Антоний и Клеопатра

— Каква е целта ти, Цезаре? Защо не я остави да сложи край на живота си? — попита Гал, докато част от ума му съчиняваше ода. — Или искаш да върви на триумфа ти?

— Последната, която искам на триумфа си, е Клеопатра! Не си ли представяш сантименталните ни баби и лели покрай парада, гледащи тази нещастна, мършава, жалка дребна жена? Тя, заплаха за Рим? Тя — вещица, прелъстителка, курва? Скъпи ми Гал, те ще плачат за нея, а няма да я мразят. Ще се излеят кофи, реки, океани сълзи. Не, тя ще умре тук, в Александрия.

— Но тогава защо не още сега? — попита Прокулей.

— Защото първо трябва да я пречупя, Гай. Трябва да стане жертва на една нова форма на война — войната на нерви. Ще заигравам с чувствата й, с тревогата й за децата, ще я карам да пълзи като охлюв по острието на нож.

— Продължавам да не разбирам — рече Прокулей със сбърчено чело.

— Всичко е свързано с начина на смъртта й. Накрая цял свят трябва да остане с впечатление, че сама е решила да сложи край на живота си, а не по моя подбуда. Трябва да изляза от всичко това чист, като благородния римлянин, който се е отнесъл добре с нея, дал й е пълна свобода в двореца й, нито веднъж не я е заплашил със смърт. Ако вземе отрова, аз ще бъда обвинен. Ако се прободе, аз ще бъда обвинен. Смъртта й трябва да бъде толкова египетска, че никой да не заподозре, че аз имам пръст в нея.

— Не си я виждал — обади се Гал и посегна към някакво месо със странни, вкусни подправки.

— Не съм и нямам намерение. Засега. Първо трябва да я пречупя.

— Тази страна ми харесва — каза Гал, наслаждавайки се на тръпчивия вкус в устата си.

— Тогава имам чудесна новина за теб, Гал. Оставям те тук да управляваш от мое име.

— Цезаре! Наистина ли? — радостно възкликна поетът. — Египет няма ли да стане провинция под властта на Сената и народа?

— Не, това не бива да става. Не искам някой крадлив проконсул или пропретор, пратен тук с благословията на Сената — отвърна Октавиан, докато дъвчеше нещо, което смяташе за египетски еквивалент на целина. — Египет ще ми принадлежи лично, както Агрипа на практика е собственик на Сицилия. Дребна награда за победата ми над Изтока.

— Сенатът ще те послуша ли?

— По-добре да го направи.

Четиримата се взираха в него, сякаш го виждаха в нова светлина. Това не беше човекът, който се бе борил отчаяно години наред срещу Секст Помпей и бе заложил всичко на склонността на сънародниците си да му се закълнат във вярност. Това беше Цезар, Синът на Божествения, който един ден сам щеше да стане бог, неоспорим господар на света. Твърд, хладнокръвен, безпристрастен, далновиден, който не обичаше властта заради самата власт, неуморен закрилник на Рим.

— Какво да правим сега? — попита Епафродит.

— Ще се настаните в големия коридор пред покоите на царицата и ще водите списък на всички, които влизат при нея. Никой не бива да й води децата. Нека се поизмъчи няколко нундина.

— Не трябва ли да се прибираш в Рим колкото се може по-скоро? — попита Гал, който изгаряше от нетърпение да бъде оставен на спокойствие в тази прекрасна страна.

— Няма да мръдна оттук, докато не постигна целта си. — Октавиан стана. — Вън е още светло. Искам да разгледам гробницата.

— Много е хубаво, но в двореца има по-ценни неща — отбеляза Прокулей, докато минаваха през стаите, водещи към гробната камера на Клеопатра. — Мислиш ли, че го е направила нарочно, за да й оставим вещите за отвъдния свят, в който вярват?

— Може би. — Октавиан огледа гробната камера и самия саркофаг, изработен от цяло парче алабастър, оформен като царицата от кръста нагоре и богато изрисуван.

От вратата в дъното на помещението се разнасяше противна миризма. Октавиан влезе в камерата на Антоний и замръзна с разширени от ужас очи. Нещо, наподобяващо Антоний, лежеше на една дълга маса. Тялото му бе погребано под някакви соли, а лицето все още се виждаше, тъй като мозъкът на Антоний трябваше да бъде изваден на малки парченца през носа, след което черепната кухина трябваше да се напълни с миро, канела и парченца тамян.

