Гай-джин

— Исках да те помоля да поговориш с Малкълм, уж, без мое знание, и да му кажеш, че е добре да се върне в Хонконг колкото е възможно по-скоро.

— Но, Джейми, сигурен съм, че Струан ще се върне и без да му казвам нищо. Той не ме слуша, пък и защо да го прави? Какво има?

— Майка му. Боя се, че това вече не представлява тайна за никого. Не казвай нищо. Тя ми пише с всяка поща и ми нарежда да му заповядам да се върне — не мога нищичко да направя. Малкълм просто не ми обръща внимание, а когато новината за празненството и за официалния му годеж стигнат в Хонконг… — Макфей завъртя очи. — Аййиая! Лайното ще се развони оттук до Йедо.

Въпреки че изразът на Макфей бе сериозен, Тайърър прихна да се смее.

— Вече се усеща, както никога преди. Градината на Легацията е потънала до колене в нова премяна от най-отбрани изпражнения.

— О? — Шотландецът се намръщи и подуши във въздуха. — Не съм забелязал. — После попита съседа си: — Как е ястието с къри?

— Люто, Джейми. — Лънкчърч изплю парче от пилешко кокалче върху стърготините на пода. — Ям второто.

Тайърър махна на един от келнерите, които минаваха край тях, но младият зъбльо съзнателно избягваше да го забележи.

— Хей. Дю не ло мо, келнер? — извика раздразнен Макфей. — Ястие с къри много бързо, хей?

По адрес на китайските ругатни избухна смях, много подигравки и ехидни забележки се чуха от търговците на едро и дребно и последваха кисели погледи от страна на отчето на шотландския батальон; той обядваше, без да пести парите с англиканския отец, пасторът на драгуните.

Младият китаец тръшна силно чиния с недопечено говеждо пред Макфей.

— Къри, госп’дар, много бърже — бърже, хей? — рече сияещ прислужникът.

Разгневеният Макфей блъсна чинията обратно.

— Това е печено говеждо, за Бога! Къри, да ти се не види. Донеси къри!

— Аз ще ям пилешка баница — бързо Додаде Тайърър.

Прислужникът измърмори и се върна в кухнята и въпреки врявата там веднага прихна зад вратата.

— Фей от Търговската къща избухна като буре с барут, когато заврях печеното говеждо под носа му — патладжан; престорих се, че му нося къри. Аййиая — китаецът се държеше за стомаха от смях. — Само дето не паднах от смях. Да вадиш душата на чуждоземските дяволи е по-забавно от чукането.

Останалите се засмяха с него, докато главният готвач не се протегна и не го шибна през лицето.

— Слушай ти, мръсен малък чукач — и останалите, — не се подигравайте с чуждоземските дяволи от Търговската къща, докато Чжан от Търговската къща не каже, че така трябва. Сега бързо занеси на Фей от Търговската къща неговото къри и не плюй в ястието или ще те накарам да си изядеш тестисите панирани.

— Аййиая, плюенето в храната на чуждоземските дяволи е съвсем обикновено нещо, уважаеми главен готвачо — измърмори младежът с почти напъхана в раменете глава, взе чинията с пилешката баница и хукна да изпълни поръчката.

Тресна чинията с къри и купата с ориз пред Макфей.

— Къри, госп’дар, вие иска, хей, няма значение. — Келнерът забърза обратно, като ги изруга наум, с главоболие, но доволен, защото макар да се подчини на главния готвач, бе държал мръсния си палец в кърито по целия път от кухнята.

— Грубиян — изруга Джейми. — Давам десет долара, че тоя негодник е плюл в яденето, докато го е носил.

— Ако си толкова сигурен, защо му крещя? — Тайърър започна да реже дебелата коричка на месната баница.

— Трябва да им се крещи, всички те се нуждаят от това и от по един ритник в задника. — Макфей започна да нагъва с удоволствие жълтеникавото като овесена каша месо и картофите с къри, капки мазнина плуваха на повърхността. — После чух, че тайно си извел от Йедо някакъв самурай, който говорел малко английски.

Тайърър едва не се задави с парче от пилешкото.

— Глупости.

— Тогава защо си морав, за Бога? Говориш с мен, Макфей от Търговската къща! Хайде, Филип, нима очакваш да опазиш тая тайна тук? Ние подочухме нещичко. — Пот ороси челото му от горещото къри, от време на време разгонваше и мухите. — Много е люто, чак да ти подпали топките — обаче си го бива. Искаш ли да опиташ малко?

