Гай-джин

— Върви му на копелето — измърмори Марлоу, вторачен единствено в своя съперник. Синята куртка на военноморската му униформа блестеше с допълнителните златни ширити на адютант, беше обут с панталони и чорапи от бяла коприна и черни обувки със сребърни катарами.

— На кого? — попита Тайърър, който минаваше край него с нова чаша шампанско, зачервен и възбуден от вечерта и от своя успех в тайното измъкване на самурая Накама от Йедо, когото бе настанил в дома си като учител по японски с одобрението на Сър Уилям. Кой е копеле, Марлоу?

— Питаш — сякаш не знаеш! — Марлоу се ухили. — Слушай, аз съм представител на флотата и следващият танц е за мен; ще покажа на негодника на какво съм способен или ще умра на дансинга.

— Истински късметлия! Какъв ще е танцът?

— Полка!

— О, Боже — ти ли го уреди?

— Заклевам се, не! — Полката, съдържаща в основата си чешки народен танц, беше нововъведение на дансинга в Европа и най-модното увлечение, макар все още да се смяташе за рискован танц. — Полката е по програмата! Не си ли забелязал!

— Не, твърде много неща са в главата ми — рече щастлив Тайърър, изгаряше от нетърпение да сподели с някого колко е бил хитър и че тая вечер, щом стане възможно, ще прекоси Моста към рая и ще се озове в прегръдките на любимата — съжаляваше обаче, че се е заклел да пази в тайна отношенията си със самурая и с Фуджико. — Тя танцува великолепно, нали?

— Хей, младият Тайърър… — Беше Дмитрий Сибородин, добре зализан и запотен, с халба ром в ръката си. — Помолих капелмайстора да обърне на канкан. Ги каза, че аз съм петият, който го моли.

— Господи, ще го направи ли? — попита ужасен Тайърър. — Веднъж в Париж видях как се танцува — няма да повярваш, но момичетата не носеха изобщо гащи.

— Вярвам ти! — закикоти се Дмитрий. — Но нашето ангелче е с гащи тази вечер и не се бои да ги покаже, за Бога!

— Слушай… — започна Марлоу разгорещено.

— Е, хайде, Джон, той само се шегува. Дмитрий, ти си невъзможен! Бас държа, че капелмайсторът няма да посмее!

— Не, освен ако Малк не му кимне!

Те погледнаха през стаята. Малкълм Струан седеше с д-р Хоуг, Бабкот, Сьоратар и няколко от посланиците, наблюдаваше дансинга и виждаше единствено Анжелик, тя се носеше и въртеше очарователно, а омагьосващата смела модерна музика бе развеселила гостите. Ръката на Малкълм стоеше отпусната върху здрав бастун, златният пръстен с герб блещукаше на пръста му, когато си тактуваше; беше с лъскави копринени вечерни дрехи, обърната яка, кремава връзка и диамантена карфица, с фини кожени ботуши от Париж.

— Жалко, че е толкова немощен — измърмори Тайърър, искрено го съжаляваше и благославяше собствения си късмет.

Струан и Анжелик пристигнаха късно. Той вървеше с огромна трудност, прегърбен, колкото и да се опитваше да се държи изправен, подпираше се на два бастуна, Анжелик го държеше сияеща под ръка. С тях беше д-р Хоуг, внимателен и винаги наблюдателен. Имаше аплодисменти за Струан и повече за нея. Когато седна, Малкълм ги приветства, покани ги да се угощават с лакомствата, подредени по масите.

— Но най-напред, приятели мои, вдигнете чашите си за най-красивото момиче на света, госпожица Анжелик Ришо, моята бъдеща невеста.

Аплодисменти и още аплодисменти. Прислужници китайци в ливреи донесоха изстудено за случая шампанско. Джейми Макфей добави няколко думи и празненството започна. Вина от Бордо и Бургундия, специално шабли 34, харесвано много в Азия, бренди, уиски — всичките изключително от вноса на Струан, — джин, бира от Хонконг.

