиент и че гай-джин не са като нас. Те са склонни да се прикрепят само към една дама. Моля те, насърчи го, гай-джин са богати, а аз чувам, че той е важен чиновник и може да остане тук за няколко години.

— Соно-джой.

— Това ти трябва да го уредиш. Ти ще им вземеш главите, но обещай ми, че няма да го направиш тук, а междувременно аз ще им взема богатството.

— Ще разрешиш ли на Ори да остане?

— Ори-сан е странен младеж — рече тя колебливо, — много силен, много гневен, много неспокоен — кибритлия човек е. Боя се от него. Мога да го скрия за ден-два, но… но, моля те, обуздай го, докато е мой гост! Достатъчно са грижите във Върбовия свят, не е нужно, да търсим нови.

— Добре. Имаш ли някакви новини от братовчед ми Акимото?

— Той е в безопасност в Ходогая, в Чайната на Първата луна.

— Изпрати да го повикат. — Хирага измъкна един златен обан от тайния си джоб. Забеляза как очите й светнаха. — Това ще стигне за пратеника и за разноските, докато Акимото и Ори са тук, и за услугите на Фуджико утре, разбира се.

— Разбира се. — Монетата, доста щедро заплащане, изчезна в ръкава й. — Ори-сан може да остане, докато не сметна, че му е време да си върви; тогава ще си тръгне, съгласен ли си?

— После, толкова съжалявам, шиши, но ще ти кажа, че за теб е много опасно тук. Това е разпратено до всички бариери. — Райко разгъна обява, отпечатък от дърворезба. На нея имаше портрет. Неговият. Надписът гласеше: „Бакуфу предлагат две коку награда за главата на този убиец роши от Чошу, който има много прозвища, едно от които е Хирага.“

— Бака! — процеди през зъби Хирага. — Прилича ли на мен? Как е възможно? Никога не са ми рисували портрет.

— И да, и не. Художниците имат дълга памет. Това е може би един самурай в битка? Освен ако някой твой приближен не е предател. Лошо е също, че те търсят важни люде. Анджо естествено, а сега и Йоши Торанага.

Побиха го тръпки, почуди се дали куртизанката Койко е предадена, или е предателка.

— Той пък защо?

Райко сви рамене.

— Той е главата на змията независимо дали ти харесва или не. Соно-джой, Хирага-сан, но не води враговете Бакуфу тук. Искам главата ми да си остане на раменете.

Цяла нощ Хирага не мигна заради обявата и се чудеше как да постъпи; Прие Фуджико да му сипе саке отново.