Антоний и Клеопатра

Тя се обърна на пета и се върна в малкото си царство, претъпкано с неща, които я отвращаваха — като се започне от хурката и се свърши със стана, на който тъчеше платове, които никой не носеше, тъй като нито я биваше в този занаят, нито имаше желанието да се занимава с него. По това време на годината помещението миришеше. От нея се очакваше да завърже снопчета билки, за да прогони паразитите, но тя закъсняваше вече цял нундин, защото заниманието й беше противно. Колко далеч бяха дните, когато Нерон й даваше няколко сестерции, за да вземе книги под наем от библиотеката на Атик! А сега трябваше само да преде, да тъче и да връзва.

Бебето зарита свирепо — същият като брат си. Укроти се едва час по-късно, като упражненията му бяха за нейна сметка. Скоро коремът й щеше да се разбунтува, щеше да й се наложи да тича до клозета и да се моли никой да не я чуе. Слугите не й обръщаха внимание — бяха достатъчно хитри да забележат, че Нерон не се интересува от нея. Със замаяна глава тя седна на стола пред стана и погледна през прозореца към колонадата и разнебитената перистилна градина зад нея.

— Стой мирно… твар такава! — викна на бебето в утробата си.

И като с магия, блъскането изведнъж спря. Защо не се бе сетила за това по-рано? Сега вече можеше да мисли.

Свобода! При това дойде оттам, откъдето никой не би предположил, най-малко пък тя. Някакъв си стих от последната сибилинска книга! Знаеше, че преди петдесет години Луций Корнелий Сула бе поръчал на Петнадесетте да претърсят света за остатъци от частично изгорените сибилински книги — но какво търсеха тези фрагменти извън Рим? Тя обаче винаги бе смятала това събиране на отвлечени куплети и четиристишия за нещо много далечно, което нямаше нищо общо с обикновените хора и обикновените събития. Земетресения, войни, вражески нашествия, пожари, смърт на велики мъже, раждане на деца, предопределени да спасят света — такива неща вещаеха всички пророчески книги.

Макар да бе попитала Нерон от какво ще живее, Ливия Друзила не се безпокоеше за това. Щом боговете си бяха направили труда да я забележат — а това явно бе тъй — и да я освободят от противния й брак, едва ли щяха да я оставят да падне дотам, че да удовлетворява мъжките нужди около храма на Венера или да умре от глад. Отсядането й в Дома на весталките несъмнено бе временно решение, една весталка ставаше такава на шест или седемгодишна възраст и трябваше да остане девствена през трийсетте години на службата си — защото девствеността й бе символ на щастието на Рим. Освен това, весталките не приемаха жени — явно тя беше наистина специален случай! Нямаше абсолютно никаква представа какво я чака в бъдеще, но и не се опитваше да познае. Достатъчно й беше, че е свободна, че животът й най-сетне има някаква посока.

Имаше малък сандък, в който прибираше няколкото си рокли, докато пътуваше. Когато икономът дойде след по-малко от час и я попита дали е готова да извърви разстоянието от връх Гермал на Палатин до Форума, той беше приготвен и вързан, а тя бе навлякла топло наметало, за да се предпази от студеното време — заплашваше да завали сняг. Обу обувки с високи дървени подметки, за да запази краката си чисти от калта, и забърза колкото можеше след слугата, който мъкнеше багажа й и на висок глас се оплакваше от какво ли не. Слизането по Стълбището на весталките й отне известно време, но после следваше къс равен участък покрай малкия кръгъл храм на Веста до страничния вход на Дома на весталките, заемащ половината от Domus Publica. Там някаква жена предаде багажа й на една здрава прислужница от Галия и я отведе в стая с едно легло, маса и стол.

— Тоалетните и баните са надолу по коридора — каза жената, която явно бе икономка. — Няма да се храниш със светите дами, но ще ти носят храна и напитки тук. Главната весталка каза, че можеш да се упражняваш в градината, но не и когато те са там. Поръчано ми е да те попитам дали ти се чете нещо?

— Да, с най-голямо удоволствие.

— Какви книги предпочиташ?

— Каквото и да е на латински или гръцки, стига светите дами да го намират за подходящо — отвърна добре обучената Ливия Друзила.

— Имаш ли някакви въпроси, господарке?

— Само един. Ще се налага ли да се къпя в използвана вода?

Три нундина изминаха в прелестно спокойствие, милвано от нежните снежинки. Ливия Друзила си даваше сметка, че присъствието на една бременна жена сигурно противоречи на всички принципи на домакините й и не направи никакви опити да ги безпокои. Те също не я навестиха нито веднъж, дори и Главната весталка. Прекарваше времето си в четене, разходки в градината и възторжено къпане в чиста, гореща вода. Весталките се радваха на по-добри удобства, отколкото можеше да предложи домът на Нерон. Седалките в тоалетните им бяха мраморни, ваните — от египетски гранит, храната им бе превъзходна. Установи, че виното е неизменна част от менюто.

— Първожрецът Ахенобарб възстановил Атриума на Веста преди шейсет години, а след това първожрецът Цезар построи хипокауста, който отоплява спалните и останалите помещения — обясни икономката и цъкна с език. — Мазето ни беше дадено за архив на завещания, но първожрецът Цезар успя да вземе част от него и да изгради най-добрия хипокауст в Рим. Как ни липсва само!

Един нундин след Нова година икономката й донесе писмо. Ливия Друзила го разви, остави го разпънато между двете порфирени тежести и го прочете — беше лесно, тъй като над първата буква на всяка дума имаше поставена точка. Защо преписвачите на Атик не правеха същото?

Тя махна тежестите и остави свитъка да се навие отново, стана и се измъкна през вратата. Каменното стълбище към мазето не беше далеч, забърза по коридора към него и слезе долу, без да я забележи никой. Цялата прислуга в Атриума на Веста бе от робини и свободни жени, в това число и онези, които поддържаха пещите. Да, наистина имаше късмет! Зареждането беше приключило, но все още бе рано горящите въглени да бъдат изгребани в хипокауста, за да затоплят горните етажи. Приближи като сянка най-близката пещ и хвърли писмото в пламъците.