Антоний и Клеопатра

— Цезар Октавиан! — извика той и свали качулката си. — Цезар Октавиан, идвам да преговарям!

Октавиан се закова на място и половината армия зад него спря. Онези отпред продължиха, докато един младши легат не препусна да ги спре.

В един безумен момент Октавиан наистина си помисли, че е видял Божествения Юлий такъв, какъвто би трябвало да изглежда, ако можеше да се материализира като някой гръцки бог. После изуменият му поглед се спря върху светлокафявата вълна на дрехите, върху младежките черти на Божествения Юлий и той разбра, че това е Цезарион. Синът на Клеопатра от божествения му баща. Птолемей XV Цезар Египетски.

Двама по-възрастни мъже на камили приближаваха стремително. Октавиан рязко се обърна към Статилий Таурус.

— Хванете ги… и сложи качулката на момчето, Таурус! Веднага!

Докато войниците сваляха товарите от отдавна свикналите с тежести рамене и отделни групи се отправяха към намиращото се наблизо езеро Мареотида за вода, тиловаците набързо издигнаха командирската шатра на Октавиан. Нямаше начин да изключи военачалниците от предстоящия разговор или поне от началото му. Месала Корвин и Статилий Таурус бяха зърнали златистата глава, манифестацията на Божествения Юлий — или може би на духа му?

— Отведи другите двама и ги убий незабавно, после се върни тук — каза той на Таурус. — Никой не бива да говори с тях, така че се погрижи лично, ясно ли е?

Трима мъже съпровождаха Октавиан по негов избор, а не заради военните си умения — те просто нямаха такива. Единият бе благородник, а другите двама — освободени роби. Гай Прокулей беше полубрат на зетя на Меценат Варон Мурена, прочут с ерудицията и приятния си характер. Гай Юлий Тирс и Гай Юлий Епафродит бяха роби на Октавиан и му бяха служили толкова добре, че след освобождаването им той не само ги бе взел на служба при себе си, но и ги направи свои довереници. За човек като Октавиан компанията само на типични военни като старшите му легати в продължение на месеци би била влудяваща, затова той бе взел Прокулей, Тирс и Епафродит. Всички военачалници от Сабин до Калвин и Корвин знаеха, че главнокомандващият е ексцентричен, така че не се обиждаха и не се чувстваха изолирани, когато Октавиан дори по време на кампанията предпочиташе да вечеря самичък — тоест с Прокулей, Тирс и Епафродит.

По редица причини на Октавиан му трябваше известно време, докато отмине шокът от срещата. На първо място, той беше открил съкровището на Птолемеите, следвайки буквално описанието на божествения си баща. Направи го с двамата си освободени роби, никой римски благородник нямаше да види какво се крие в стотиците малки помещения от двете страни на плетеницата тунели, които започваха от светилището на Птах. До тях се стигаше, като се докосваше определен картуш, после трябваше да се спуснат в непрогледния мрак на земните недра. След като няколко часа бе бродил като пуснат в Елисейските полета роб, Октавиан бе събрал своите „мулета“ — египтяни, чиито очи бяха завързани, докато не навлязоха дълбоко в тунелите — и се зае да изнесе онова, което по негова преценка беше най-належащо, за да изправи Рим на крака — предимно злато и няколко блока лазулит, планински кристал и алабастър, за да има с какво скулпторите да украсят храмовете и обществените места в Рим. Когато излязоха навън, личната му кохорта уби египтяните и пое обоза, който в момента пътуваше към Пелузиум, а оттам — към дома. Войниците може би се досещаха за съдържанието на сандъците заради тежестта им, но никой нямаше да посмее да счупи печатите със сфинкс и да ги отвори.

Падналият от раменете му товар при вида на надхвърлящото въображението му съкровище го изпълни с толкова радост и безгрижие, че легатите му се зачудиха какво толкова имаше в Мемфис, че да го промени до такава степен. Октавиан пееше, подсвиркваше си, почти подскачаше от радост, когато войската потегли по пътя към Александрия, леговището на Царицата на зверовете. Разбира се, след време щяха да се сетят какво се бе случило в Мемфис, но дотогава всички (и цялото злато) щяха да бъдат в Рим, завинаги пропуснали момента да скрият по нещо малко в гънките на тогите си.