Австралийско печено говеждо, няколко цели агнета, пилета, бутове осолено студено свинско, шунка, шанхайски картофи, печени и пълнени със солени парченца свинско и масло, също пудинги и шоколадови бонбони, нова доставка от Швейцария. След вечерята всичко бе почистено, а седем пияни — изнесени. Андре Понсен зае мястото си и оркестърът засвири.

С огромно уважение към Малкълм Сър Уилям помоли за първия танц. Последва го Сьоратар, после останалите посланици — с изключение на Фон Хаймрих, който беше на легло с дизентерия — адмиралът и генералът, всички се изредиха. След всеки танц зачервени и сияещи лица заобикаляха Анжелик и тогава, веейки си с ветрилото, тя си проправяше път до Малкълм, любезна с всички, но напълно завладяна от него, отказваше поредния танц, оставяше се Малкълм дълго да я увещава.

— Но, Анжелик, харесва ми да те гледам как танцуваш, скъпа, толкова си грациозна.

Сега Малкълм я наблюдаваше, разкъсван от щастие и чувство на безсилие, обезумял, задето куца.

— Не се тревожи, Малкълм — казал му бе Хоуг, искаше да го успокои, обличането бе предизвикало кошмарна болка и разкрило непохватността му. — За първи път си на крака. Само месец е минал от инцидента, не се безп…

— Кажи ми го още веднъж, и ще плюя кръв.

— Не е само от болката. Това е от цялото лечение и от днешната поща. Получи писмо от майка си, нали?

— Да — отвърна напълно нещастен Малкълм и седна на края на леглото, полуоблечен. — Тя… ами тя е бясна, никога не съм знаел, че може да бъде толкова ядосана… Тя е изцяло против годежа ми, против брака… Ако я слушам, Анжелик е въплъщение на дявола. Тя… — Думите се изляха от него. — Тя е отхвърлила писмото ми, отхвърлила го и пише, ето прочети го:

— Когато ти разреша да се върнеш, Малкълм, ще направиш ли, както майка ти казва?

— За Анжелик, изключено. Нищо от това, което майка ми пише, не е важно, нищо! Ясно е, че не е прочела писмото ми, не дава пет пари за мен. Какво, по дяволите, мога да сторя?

Хоуг сви рамене.

— Вече си решил: ще се сгодиш и след съответния срок ще се ожениш. Ще се оправиш. Ще трябва много да почиваш, да изядеш много питателни супи и каши и да се откажеш от приспивателните и успокоителните. Следващите две седмици ще останеш тук, после ще се върнеш и ще се изправиш… — той се бе усмихнал мило — пред бъдещето с увереност.

— Имам късмет, че си ми лекар.

— А аз съм щастлив, че си ми приятел.

— Но получи също писмо от нея?

— Да. — Сух смях. — Май наистина получих.

— Е?

Хоуг завъртя очи.

— Не казах ли достатъчно?

— Да. Благодаря ти.

Сега, като я наблюдаваше как танцува, център на всеобщо възхищение и страст, гърдите й доста открити по модата, тънките глезени съблазняващи очите да продължат нагоре по издутите обръчи, покрити с коприна, Малкълм усети, че се възбужда. „Слава Богу — помисли си той, повечето от гнева му се изпари, — най-после ми става, но, Господи, няма да й устоя до Коледа. Няма.“

Беше почти полунощ. Анжелик отпи от шампанското и се скри зад ветрилото си, вееше си с отработени движения, дразнейки мъжете край себе си, после подаде чашата си, сякаш правеше подарък, извини се и се върна на стола си до Струан. Наблизо стоеше оживена група — Сьоратар, Сър Уилям, Хоуг, други посланици и Понсен.

— La, г-н Андре, свирите превъзходно. Не е ли така, скъпи Малкълм?

— Да, превъзходно — отвърна Струан; изобщо не се чувстваше добре, опитваше се да го прикрие.

Хоуг му хвърли бегъл поглед.

Анжелик продължи на френски:

— Андре, къде изчезна през последните няколко дни? — Погледна го над ветрилото. — Ако бяхме в Париж, щях да се закълна, че си отдал сърцето си на някоя нова приятелка.

Понсен небрежно отвърна: