Гай-джин

На Хирага му се наложи още дълго да обяснява на Акимото.

— Ийе — въздъхна изтощен, — толкова нови неща, нови мисли, на мен самия ми е трудно да разбера, камо ли да обяснявам. Голям глупак излезе Ори, дето не искаше да се учи.

— За нас е добре, че е мъртъв, погребан и забравен от гай-джин. Дни наред си мислех, че сме загубени.

— И аз.

Хирага откри английската дума, която търсеше — „репарации“. Японският превод гласеше: „Пари, които се изплащат за установено престъпление.“ Това го обърка. Бакуфу не бяха извършили престъпление. Двамата сацумци Ори и Шорин чисто и просто убиха един гай-джин, но бяха вече мъртви — двама за смъртта на един гай-джин бе повече от справедливо. „Защо ще изискват ре-па-ра-ции“ — изрече той гласно и колкото се може по-близко до английското звучене.

Стана от бюрото, та да му отпочинат коленете, трудно му беше да седи като гай-джин по цял ден; отиде на прозореца. Носеше западни дрехи, но меки таби на краката — английските ботуши му се струваха все още твърде неудобни. Денят бе хубав, корабите стояха на котва, рибарските лодки и разни други плавателни съдове кръстосваха залива на длъж и шир. Фрегатата го зовеше. Възбудата му нарасна. Скоро щяха да се спуснат в недрата й, да видят грамадните парни машини, за които му бе разправял Тайра. Зърна някаква снимка, изрязана от списание и окачена на стената — на грамадния кораб — огромен железен параход, построен в столицата Лондон, най-големия досега, двадесет пъти по-голям от фрегатата в залива. Прекалено бе огромен, за да си го представи — дори и „снимка“ не можеше да си представи — това беше нещо тайнствено, едва ли не някаква магия. Потръпна и забеляза, че вратата към коридора е открехната, а отсреща се намираше кабинетът на Сър Уилям. Доколкото знаеше, в Легацията нямаше жива душа, всички бяха отишли на футболния мач и нямаше да се върнат по-рано от привечер.

Хирага безшумно отвори вратата на Сър Уилям. Върху префърцуненото бюро лежаха купища книжа, петдесетина книги бяха пръснати безредно по лавиците, на стената висеше портрет на тяхната кралица редом с други рисунки. На скрина имаше нещо ново. Фотография в сребърна рамка. Стори му се от грозна по-грозна: странно облечена жена гай-джин с три деца — съобрази, че това ще да е семейството на Сър Уилям. Тайра бе споменал, че ги очакват в най-скоро време.

„Какъв късмет, че съм японец и цивилизован човек. Че майка ми, баща ми, братята и сестрите ми са хубави, а и Сумомо, за която ще се оженя, ако е карма да се оженя“. Сгря го мисълта, че тя е на сигурно място у дома. Както си стоеше до бюрото, добрите чувства се превърнаха в озлобление. Спомни си колко пъти бе стоял тук, притеснен и отвратен, пред седналия водач на гай-джин, как бе отговарял на въпросите му за Чошу, Сацума, Бакуфу, Торанагите. Въпросите изясняваха всяка страна от неговия живот и от живота в Нипон, това се бе превърнало в почти ежедневно явление, рибешките очи тършуваха из душата му и изтръгваха истината, колкото и да предпочиташе да ги лъже и обърква.

Пазеше се да не докосне нещо, подозираше, че са му подготвили клопка — поне самият той би сторил така, ако оставеше някой гай-джин самичък в толкова важно място. Слухът му долови ядосани гласове навън и Хирага хукна, за да надникне през прозореца на Тайра. За негово изумление Акимото стоеше на портата, кланяше се на часовия, а оня му бе препречил пътя с байонета си и му крещеше. Братовчед му бе облечен в работнически гай-джин дрехи и очевидно изглеждаше притеснен.

Хирага изтича навън, изобрази усмивка на лицето си и вдигна шапка за поздрав.

— Добър ден, господин часовой, този мой приятел. Часовият познаваше Хирага по лице, знаеше, че е нещо като преводач и че има постоянен пропуск за Легацията. Отвърна му хапливо с непонятни думи, махаше на Акимото да си върви и нареждаше на Хирага „да каже на тая маймуна да се разкара, инак ще му пръсна шибаната глава“.

Усмивката на Хирага не трепна.

— Ще го отведа, толкова съжалявам. — Взе Акимото под ръка и забързано го отведе по една уличка към селото. — Ти да не си полудял? Да дойдеш тук…

— Прав си. — Акимото още не се бе съвзел от уплахата при вида на байонета, забит в гърлото му. — Прав си, но шоя, старейшината на селото, ме помоли спешно да те повикам.

