Гай-джин

— О, Господи!

— Какво стана? Добре ли си? — попита изплашена Анжелик.

— Да, добре съм. Всемогъщи Боже! — Трябваха му секунда-две, за да се съвземе; острата болка пресече неговия плам, остана копнежът, който страданието сякаш подсилваше. Ръцете му все още я държаха, все още трепереха, но вече без никаква сила.

— Господи, съжалявам.

— Няма за какво, скъпи. — Анжелик с облекчение възстанови дишането си, изправи се и наля малко от студения чай, който той държеше до леглото; чувстваше слабините си неспокойни, парализирани и нервни, сърцето й биеше; и на нея не й се искаше да спре, но се налагаше: още няколко минути; и нямаше да може. „Намери начин да се опазиш, да опазиш него, да опазиш и двамата“ — гласът на майка й крещеше като молитва в главата й: „Мъжът никога не се жени за своята любовница, не му давай нищо преди сватбата, след нея е разрешено всичко.“ Този глас се бе запечатал в съзнанието й в момента, когато порасна достатъчно, за да разбира.

— Заповядай — измърмори Анжелик, като му подаде чашата.

Коленичи и го загледа, очите му бяха затворени, пот се стичаше по лицето и халата му. За миг собственото й безпокойство и тревога изчезнаха. Тя сложи ръка на коляното му и той я взе в своята.

— Опасно е… опасно е да се прегръщаме така, Малкълм — рече тя тихо; харесваше го много, обичаше го, но не беше сигурна дали това е любовта. — Трудно е и за двама ни, cheri. Аз също те желая и те обичам.

Измина време, докато той успя да проговори; гласът му беше нисък и остър:

— Да, но… но ти може да ми помогнеш.

— Само че ние не можем, не преди да се оженим, не още, не можем, не сега.

Внезапно болката и безпомощността му го прекършиха; трябваше цялата вечер да седи и да търпи другите мъже да танцуват с нея, да копнеят по нея, докато той едва можеше да върви, макар само преди месец да беше далеч по-добър танцьор от всичките.

Прииска му се да й изкрещи: „Защо не сега? Какво значение имат месец или два? За Бога… Но, добре, приемам, че преди сватбата порядъчната девойка трябва да остане девствена, иначе ще се смята за пропаднала. Приемам, че джентълменът не бива да влиза в грях с нея преди сватбата. Приемам! Но, мили Боже, нали има и други начини.“

— Зная, ние, ние не можем сега — рече той гърлено. — Само че… Анжелик, моля те, помогни ми, моля те.

— Но как?

Малкълм отново сподави думите си: „За Бога, както момичетата в Къщите го правят, целуват те, галят те и ти свършваш — да не мислиш, че да правиш любов означава само да си разтвориш краката и да лежиш като парче месо — има най-обикновени неща, които момичетата вършат, без да го правят на въпрос или да се срамуват, и се чувстват щастливи заради теб. Хей, ти можеш да ме облекчиш така, нали?“

Но Малкълм знаеше, че не е в състояние да й го каже. Възпитанието не му позволяваше. Как да обясниш на една дама, която обичаш, ако е твърде млада и неопитна или егоистка, или просто неосведомена. Внезапно от истината му загорча. Нещо в него се пречупи.

С променен глас той рече:

— Напълно си права, Анжелик, трудно е и за двама ни. Съжалявам. Може би ще е най-добре да се върнеш във Френската легация, докато тръгнем за Хонконг. Вече се оправям и трябва да пазим името ти.

Тя втренчено го погледна, обезверена от промяната.

— Но, Малкълм, удобно ми е тук, а и съм наблизо, в случай че почувстваш нужда от мен.

— О, да. Нуждая се от теб. — Устните му се изкривиха в едва загатната иронична усмивка. — Ще помоля Джейми да уреди всичко.

Анжелик се поколеба; не беше сигурна как да продължи.

— Щом така искаш, cheri.

— Да, това ще е най-доброто. Както ти самата каза: опасно е да се прегръщаме така. Лека нощ, любов моя. Толкова се радвам, че ти хареса празненството.

Студена тръпка премина през нея, дали бе вътре в душата или по кожата й, Анжелик не разбра. Целуна го, готова да разпали страстта му, ала Малкълм не реагира. „Какво ли го промени?“

— Наспи се хубавичко, Малкълм. Обичам те. — Никаква реакция.

