Антоний и Клеопатра

— Това ми е ясно. Ще има повече публика, но ще бъде много по-противно. Въпреки това ще избягам, освен ако не се съгласиш с условията ми.

— Да ги чуя.

— Ще бъдеш добър с майка ми.

— Ще бъда.

— И с малките ми братя и сестра ми?

— Косъм няма да падне от главите им.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— Тогава съм готов.

Октавиан метна кърпата на главата на Цезарион и завърза импровизираната качулка на шията му. Тирс му подаде меч. Октавиан провери острието. Беше остро като бръснач. Погледна отъпкания под на шатрата, намръщи се и кимна на пребледнелия като платно Епафродит.

— Помогни ми, Дитус.

Хвана Цезарион за ръката.

— Върви с нас — каза той и погледна бялата кърпа. — Колко си храбър! Дишането ти е тихо и спокойно.

От качулката се чуха думи, които спокойно би могъл да произнесе и Марк Антоний.

— Стига си дрънкал и действай, Октавиане!

На четири крачки от тях имаше яркочервен персийски килим. Епафродит и Октавиан отведоха Цезарион при него. Не можеше да се бави повече. Действай, Октавиане, действай! Опря меча и го натисна напред и нагоре с едно бързо движение и сила, каквато не подозираше, че има. Цезарион изстена и рухна на колене. Октавиан го последва, като продължаваше да държи дръжката от слонова кост, без да може да я пусне.

— Мъртъв ли е? — попита той и погледна нагоре. — Не, не! Не откривай лицето му, каквото и да правиш!

— Артерията на врата му не пулсира, Цезаре — отвърна Тирс.

— Значи съм се справил. Увийте го в килима.

— Пусни меча, Цезаре.

Тръпка премина през него, пръстите му се отпуснаха и най-сетне се отделиха от дръжката.

— Помогни ми да стана.

Тирс бе увил тялото в килима, но то беше толкова дълго, че краката се подаваха навън. Големи стъпала, също като на Цезар.

Октавиан рухна в най-близкия стол, преви се надве и скри глава между коленете си.

— Не исках да го правя!

— Трябваше да го направиш — каза Прокулей. — А сега какво?

— Извикайте шестима тиловаци с лопати. Могат да изкопаят гроба направо тук.

— Вътре в шатрата? — с изумление и погнуса попита Тирс.

— Защо не? Размърдай се, Дитус! Не искам да прекараме нощта тук, а не мога да издам заповеди, докато момчето не бъде заровено. Има ли пръстен?

Тирс затършува в килима и го намери.

Октавиан го взе — добре, добре, ръката му не трепереше — и впери поглед в него. Върху пръстена имаше изобразен уреус — изправена кобра с разперена качулка. Камъкът беше изумруд, а около него имаше някакви йероглифи. Птица, око със сълза, няколко вълнисти линии, друга птица. Добре, ще свърши работа. Ако се наложеше да доказва съдбата на Цезарион, това ще свърши работа. Прибра пръстена в кесията си.

Час по-късно легионите и конницата отново бяха на път, макар че не изминаха голямо разстояние. Октавиан реши да се установи на лагер за няколко дни и да заблуди Клеопатра, че синът й е избягал и пътува за Индия. Зад тях на мястото, където се бе издигала шатрата, имаше участък гладка, грижливо отъпкана пръст. Отдолу, на дълбочина шест лакти, лежеше тялото на Птолемей XV Цезар, фараон на Египет и цар на Александрия, увит в пропит от кръвта му килим.

„Каквото повикало, такова се обадило — помисли си Октавиан вечерта в същата шатра, но на различно място, без да се притеснява ни най-малко от победата на Антоний срещу авангарда. Онази жена вече беше легенда и част от легендата гласеше, че е била отнесена тайно при Цезар, увита в килим. Според самия Цезар всъщност била евтина рогозка, но историците вече я превръщаха във великолепен килим. Сега всичките й надежди и мечти завършваха отново в килим. — И аз най-сетне мога да се успокоя. Най-голямата заплаха за мен изчезна завинаги. Все пак умря добре, признавам му го“.