Така че когато Цезарион го извика на по-малко от петнадесет мили от хиподрума и околностите на Александрия, Октавиан все още не беше доизмислил стратегията си. Да, златото пътуваше към Рим, но какво щеше да прави с Египет и царското семейство? С Марк Антоний? Как най-добре да опази съкровището на Птолемеите? Колко хора знаеха как се стига до него? На кои потенциални съюзници беше разказала Клеопатра за богатството, от царя на партите до Артавазд Арменски? Мътните го взели момчето, да се появи така неочаквано! И то право пред армията!

Когато Статилий Таурус се върна, Октавиан кимна отсечено.

— Доведи го, Тит. Лично.

Той влезе с все още покрита глава, но веднага смъкна робата и остана по простата си кожена туника за езда. Колко е висок! По-висок от Божествения Юлий. Замаяни, пълководците на Октавиан поеха дъх едновременно.

— Какво правиш тук, цар Птолемей? — попита Октавиан от курулното си кресло, в което се бе настанил. Нямаше да има ръкостискания и дружески приветствия. Никакви лицемерия.

— Дойдох да преговарям.

— Майка ти ли те прати?

Младежът се разсмя, разкривайки още по-голяма прилика с Божествения Юлий.

— Разбира се, че не! Тя си мисли, че съм на път за Береника, откъдето ще отплавам за Индия.

— По-добре да я беше послушал.

— Не. Не мога да я оставя. Не бих могъл да я оставя сама срещу теб.

— Тя си има Марк Антоний.

— Ако съм го разбрал правилно, той скоро ще бъде мъртъв.

Октавиан се протегна и се прозя, докато очите му не се напълниха със сълзи.

— Добре, цар Птолемей, ще преговарям с теб. Но само на четири очи. Господа легати, свободни сте. Не забравяйте клетвата, която положихте към мен. Не искам никой друг да научава за случващото се, нито да го обсъждате помежду си. Ясен ли съм?

Статилий Таурус кимна и излезе с останалите.

— Седни, Цезарионе.

Прокулей, Тирс и Епафродит застанаха край шатрата, без да бъдат забелязани от двамата участници в драмата, като едва дишаха от ужас.

Цезарион седна, единствено синьо-зелените му очи издаваха, че не е истинският Божествен Юлий.

— Смяташ, че можеш да постигнеш нещо, което Клеопатра не може. Какво е то?

— Като начало, спокойна атмосфера. Ти не ме мразиш — а и как би могъл, щом никога не сме се срещали? Искам да ти предложа мир, който ще бъде от полза и за теб, и за Египет.

— Да чуя подробностите.

— Майка ми ще се оттегли в Мемфис или Тива. Децата й от Марк Антоний ще заминат с нея. Аз ще управлявам в Александрия като цар и фараон. Като най-верният от клиентелата на Гай Юлий Цезар, Сина на Божествения. Ще ти дам всичкото злато, което поискаш, а също и зърно, за да изхранваш Италия.

— Защо смяташ, че твоето управление ще бъде по-мъдро от това на майка ти?

— Защото съм кръвен син на Гай Юлий Цезар. Вече започнах да поправям грешките, допуснати от многото поколения Птолемей — въведох безплатна дажба зърно за бедните, дадох граждански права на всички жители на Александрия и смятам да въведа демократични избори.

— Хмм. Много цезарско, Цезарионе.

— Открих негови книжа, които описват плановете му за Александрия и Египет, за да ги извади от хилядолетната стагнация в страната. Видях, че идеите му са добри, че сме затънали в безжалостното тресавище от привилегии за висшата класа.

— О, говориш съвсем като него!

— Благодаря.

— Вярно е, имаме общ божествен баща, но ти далеч повече приличаш на него — рече Октавиан.

— Майка ми все това повтаря. Антоний също.

— Никога ли не си се замислял какво означава това, Цезарионе?

Младежът го погледна неразбиращо.

— Не. Какво би могло да означава, освен че е реалност?

— Реалност. С една дума, точно това е проблемът.

— Проблем?

— Да. — Октавиан въздъхна и сви кривите си пръсти. — Ако не беше външният ти вид, цар Птолемей, щях на драго сърце да се съглася да преговарям с теб. Но както стоят нещата, нямам избор. Длъжен съм да те убия.