Октавиан се задави. Балсаматорите вдигнаха за момент очи към него, след което продължиха работата си.

— Мумифицират Антоний! — рече той. — Доколкото знам, цялата работа отнема около три месеца. Едва след това махат солите и го увиват в бинтове. Отвратително неримско! Това обижда Сената много повече, отколкото Александрия.

— И Клеопатра ли ще поиска същото?

— О, разбира се.

— И ти ще разрешиш това противно нещо да продължи?

— Защо не? — безразлично отвърна Октавиан и се обърна да излезе.

— Значи затова е отворът в стената. За да могат балсаматорите да влизат и излизат. Щом като всичко приключи — и за двамата — ще залостят вратите и ще зазидат отвора — каза Гал, който вървеше най-отпред.

— Да. Искам и двамата да бъдат обработени така. По този начин ще принадлежат на стария Египет и няма да се превърнат в лемури и да преследват Рим.

Дните се точеха, Клеопатра отказваше да отстъпи и на Корнелий Гал изведнъж му хрумна защо Октавиан не иска да види царицата — защото се страхуваше от нея. Неуморната му пропагандна кампания срещу Царицата на зверовете бе завладяла дори него. Той не знаеше дали магьосническите й сили няма да го покорят, ако се изправи лице в лице срещу нея.

В един момент тя беше започнала да се мори с глад, но Октавиан я накара да спре, като заплаши, че ще убие децата й. Стар номер, но свърши работа. Клеопатра започна отново да се храни. Безпощадната война на нерви и воля продължаваше и никой от враждуващите не даваше признаци, че се уморява.

Непреклонността на Октавиан обаче въздействаше на Клеопатра по-силно, отколкото тя предполагаше. Ако можеше да погледне на положението си отстрани, тя щеше да види, че Октавиан не би посмял да убие децата й, които бяха съвсем невръстни. Може би я заслепяваше убеждението, че Цезарион е успял да избяга. Каквато и да беше причината, тя продължаваше да бъде убедена, че децата й са в опасност.

Когато секстилий клонеше към края си и наближи септември, който заплашваше с равноденствените си ветрове, Октавиан отиде при Клеопатра в покоите й.

Царицата лежеше апатично на кушетката. Драскотините, синините и другите следи от оплакването на Антоний бяха заздравели. Когато той влезе, тя отвори очи, погледна го и извърна глава.

— Вън — кратко заповяда Октавиан на Хармия и Ирас.

— Да, вън — рече Клеопатра.

Той придърпа един стол до кушетката и седна, като оглеждаше помещението. Видя няколко бюста на Божествения Юлий и един великолепен бюст на Цезарион, направен малко преди да умре — изображението беше повече на мъж, отколкото на младеж.

— Същински Цезар, нали? — попита тя, като проследи погледа му.

— Да, досущ като него.

— По-добре да стои в тази част на света, по-далеч от Рим — каза тя с мелодичен глас. — Баща му винаги смяташе, че съдбата му е в Египет. Аз бях онази, която пожела да разшири хоризонтите му, без изобщо да подозирам, че той няма желание за империя. Той никога няма да представлява опасност за теб, Октавиане — ще бъде щастлив да управлява Египет като твой цар клиент. Най-добрият начин да осигуриш интересите си тук е да го поставиш на двата трона и да забраниш на римляни да влизат в страната. Той ще ти осигурява всичко, което пожелаеш — злато, зърно, данък, папирус, лен. — Клеопатра въздъхна и се протегна мъничко. — Не е нужно никой в Рим да научава, че Цезарион съществува.

Погледът му се премести от бюста върху лицето й.

„Бях забравила колко прекрасни очи има! — помисли си тя. — Сиви, чак сребристи, изпълнени със светлина и украсени с гъсти и дълги мигли като кристал. Защо никога не издават мислите му? Също като лицето му. Приятно лице, напомня на Цезар, но не е така ъгловато, с някак по-потайни кости отдолу. И за разлика от Цезар този ще запази златната си коса“.