След пълната победа в последния ден на юли, когато армията на Антоний се предаде, Октавиан реши да не влиза в Александрия като завоевател начело на безкрайните си легиони и кавалерия. Не, по-добре щеше да бъде да влезе в града на Клеопатра тихо, без да се натрапва. Само той, Прокулей, Тирс и Епафродит — разбира се, и с германските стражи. Нямаше смисъл само заради анонимността да рискува да бъде изненадан от кинжала на някой убиец.

Остави старшите си легати на хиподрума да преброят войниците на Антоний и да приведат поне донякъде в ред целия този хаос. Забеляза, че жителите на Александрия не се опитват да бягат. Това означаваше, че са се примирили с присъствието на Рим и ще се вслушат в глашатаите му, когато те обявят съдбата на Египет. Беше получил вест от Корнелий Гал, който също не беше далеч, и му бе заръчал корабите да подминат двете пристанища на града и да хвърлят котва край пътищата при хиподрума.

— Колко е красиво! — обади се Епафродит, докато четиримата приближаваха Портата на Слънцето малко след изгрева на календите — първия ден на секстилий.

Наистина беше красиво — Портата на Слънцето в източния край на Канопиевия булевард представляваше два масивни пилона, свързани с напречна греда — четвъртито и типично египетско като всичко видяно в Мемфис. Цветовете бяха поразителни под лъчите на изгряващото слънце — всяка сутрин чисто белият камък се превръщаше в злато.

Публий Канидий ги чакаше в средата на невероятно широката улица зад портата, яхнал червеникавокафяв кон. Октавиан спря до него.

— Ново бягство ли си замислил, Канидий?

— Не, Цезаре, приключих с бягствата. Предавам се с една молба. Да почетеш храбростта ми, като ме дариш с бърза смърт. В края на краищата, можех да падна върху меча си.

Спокойните сиви очи се спряха замислено върху пълководеца на Антоний.

— Обезглавяване, но без бичуване. Става ли?

— Да. Ще остана ли римски гражданин?

— Боя се, че не. Има още някои сенатори за сплашване.

— Тъй да бъде. — Канидий смушка коня си. — Отивам да се предам на Таурус.

— Чакай! — рязко извика Октавиан. — Марк Антоний… къде е той!

— Мъртъв е.

Мъката заля Октавиан по-силно и внезапно, отколкото беше очаквал. Той спря дребния си кремав държавен кон и заплака горчиво, докато германците зяпаха ококорено Канопиевия булевард, а на тримата му спътници им се искаше да бъдат някъде другаде.

— Бяхме братовчеди, не трябваше да се стига дотук. — Октавиан избърса очи с кърпата на Прокулей. — Марк Антоний, беден глупчо!

Украсената стена на Царския квартал отделяше Канопиевия булевард от бъркотията дворци и сгради. Портите се намираха недалеч от онзи край, който свършваше в скалистото рамо на Акро-театъра, който навремето е бил и крепост. Никой не ги охраняваше, бяха широко отворени и всеки можеше да влезе.

— Ще ни трябва водач в този лабиринт — рече Октавиан и спря, за да разгледа великолепието наоколо.

Сякаш за да изпълни желанието му, между два малки мраморни двореца в дорийски стил се появи възрастен мъж и тръгна към тях с дълъг златен жезъл в лявата си ръка. Той беше много висок и красив, облечен в плисирана ленена роба с пурпурен цвят и широк златен колан със скъпоценни камъни. В същия стил бяха широката огърлица на врата му и гривните на голите му жилави ръце. Главата му бе непокрита, само една широка златотъкана пурпурна лента стягаше дългите му сиви букли.

— Време е да слизаме от конете — каза Октавиан и скочи върху покритата с полиран мрамор земя. — Арминий, пази портите. Ако ми потрябваш, ще пратя Тирс. Не вярвай на никого другиго.

— Цезар Октавиан — каза новодошлият и се поклони ниско.

— Достатъчно е само Цезар. Единствено враговете ми добавят и Октавиан. Кой си ти?

— Аполодор, главният дворцов управител.

— О, добре. Заведи ме при царицата.

— Боя се, че това е невъзможно, господарю.

— Защо? Да не би да е избягала? — попита той и стисна юмруци. — Мътните да я вземат тази жена! Искам всичко най-сетне да свърши!

— Не, господарю, тук е, но в гробницата си.