Гай-джин

— Само отговори на въпроса ми. Колко свободно говориш английски?

— Аз… аз разбирам и говоря малко американски английски, господарю.

— Същото ли е, което говорят гай-джин тук?

— Да, господарю, повече или по-малко…

— Когато тръгна с американеца, беше бръснат или не?

— Небръснат бях, господарю, имах подрязана брада като повечето моряци, господарю, и оставих косата си да порасне като техните коси, и си я връзвах на опашка.

— С кого се запозна при тоя гай-джин Харис?

— Само с него, господарю, само за около час и с един от персонала, не си спомням името му.

Йоши още повече претегли рисковете за своя план: да отиде на срещата предрешен, без одобрението на Съвета, и да използва този мъж като шпионин; щеше да подслушва врага тайно. „Може би Мисамото е вече шпионин за гай-джин — помисли си той свирепо, в което вярваха всичките му хора, дето го бяха разпитвали. — Сигурно е лъжец, историята му е твърде гладка, очите му твърде хитри и е като лисица, когато я няма охраната.“

— Много добре. По-късно искам да узная всичко, което си научил, всичко и… четеш и пишеш ли?

— Да, господарю, но само малко по английски.

— Добре. Имам работа за теб. Ако се подчиниш точно, ще преразгледам твоя случай. Ако ме провалиш, колкото и дребно да е, ще пожелаеш никога да не си се раждал.

Йоши обясни какво иска от него, определи му учители и когато вчера телохранителите го върнаха гладко избръснат, със сресана като на самурай коса и облечен с дрехи на чиновник с два меча, макар да бяха фалшиви и без остриета, той не го позна.

— Добре. Повърви нагоре и надолу.

Мисамото се подчини и Йоши остана изненадан колко бързо мъжът бе усвоил изправената стойка, бе преодолял и обикновеното си сервилно отношение. „Твърде бързо“ — помисли си Йоши, убеден вече, че Мисамото беше повече или по-малко това, което той искаше другите да видят.

— Разбираш ли ясно какво трябва да правиш?

— Да, господарю. Кълна се, че няма да ви проваля, господарю.

— Зная, моите телохранители имат заповед да те убият в момента, в който напуснеш мястото си или станеш нетактичен, или недискретен.

— Ще прекъснем за десет минути — рече уморено Сър Уилям. — Кажи им го, Йохан.

— Те питат защо. — Йохан Фаврод, швейцарският преводач, се прозя. — Извинете. Изглежда, мислят, че са обсъдили всички точки и т.н., че те ще занесат вашето съобщение и т.н. И ще се срещнат отново в Канагава с отговора от по-високо и т.н. След около шейсет дни, както предложиха по-рано, и т.н.

Руснакът измърмори:

— Нека имам флотата за един ден и ще реша, мамка му, целия проблем.

— Съвсем спокойно — съгласи се Сър Уилям и добави свободно на руски: — Съжалявам, скъпи ми графе, но ние сме тук за дипломатическото решаване на проблема. — После нареди на английски: — Покажи им къде да чакат, Йохан. Идвате ли с мен, господа? — Посланикът се изправи, поклони се сковано и ги поведе към чакалнята. Когато мина край Филип Тайърър добави: — Стойте с тях, наблюдавайте ги и си дръжте ушите отворени.

Всичките посланици тръгнаха към тоалетната, която беше в ъгъла на коридора.

— Боже мой — рече с благодарност Сър Уилям. — Мислех, че проклетият ми мехур ще се пукне.

Появи се Лим, като водеше другите прислужници с подноси.

— Хей, господар, чай, а, самвич, а? — Той посочи пренебрежително към съседната стая. — Дам всички маймуни същото, хей.

— Ти по-добре не ги оставяй да чуят какво казваш, за Бога. Може би някои от тях говорят пиджин.

Лим се загледа в него.

— Какво казва господар?

— О, няма значение.

Лим излезе, като се усмихваше на себе си.

— Добре, господа, както очаквах — нулев прогрес.

Сьоратар си палеше лулата, до него Андре Понсен някак нехайно бе доволен от поражението на Сър Уилям.

— Какво предлагате да направим, Сър Уилям?

— Какъв е вашият съвет?