— Не, благодаря.

Макфей продължи щастливо да яде. И постепенно, между хапките, гласът му стана рязък, макар все още да говореше поверително.

— Ако не поговориш с мен открито за станалото, старче, строго поверително естествено — давам ти дума, — и не споделиш със стария си приятел всичко, цялата информация, ще направя съобщение тук и сега… на него — посочи с лъжицата Нетълсмит, редактора на „Йокохама Гардиън“, който ги наблюдаваше с интерес. Малко къри капна на покривката. — Ако Дребосъка Уили научи за твоята тайна най-напред от вестника, ще вдигне врява, каквато никога не си чувал.

Целият глад на Тайърър изчезна. Той рече с отвращение:

— Аз… истина е, че помогнахме на един бунтовник да избяга от Йедо. Това е всичко, което мога да кажа. Сега той е под покровителството на Нейно величество. Съжалявам, но не мога да споделя повече, служебна тайна.

Макфей го изгледа проницателно.

— Под покровителството на Нейно величество, а?

— Да. Съжалявам. Мълчанието е злато, не мога да кажа нищо повече. Държавни тайни.

— Интересно. — Макфей свърши яденето си и извика за второ. — Но в замяна няма да съобщя никому.

— Съжалявам, дал съм клетва да пазя тайната. — Тайърър също се изпоти поради климата в Азия, поносим само през зимните и пролетните месеци, а и защото тайната му се знаеше. И все пак му беше приятно, че се справя с Джейми, без съмнение най-важния от търговците в Йокохама. — Сигурен съм, че ме разбираш.

Макфей кимна учтиво и се съсредоточи върху кърито.

— Много добре те разбирам, старче. Щом свърша, Нетълсмит ще получи извънредна новина.

— Няма да посмееш! — Тайърър се стресна. — Държавни тайн…

— Глупости — държавни тайни — изсъска Макфей. — Първо, не ти вярвам, второ, дори да е така, ние имаме право да знаем, ние сме Държавата, за Бога, а не сбирщината от дипломати нехранимайковци, които на две магарета слама не могат да разделят!

— Виж какво…

— Виждам. Кажи ми, Филип, или ще прочетеш за това в следобедното издание. — Макфей сияеше като серафим, докато обираше последния сос с последния залък хляб; изяде го, оригна се, бутна стола си назад и понечи да стане. — Ти отговаряш.

— Почакай.

— Всичко ли? Съгласен ли си да ми кажеш всичко?

Тайърър кимна сковано.

— Ако се закълнеш да пазиш тайна.

— Добре. Но не тук. В моя кабинет е по-безопасно. Хайде. — Като мина край Нетълсмит, той го попита: — Какво ново, Гейбриъл?

— Прочети следобедното издание, Джейми. Скоро ще има война в Европа, в Америка е ужасно, и тук се мъти война.

— Както обикновено. Добре, ще се вид…

— Добър ден, господин Тайърър. — Зорките очи на Нетълсмит огледаха критично Тайърър, редакторът се почеса замислено, после отново насочи вниманието си към Макфей. — Имам новоизлезлия екземпляр на последната глава на „Големите надежди“.

Джейми се спря, Филип също.

— Не вярвам!

— Десет долара и обещанието за извънредна новина.

— Каква извънредна?

— Когато имаш такава новина. Ще ти се доверя. — Проницателните очи отново погледнаха Тайърър, който се опитваше да не трепне.

— Този следобед ли ще получа главата, Гейбриъл? Да не ме излъжеш?

— Да, само за час, така че не можеш да я препишеш — тя е моята извънредна новост. Потрябваха ми всички протекции на Флийт стрийт, за да я получа.

— Искаш да кажеш да я откраднеш. Два долара?

— Осем, но ти си след Норберт.

— Последното ми предложение — осем, и аз ще я прочета първи?

— Плюс извънредната новина, а? Добре. Ти си истински образован човек, Джейми, ще бъда в кабинета ти в три часа.

През отворения прозорец Тайърър чу как корабният звънец от кабинета на пристанищния управител удари осем пъти; с крака, подпрени на бюрото, той дремеше, забравил за следобедното си упражнение по калиграфия. Нямаше нужда да поглежда часовника на полицата върху камината. Осъзна, че е четири следобед. Сега на борда на корабите застъпваше първата двучасова смяна — от четири до шест, после втората — от шест до осем, после нормалната четиричасова смяна до утре в четири следобед. Марлоу му бе обяснил, че смените са измислени така, че да се изрежда целият екипаж.