„Няма значение — помисли си Анжелик, — мъжете са на настроения и са трудни.“ Усмихна се, сякаш всичко беше наред, махна резето от вратата, изпрати му въздушна целувка и влезе в своята стая.

Той остана загледан подире й. Вратата бе леко открехната. Както обикновено. Но всичко в техния свят не беше вече както преди. Вратата и нейната близост вече не го изкушаваха. Чувстваше се променен, някак си преправен. Не знаеше защо, ала беше много тъжен, много остарял, някакъв инстинкт му подсказваше, че колкото и да я обичаше, колкото и да се стараеше физически, тя никога нямаше да го задоволи напълно през целия им съвместен живот.

С помощта на бастуна се изправи и закуцука колкото можеше по-тихо до бюрото. В горното чекмедже държеше малко шишенце с лекарство; скрил го бе за нощите, когато му бе невъзможно да заспи. Изгълта го. С мъка се дотътри до леглото. Скръцна със зъби, легна и въздъхна, когато болката понамаля. Това, че бе изпил последното количество успокоително, ни най-малко не го тревожеше. Чен, А Ток, който и да е от прислужниците можеше да го снабди с още, стига да поиска. Та нали компания Струан снабдяваше с опиати част от Китай?

А щом се прибра в стаята си, Анжелик се облегна на стената; мислите й бяха в безпорядък, не беше сигурна дали трябва да се върне, или да го остави сам. Чу го как отиде до бюрото и отвори чекмедже, ала не знаеше защо; чу как пружините на леглото изскърцаха, чу неговата дълга въздишка на облекчение.

„Така е, защото го боли и защото не можем да го направим, не и сега — помисли си Анжелик, окуражавайки се, като сподави нервна прозявка. И още, защото трябваше да седи на танците, след като е най-добрият танцьор, с когото някога съм танцувала — нали точно това ме привлече най-напред у него в Хонконг?

Не е грешно, че иска да се любим — и не съм аз виновна, че е ранен. Горкичкият Малкълм, просто нервите му са опънати. До утре ще е забравил за случилото се и всичко ще е чудесно… пък и по-добре да се преместя, имам да решавам онзи проблем. Нещата ще бъдат наред.“

Вмъкна се в леглото си и бързо заспа, но сънищата й скоро се населиха със странни чудовища с изкривени бебешки лица, те пищяха, смееха се и я дърпаха. „Мама… мама“ — изписваше собствената й кръв по чаршафите; тя течеше от връхчето на пръста й, който използваше вместо писалка, преповтаряше ли преповтаряше онези букви — буквите от кувертюрата, запечатали се трайно в мозъка й, за които не бе имала смелостта да попита Андре или Тайърър.

Нещо я измъкна от съня. Кошмарите изчезнаха. Тревожно разбудена, Анжелик погледна вратата, почти очакваше да види Малкълм там. Но насреща й нямаше никой, различи дълбокото му равномерно дишане, така че се разположи на възглавниците и си помисли: „Трябва да е бил вятърът или се е затръшнал някой капак.

Mon Dieu, изморена съм, но колко хубаво прекарах на танците. И какъв прекрасен пръстен ми подари той.“

Като си тананикаше полката и завиждаше на успеха на Джон Марлоу, макар да беше съвсем сигурен, че може да се справи с танца също толкова добре като него, Филип Тайърър почти танцуваше към вратата на Къщата на трите шарана по малката пуста пътечка. Почука с финес. Йошивара изглеждаше потънала в сън, а недалеч в постройките и баровете на Главната улица животът кипеше; нощта бе пълна с мъжки смях и дрезгаво пеене; смесваха се случайният остър звук на шамисен 35, смях и пиджин.

Решетката на вратата се отвори.

— Госп’дар, какво?

— Моля говори японски. Аз съм Тайра-сан и имам среща.

— А, така ли? — рече едрият слуга. — Тайра-сан, а? Ще съобщя на мама-сан. — Решетката се затвори.

Докато чакаше, Тайърър барабанеше с пръсти по старото дърво. Вчера и снощи трябваше да прекара цялото си време със Сър Уилям в обяснения за Накама и Легацията, в уреждане на Modus vivendi 36 за своя новооткрит учител, с чувство на вина, задето не може да открие жизненоважната истина, че японецът говори английски. Но беше се заклел, а думата на англичанина е закон.