— Това е британски проблем, само частично френски. Ако беше изцяло наш, щях вече да съм го решил elan — в деня, в който възникна.

— Но, разбира се, Mein heir, вие се нуждаете вече от флотата — обади се остро Фон Хаймрих.

— Естествено. В Европа имаме много, както знаете. И ако императорската френска полиция трябваше да е тук за подсилване, ние…

— Да, добре… Сър Уилям беше изморен. Ясно е, че вашият колективен съвет е да съм твърд с тях?

— Груб и твърд — отсече граф Сергеев.

La.

— Разбира се — съгласи се Сьоратар. — Надявам се, че вече си го мислите, сър Уилям.

Посланикът задъвка един сандвич и допи чая си.

— Добре. Ще закрия срещата сега, ще я свикам повторно в десет сутринта с ултиматума: среща с шогуна до седмица, убийците, обезщетения и т.н. — разбира се, с вашето одобрение.

Сьоратар се изкашля.

— Предполагам, Сър Уилям, ще им бъде трудно да уредят среща с шогуна, защо не го запазите за по-късно, когато ще имаме подкрепления и истинска причина да поискаме среща? За да можем да покажем сила, която да поправи злото.

— Умно — рече насила прусакът.

Сър Уилям се замисли за това удивително единомислие, но не можа да открие никаква грешка или скрит риск.

— Много добре. Ще искаме „по-ранна среща“ с шогуна. Съгласни ли сте?

Те кимнаха.

— Извинете ме, Сър Уилям — намеси се любезно Андре Понсен, — мога ли да ви предложа аз да им съобщя вашето решение? Да откриете и после веднага да закриете срещата за вас ще бъде някак си загуба на репутация. Съгласен ли сте?

— Много умно, Андре — заяви Сьоратар.

Всички знаеха, че Понсен е само случаен търговец с малко познания на японските обичаи, бръщолевещ японски, личен негов приятел и случаен преводач. Всъщност Понсен беше високо ценен шпионин, който работеше, за да изложи и неутрализира всички британски, германски и руски домогвания в Япония.

— Е, сър Уилям?

— Да — отвърна Сър Уилям замислено. — Да, прав сте, Андре, благодаря. Не трябва да го направя сам. Лим!

Вратата се отвори мигновено.

— Хей, господар?

— Доведи младия господар Тайърър бързо, бързо! — После рече на другите: — Тайърър може да го направи вместо мен. Тъй като това е британски проблем.

Когато Филип Тайърър се върна в приемната, обърната към предния двор, той се приближи до Йохан с толкова много достойнство, колкото можеше да събере. Чиновниците на Бакуфу не обръщаха внимание и продължаваха да си бъбрят, Йоши стоеше леко встрани, Мисамото — до него, той бе единственият, който не говореше.

— Йохан, предай им комплименти от сър Уилям и им кажи, че днешната среща се отлага и трябва да се съберат утре в десет, когато той очаква, че ще му поднесат задоволително решение за убийците, обезщетението и гаранция за ранна среща е шогуна.

Йохан побледня.

— Точно така ли?

— Да, точно така. — Тайърър също бе уморен от колебанието, постоянно си спомняше насилствената смърт на Джон Кентърбъри, сериозните рани на Малкълм Струан и ужаса на Анжелик. — Кажи им го!

Проследи как Йохан предаде краткия ултиматум на гърления холандски. Японският преводач пламна и започна дълъг превод, докато Тайърър оглеждаше чиновниците внимателно, без да се издава, че го прави. Четиримата бяха вежливи, последният — не, дребният мъж с тесни очи и мазолести ръце, който бе забелязал по-рано — на другите ръцете бяха фини. Този мъж отново започна да шепне на най-младия и най-красив чиновник Уатанабе, както правеше от време на време през целия ден.

„Иска ми се, за Бога, да можех да разбирам какво си говорят“ — помисли си Тайърър раздразнено, решен да направи всичко, което е необходимо, за да научи езика бързо.

Когато шокираният и смутен преводач свърши, настана тишина, нарушаваше я само поемането на дъх, макар че всички лица останаха невъзмутими. По време на превода той забеляза два погледа, хвърлени тайно към Уатанабе.

„Защо ли?“