Шоя махна на Хирага да се настани от отсрещната страна на ниската масичка. Собственото му жилище зад умишлено мрачния и разхвърлян дюкян светеше от чистота, татами и хартията на шоджи бяха първокласни. Котката се бе настанила удобно в скута му, очите й злобно се взираха в натрапника. Край малък железен поднос стояха наредени светлозелени порцеланови купички за чай.

— Моля, малко чай, Отами-сама, толкова съжалявам, задето ти причиних главоболия.

— Наля му чай. Бе използвал името, с което се наричаше Хирага, после погали котката. Ушите й мръднаха неспокойно.

— Моля да ме извиниш, че те прекъснах.

Чаят бе ароматичен и добре направен. Хирага любезно го похвали. Чувстваше се неудобно пред шоя заради европейските си дрехи, трудно му беше да седи с тях, а пък и му бе неловко без мечове. След обичайните любезности шоя кимна, повече на себе си, и се взря в госта със суровите си очи върху любезната маска на лицето му.

— Дойдоха новини от Киото. Допуснах, че се налага да научиш незабавно.

Безпокойството на Хирага се усили.

— Е?

— Изглежда, десет шиши от Чошу, Сацума и Тоса са нападнали шогуна Нобусада при Оцу. Опитът за убийство се е провалил и те са мъртви.

Хирага се престори на безучастен, но изпита дълбоко разочарование. „Кои десет и защо не са успели?“

— Кога е станало?

Шоя не забеляза нищо, което да издава дали Хирага знае за нападението или не.

— Преди осем дни.

— Как си научил толкова бързо?

За негово изумление шоя бръкна в ръкава си и измъкна мъничък цилиндър. В цилиндъра бе навита изключително тънка хартия.

— Пристигна днес. Нашата Гиокояма дзайбацу притежава пощенски гълъби за важните новини. — Всъщност бе го получил вчера, но му трябваше време, за да реши как да се държи с Хирага. — От голямо значение е да те осведомяват бързо и точно, нали?

— Споменават ли се имена?

— Не, няма имена, толкова съжалявам.

— Това ли са всичките ти вести?

В очите на шоя блеснаха искри. Хирага се смая, като го чу да добавя:

— През същата нощ в Киото господарят Йоши и господарят Огама със своите войски нападнали главната квартира на шиши, заловили ги нищо неподозиращи, убили ги и сринали постройката. Набучили на кол четиридесет глави пред руините. — Старият човек продължаваше да се усмихва. — Отами-сама, четиридесет човека голяма част от нашите храбри шиши ли представляват?

Хирага сви рамене и отговори, че не знае, с надеждата шоя да не забележи лъжата. Заболя го главата да мисли кой е загинал и кой е оцелял, кой ги е предал и възможно ли е враждуващите Йоши и Огама да действат в съгласие.

— Защо ми разказваш всичко това?

За миг шоя сведе глава към котката, очите му омекнаха, почеса я между ушите. Животното примижа от удоволствие, започна да вади и прибира нокти от възглавничките на крачетата си напълно безобидно.

— Май не всички от засадата са заловени — тихо съобщи старейшината. — Двама избягали. Водачът им, наричан понякога Гарвана, чието истинско име е Кацумата, довереният съветник на Санджиро от Сацума, и един шиши от Чошу на име Такеда.

Хирага бе потресен до мозъка на костите си, че се знае толкова много — мускулите му се напрегнаха, готов бе да се пресегне и да убива с голи ръце, ако се наложи. Отвори уста, но нищо не рече.

— Познаваш ли този Такеда, Отами-сама?

Хирага се разяри от подобна наглост, усети как лицето му пламна, ала успя да се овладее до известна степен.

— Защо ми разказваш всичко това, шоя?

— Моят повелител от Гиокояма ми заръча, Отами-сама.

— Защо? За какво ми е да зная? А?

Шоя реши да успокои собствените си нерви, макар да криеше малък, зареден пистолет в джоба на ръкава си, наля още чай и на двамата със съзнанието, че играе опасна игра и с този шиши шега не бива. Но заповедите са си заповеди, а според устава на Гиокояма дзайбацу всичко необичайно в някой от стоте им клона се докладваше незабавно. И най-вече от клона в Йокохама, по-важен дори и от Нагасаки, тъй като тук бе главната база на гай-джин, а специално него бяха избрали за старши. По необходимост бе изпратил с пощенски гълъби вестта за пристигането на този човек, за смъртта на Ори и всички последвали събития, както и за предприетите от него действия — бяха одобрили държанието му.