Гай-джин

Късно следобед, забулен, заобиколен от телохранители и съветници и напълно скрит за чужди очи, шогунът Нобусада забърза от паланкина си през портите към изолирания участък на кръчмата, запазен за него, с принцесата и техния антураж от лични телохранители, слуги, нейните придворни дами и прислужници. Четирийсет традиционни едноетажни къщи, всяка с по четири стаи, заобикаляха потайната светая светих на покоите за спане на шогуна и банята, много от покритите веранди се съединяваха с лабиринт от приятни пътечки и мостчета над изящни езерца и потоци, които се спускаха от малки планини, всичко бе оградено с висок, дебел стобор от рендосани елови летви.

Стаята бе топла и безупречно чиста, с нови татами и излъскани мангали с дървени въглища. Нобусада захвърли шапката си с воала и връхните си дрехи настрани, бе уморен и сприхав. Както винаги паланкинът бе неудобен, а пътуването — с много друсане.

— Вече мразя това място — заяви той на техния управител, чиято глава допираше пода редом с главите на цял ешелон от прислужнички. — Толкова е малко и вонящо, всичко ме боли! Банята готова ли е?

— О, да, господарю, всичко е, както го искаш.

— Най-сетне Оцу, господарю — възкликна принцеса Язу весело, влизайки тържествено с няколко от придворните си, — утре ще сме си вкъщи и всичко ще бъде очарователно. — Тя хвърли на пода огромната си, също забулена шапка и връхните си дрехи. Прислужничките плъзнаха да ги събират. — Утре ще сме си у дома! У дома, господарю! Струва си да подминем няколко попътни спирки, нали?

— О, да, Язу-чан, щом така казваш — отвърна той усмихнато, тутакси заразен от повишеното й настроение.

— Ще се срещнеш с всичките ми приятели, братовчеди, лели, чичовци, с по-голямата ми сестра и невръстната ми сестричка, скъпия ми природен брат Сачи, той навърши девет години… — тя се завъртя от щастие — и със стотици по-далечни роднини, а след няколко дни ще се срещнеш с Императора и той ще те приеме като свой брат, ще разреши всичките ни проблеми и ще заживеем на спокойствие завинаги. Студено е тук. Защо не сте се приготвили? Къде е банята?

Управителят — едър, посивяващ мъж на петдесет, почти беззъб и с масивни челюсти — бе пристигнал предишния ден с група от подбрани прислужнички и готвачи да приготвят техните покои и особените им гозби и плодове и големи количества фин ориз за чувствителния стомах на шогуна. Покоите изобилстваха с великолепно подредени от майстор по икебана цветя. Той се поклони отново, а вътрешно я проклинаше.

— Допълнителните мангали с дървени въглища са готови, Ваше императорско височество. Банята е готова, леката ви храна е приготвена точно както вие и шогунът Нобусада наредихте, вечерята — също. Ще бъде най-пищната…

— Емико! Нашата баня!

Главната й придворна веднага я поведе от стаята по коридора, наобиколена от останалите дами и прислужници, сякаш е пчелата майка. Нобусада кръвнишки изгледа управителя и тропна с малкото си краче:

— Какво чакам? Покажи ми банята и изпрати за масажистка да ми изтърка гърба. И се погрижи за тишина — забранявам шума!

— Да, господарю, военачалникът всекидневно издава заповед, а аз ще изпратя масажистка в банята, господарю, Сако ще е…

— Сако ли? Нея не я бива колкото Мейко — къде е Мейко?

— Толкова съжалявам, господарю, болна е.

— Кажи й да оздравява! Кажи й да оздравее до залез-слънце! Нищо чудно, че е болна. И аз се чувствам болен! Такова отвратително пътуване! Бака! Колко дни сме на път? Поне петдесет и три, а това е по-малко от… защо е цялото бързане…

Военачалникът на ескорта чакаше управителя в градината. Беше надхвърлил трийсетте, блестящо обучен, прочут майстор на меча. Помощникът му пристигна бързешком.

— Всичко е обезопасено, господарю.

— Добре. Вече ви е станало навик — рече военачалникът отегчено и напрегнато. И двамата носеха леки пътни доспехи, шапки и два меча над туники, с отличителните знаци на шогуната, и панталоните си. — Само още един ден, и неприятностите ни ще нараснат. Все още не мога да повярвам, че Съветът и Настойникът допуснаха това опасно начинание.

Помощникът му всеки ден изслушваше тази забележка.

— Да, военачалнико. Поне ще бъдем в нашите собствени казарми със стотици войни повече.

— Не са достатъчно, никога не са достатъчно, въобще не трябваше да тръгваме. Но го направихме и карма е карма. Провери останалите ни хора и се увери, че списъкът за наряда на охраната е точен. И после кажи на коняря да погледне моята кобила, да огледа левия й крак, може би си е сцепила копитото… — Подковаването на конете бе непознато в Япония по това време. Тя едва не ме хвърли при преминаването на бариерата. После се върни и ми докладвай. — Помощникът бързо се отдалечи.

Военачалникът бе по-доволен от обикновено. При обиколката си из странноприемницата и нейните градини сред високите бамбукови огради, и по-специално този участък, оградено място с една-единствена порта, се увери, че постройките за шогуна са удобни за защита, на всички други пътници бе забранено да пребивават в странноприемницата през тази нощ, постовите знаеха паролата и бяха наясно с преките си задължения — да не допускат никого без покана на пет метра от шогуна и жена му, нито хора с оръжие — с изключение на Настойника, Съвета на старейшините и него самия, както и хората от охраната, която го съпровожда. Законът бе всеобщо достояние, наказанието за допускане на въоръжен предвиждаше смърт както за въоръжения, така и за охраната, че не е била нащрек — освен ако шогунът лично не ги помилва.

— А, управителю! Има ли някаква промяна в плановете?

— Не, военачалнико. — Възрастният човек въздъхна и изтри челото си, челюстите му трепереха. — Светлейшите особи се къпят, както обикновено, после ще си починат, както обикновено, после ще си вземат същинската баня и масажа по залез-слънце, както обикновено, след което ще вечерят, ще поиграят го, както обикновено, и ще си легнат. Всичко наред ли е?

— Тук да. — Военачалникът ръководеше гарнизон от сто и петдесет самураи в двестаметровия двор. Отделение от десет войни охраняваше единствения вход — очарователно мостче над поток, водещо до високи декоративни греди и до също така натруфена порта. Около целия обиколен плет на всеки десет крачки стоеше по един самурай. Те трябваше да бъдат сменяни от прясно попълнение от шестстотинте самураи, разквартирувани в казармите до главната порта или наблизо в други странноприемници. Патрулите трябваше да тършуват в градината и покрай оградата дискретно, тъй като шумът и видимото присъствие на самураи разгневяваше принцесата, а следователно и съпруга й.

Над тях се сгъстяваха облаци, безрадостното, забулено слънце още не бе стигнало хоризонта, в небето вятърът си играеше с облаците. Беше студено и обещаваше да стане още по-студено. Прислужниците палеха фенери сред храстите, светлините им вече се отразяваха в езерцата, лъщяха по камъните, овлажнени предварително, за да направят впечатление.

— Красиво е — отбеляза военачалникът, — възможно най-доброто, макар че повечето странноприемници също бяха хубави. — За първи път предприемаше такова пътуване. Целия си живот бе прекарал в или около замъка в Йедо, със или край Нобусада, както и с предишния шогун. — Красиво е, да, но по ми се ще господарят шогун и жена му да бяха в замъка Сакамото, отколкото тук. Трябваше да настояваш.

— Опитах се, военачалнико, но… но тя реши така.

— Ще се радвам да стигнем в нашите собствени казарми, когато двамата ще са зад дворцовите стени, а най-много ще се радвам и те, и ние да се озовем на сигурно място в замъка в Йедо.

— Да — рече управителят, тайно отегчен от своя господар и господарка и от постоянното им недоволство, мърморене и сприхавост. „Все пак — помисли си той, — гърбът го боли, има нужда от баня и от масаж, и от ухажването на младата си приятелка; навярно щях да съм същият, ако бях толкова възхваляван като тях, мамино синче от самото си раждане и едва на шестнайсет…“ — Мога ли да попитам каква е паролата, военачалнико?